Лев Толстой
Ана Каренина (201)

След като изпрати гостите си, Ана не седна, а закрачи из стаята. Макар че несъзнателно (както в последно време постъпваше с всички млади мъже) цялата вечер тя правеше всичко възможно, за да накара Левин да се влюби в нея, и макар да знаеше, че е постигнала това, доколкото е възможно с един женен честен човек, и то за една вечер, и макар че той й се хареса много (въпреки че като мъже Вронски и Левин коренно се различаваха, като жена тя виждаше в тях онова общо, което бе накарало и Кити да се влюби и във Вронски, и в Левин), още щом той излезе от стаята, тя престана да мисли за него.

Една-единствена мисъл неотстъпно в разни форми я преследваше: „Щом действувам така върху другите, и дори върху тоя семеен любещ човек, защо той е така студен към мене?… И не че е студен, той ме обича, зная това. Но сега ни разделя нещо ново. Защо го няма цяла вечер? Поръчал на Стива да ми каже, че не може да остави Яшвин и трябва да следи играта му. Нима Яшвин е дете? Да речем, че това е истина. Той никога не лъже. Но в тая истина има и нещо друго. Той се възползува от случая да ми покаже, че има и други задължения. Зная, съгласна съм с това. Но защо ще ми доказва това? Той иска да ми докаже, че любовта му към мене не бива да пречи на свободата му. Но на мене не ми трябват доказателства, трябва ми любов. Той е длъжен да разбере цялата тежест на живота ми тук, в Москва. Нима аз живея? Не живея, а чакам развръзката, която все повече и повече се протака. Пак нямам отговор! И Стива казва, че не може да отиде при Алексей Александрович. А аз не мога да му пиша пак. Не мога нищо да правя, нито да започвам, нито да променям, въздържам се и чакам, измислям си забави — семейството на англичанина, писане, четене, но всичко това е само измама, то е все същият морфин. Той би трябвало да ме съжали“ — каза тя, като чувствуваше как сълзи на жалост към нея самата бликат в очите й.

Тя чу силното позвъняване на Вронски и бързо избърса сълзите си, и не само избърса сълзите си, но и седна до лампата, разтвори една книга и се престори на спокойна. Трябваше да му покаже, че е недоволна, задето не се е върнал, както бе й обещал, но само недоволна, без да издава мъката и главно съжалението към себе си. Тя може да се съжалява, но не и той — нея. Тя не искаше борба, осъждаше го, че той иска да се бори, по-неволно сама се озоваваше в положение на борба.

— Е, не се ли отегчи? — каза той, като пристъпи към нея оживено и весело. — Каква ужасна страст е играта!

— Не, не се отегчих и отдавна вече се научих да не се отегчавам. Идваха Стива и Левин.

— Да, те искаха да дойдат при тебе. Е, хареса ли ти Левин? — каза той, сядайки до нея.

— Много. Те си отидоха преди малко. А какво направи Яшвин?

— Беше спечелил седемнадесет хиляди. Аз го извиках. Той беше тръгнал вече. Но пак се върна и сега е в загуба.

— Но тогава ти защо остана? — запита тя и изведнъж вдигна очи към него. Изразът на лицето й беше студен и неприязнен. — Казал си на Стива, че ще останеш, за да отведеш Яшвин. А пък си го оставил.

Същият израз на студена готовност за борба се изписа и на неговото лице.

— Първо, аз не съм го молил да ти съобщава нищо и, второ, никога не лъжа. А главно, исках да остана и останах — намръщен каза той. — Ана, защо, защо? — каза той след минутно мълчание, наведе се към нея и разтвори ръка, като се надяваше, че тя ще сложи ръка в неговата.

Тя бе доволна от тоя повик към нежност. Но някаква странна зла сила не й позволяваше да се отдаде на влечението си, сякаш условията на борбата не й позволяваха да се покори.

— Разбира се, искал си да останеш и си останал. Ти правиш всичко, каквото искаш. Но защо ми казваш това? Защо? — каза тя, като се горещеше все повече. — Нима някой оспорва правата ти? Но ти искаш да бъдеш прав и бъди прав.

Ръката му се затвори, той се отдръпна и лицето му доби още по-упорит израз, отколкото по-рано.

— За тебе това е въпрос на упоритост — каза тя, като го погледна втренчено и изведнъж намери име на тоя дразнещ израз на лицето му, — именно на упоритост. За тебе въпросът е дали ще излезеш победител в борбата с мене, а за мене… — Отново й дожаля за себе си и за малко не заплака. — Ако ти знаеше какво искам аз! Когато чувствувам, както сега, че се отнасяш враждебно, именно враждебно към мене, ако знаеше какво значи за мене това! Ако знаеше колко близо до нещастието съм в тия минути, колко се страхувам, и то от себе си! — И тя се обърна, за да скрие риданията си.

— Но защо говориш така? — попита я той, ужасен от израза на нейното отчаяние, отново се наведе към нея, улови ръката й и я целуна. — Защо? Нима аз търся развлечение вън от къщи? Нима не отбягвам женски компании?

— То се знае! — каза тя.

— Тогава кажи, какво трябва да правя, за да бъдеш спокойна? Готов съм да направя всичко, за да бъдеш щастлива — каза той, трогнат от отчаянието й. — Какво не бих направил, за да те избавя от всякаква мъка като тая, Ана! — каза той.

— Нищо, нищо! — каза тя. — И аз не зная: дали усамотеният живот или нервите ми… Е, да не говорим. Как минаха надбягванията? Не си ми разправил — каза тя, като се мъчеше да скрие тържеството от победата, която все пак беше на нейна страна.

Той поиска да вечеря и започна да й разправя подробности за надбягванията; но по тона, по погледите му, които ставаха все по-студени, тя виждаше, че той не й е простил за победата, че чувството на упоритост, с което тя се бореше, отново проличава в него. Той беше по-студен към нея, отколкото по-рано, сякаш се разкайваше, задето бе се покорил. И като си спомни думите, с които бе спечелила победата, а именно: „Аз съм близо до нещастието и се страхувам от себе си“, тя разбра, че това оръжие е опасно и че не бива да си служи с него друг път. А тя чувствуваше, че редом с любовта, която ги свързваше, помежду им се е вмъкнал злият дух на някаква борба, който тя не можеше да пропъди нито от неговото, а още по-малко от своето сърце.