Лев Толстой
Ана Каренина (136)

Ана и Вронски отдавна вече се споглеждаха, като съжаляваха за умната бъбривост на приятеля си, и най-после, без да дочака домакина, Вронски мина към друга, малка картина.

— Ах, колко е хубава, колко е хубава! Чудно! Колко е хубава! — в един глас заприказваха те.

„Какво ли им харесва толкова?“ — помисли Михайлов. Той дори бе забравил тая картина, рисувана преди три години. Забравил бе всички страдания и възторзи, които бе преживял с тая картина, която няколко месеца непрестанно, ден и нощ, го бе занимавала, забравил бе, както забравяше винаги завършените си картини. Не обичаше дори да я гледа и бе я изложил само защото чакаше един англичанин, който искаше да я купи.

— Това е просто един отдавнашен етюд — каза той.

— Колко е хубаво! — каза Голенишчев, който очевидно също бе завладян искрено от прелестта на картината.

В сянката на една ракита две момчета ловят риба с въдица. Едното, по-голямото, току-що е хвърлило въдицата и грижливо издърпва поплавъка иззад храста, цяло погълнато от тая работа; другото, по-малкото, лежи на тревата, опряло чорлава руса глава на облакътените си ръце, и със замислените си сини очи гледа във водата. За какво мисли то?

Възхищението пред тая негова картина пробуди у Михайлов предишното вълнение, но той се страхуваше и не обичаше това празно чувство към миналото и затова, макар и да се радваше на тия похвали, искаше да отвлече посетителите към трета картина.

Но Вронски попита не се ли продава картината. За Михайлов, развълнуван от това посещение, повдигането на паричния въпрос сега беше твърде неприятно.

— Тя е изложена за продажба — отвърна той мрачно начумерен.

Когато посетителите си отидоха, Михайлов седна срещу картината с Пилат и Христа и си повтаряше наум онова, което тия посетители бяха казали или мислеха, без да го кажат, за картината му. И странно: онова, което имаше такава тежест за него, когато те бяха тук и когато той мислено заставаше на тяхното гледище, изведнъж загуби за него всякакво значение. Той започна да гледа на картината с истинския си поглед на художник и стигна до онова състояние на увереност в съвършенството и поради това в значителността на картината си, което му бе необходимо, за да се издигне над всички други интереси, защото той можеше да работи само при такова напрежение.

Кракът на Христа все пак не беше даден добре в перспектива. Той взе палитрата и започна да работи. Докато поправяше крака, непрестанно се взираше във фигурата на Йоан на задния план, която посетителите дори не забелязаха, но която, той знаеше това, беше върхът на съвършенството. След като завърши крака, искаше да се залови с тая фигура, но се почувствува твърде развълнуван за това. Той еднакво не можеше да работи, когато беше равнодушен, както и когато беше твърде размекнат и виждаше прекалено всичко. Имаше само едно стъпало в тоя преход от равнодушие към вдъхновение, когато можеше да работи. А днес той бе твърде развълнуван. Искаше да покрие картината, но се спря и като държеше в ръка покривката и блажено се усмихваше, дълго се взира във фигурата на Йоан. Най-после сякаш се откъсна с тъга, спусна покривката и уморен, но щастлив си тръгна към къщи.

На връщане Вронски, Ана и Голенишчев бяха особено оживени и весели. Говореха за Михайлов и картините му. Думата талант, под която разбираха една вродена, почти физическа способност, независима от ума и сърцето, и с която искаха да изразят всичко, преживявано от художника, особено често се преплиташе в разговора им, защото тая дума им бе необходима, за да нарекат онова, за което нямаха никакво понятие, но за което искаха да говорят. Казваха, че не може да му се отрече талант, но че талантът му не може да се развие поради липса на образование — общо нещастие на нашите руски художници. Но картината с момчетата бе се врязала в паметта им и те току се връщаха към нея.

— Колко е хубава! Как му се е удала тая работа и колко е естествена! Той дори не разбира колко е хубава тя. Да, трябва да не я изтървем и да я купим — каза Вронски.