Лев Толстой
Ана Каренина (69)

XXXV

Князът предаде веселото си настроение и на домашните си, и на познатите, и дори на немеца хазаин, у когото живееха Шчербацки.

Когато се върна с Кити от извора и покани на кафе и полковника, и Мария Евгениевна, и Варенка, князът нареди да изнесат маса — и столове в градинката, под кестена, и да поднесат там закуската. И хазаинът, и прислугата се оживиха под влияние на неговата веселост. Те познаваха щедростта му и след половин час болният хамбургски лекар от горния етаж със завист наблюдаваше през прозореца тая весела руска компания от здрави хора, която се бе събрала под кестена. Под трепкащите кръгове от сянката на листата до масата, покрита с бяла покривка и отрупана с кафени чаши, хляб, масло, сирене и студено месо от дивеч, седеше княгинята в боне с лилави ленти и подаваше чаши и сандвичи. На другия край седеше князът, който ядеше здравата и високо и весело разговаряше. Той бе наредил край себе си своите покупки: гравирани кутийки, играчки, всички видове ножчета за разрязване, от които бе накупил цели купища по всички курорти и които подаряваше на всички, дори и на Лисхен, слугинята, и на хазаина, с когото се шегуваше на своя комично лош немски език, като го уверяваше, че Кити се е излекувала не от минералната вода, а от неговите отлични гозби, особено от супата със сушени сливи. Княгинята се подсмиваше на мъжа си заради руските му навици, но беше така оживена и весела, както не бе се чувствувала през цялото време, откак бяха дошли на курорта. Полковникът се усмихваше както винаги на шегите на княза; но по въпроса за Европа, която той изучаваше внимателно, както му се струваше, той държеше страната на княгинята. Добродушната Мария Евгениевна се друсаше от смях при всяко смешно нещо, което князът казваше, а Варенка — нещо, което Кити не бе виждала никога досега — примираше от слабия, но заразителен смях, който възбуждаха в нея шегите на княза.

Всичко това веселеше Кити, но тя не можеше да не бъде загрижена. Не можеше да разреши задачата, която, без да иска, баща й постави с ироничното си отношение към приятелите й и към тоя живот, който тя бе обикнала така много. Към тая задача се бе прибавила и промяната в отношенията й с Петрови, която днес така очевидно и неприятно бе се проявила. На всички беше весело, но Кити не можеше да бъде весела и това още повече я измъчваше. Тя изпитваше чувство, подобно на онова, каквото бе изпитвала в детинството си, когато за наказание я затваряха в стаята й и тя слушаше оттам веселия смях на сестрите си.

— Е, защо си накупил тия дреболии? — каза княгинята, като подаваше усмихната чаша с кафе на мъжа си.

— Тръгнеш на разходка, спреш се пред някое дюкянче и току те молят да си купиш: „Ерлаухт, ексцеленц, дурхлаухт.“^[1] А кажат ли ми"дурхлаухт", не мога да устоя: давай десет талера и беж да те няма…

— Правил си го само от скука — каза княгинята.

— Разбира се, от скука. Такава скука, миличка, че не знаеш де да се денеш.

— Как може да скучаете, княже? Сега в Германия има толкова интересни неща — каза Мария Евгениевна.

— Но аз познавам вече всичките им интересни неща: знам и супата им от сушени сливи, знам и граховите им салами. Всичко зная.

— Както искате, княже, но порядките им са интересни — каза полковникът.

— Та какво им е интересното? Те всички са доволни като медни грошове; победили са всички. А пък аз от какво да съм доволен? Не съм победил никого, ами сам си снемам ботушите и дори ги отнасям сам зад вратата. Ставаш сутрин, веднага се обличаш и хайде в салона да пиеш лош чай. Друго си е у дома! Станеш сутрин, без да бързаш, поразсърдиш се за нещо, поръмжиш, дойдеш на себе си, обмислиш всичко, не бързаш.

— Но времето е пари, вие забравяте това — каза полковникът.

— Какво ти време! Понякога времето е такова, че цял месец би дал за половин рубла, а друг път за половин час не можеш да вземеш нищо. Така ли е, Катенка? Защо си така умърлушена?

— Нищо ми няма.

— Къде отивате? Поседете още — обърна се той към Варенка.

— Трябва да си вървя — каза Варенка, стана и отново се заля от смях.

Тя се стегна, сбогува се и влезе вътре да вземе шапката си. Кити тръгна подире й. Сега дори Варенка й се виждаше друга. Не че беше по-лоша, но беше друга, а не такава, каквато си я представяше по-рано.

— Ах, отдавна не съм се смяла така! — каза Варенка, като прибираше чадърчето и чантичката си. — Колко мил е баща ви!

Кити мълчеше.

— Кога ще се видим? — попита Варенка.

— Maman се канеше да отиде у Петрови. Вие ще отидете ли? — каза Кити, като изпитваше Варенка.

— Ще отида — отвърна Варенка. — Те се готвят да заминават, а аз обещах да им помогна да приберат багажа си.

— Добре, и аз ще дойда.

— Защо ви трябва да идвате?

— Защо да не дойда? Защо? Защо? — широко разтворила очи, питаше Кити и за да не пусне Варенка, улови я за чадърчето. — Не, почакайте, защо да не дойда?

— Ей тъй; баща ви си дойде, а освен това те се стесняват от вас.

— Не, кажете ми: защо не искате да ходя често у Петрови? Нали вие не искате? Защо?

— Аз не съм казвала такова нещо — спокойно каза Варенка.

— Не, моля ви се, кажете!

— Всичко ли да кажа? — попита Варенка.

— Всичко, всичко! — подзе Кити.

— Няма нищо особено, а само това, че Михаил Алексеевич (така се казваше художникът) по-рано бързаше със заминаването, а сега не иска да си замине — усмихната каза Варенка.

— Е? И после? — напираше Кити и мрачно гледаше Варенка.

— А пък Ана Павловна, кой знае защо, казала, че той не иска, защото вие сте тук. Разбира се, тия думи били неуместни, но тъкмо за това, заради вас те се скарали. А вие знаете колко сприхави са тия болни.

Кити се мръщеше все повече и повече; говореше само Варенка, като се мъчеше да я укроти и успокои, защото виждаше, че Кити се готви да избухне — в сълзи или думи, не можеше да се разбере.

— Така че по-добре е да не идвате… Вие разбирате, не се обиждайте…

— Така ми се пада, така ми се пада! — бързо заприказва Кити, като грабна чадърчето от ръцете на Варенка и не гледаше приятелката си в очите.

На Варенка й се искаше да се усмихне, като гледаше детинския гняв на приятелката си, но се страхуваше да не я обиди.

— Защо ви се пада така? Не разбирам — каза тя.

— Така ми се пада, защото всичко било лицемерие, защото всичко било само за лице, а не от сърце. Защо ми трябваше да се занимавам с чужд човек? И ето, излиза, че аз съм причината да се скарат и че съм правила това, за което никой не ме е молил! Защото всичко е лицемерие, лицемерие, лицемерие!…

— Но каква нужда е имало от това лицемерие? — тихо попита Варенка.

— Ах, колко глупаво, колко отвратително е всичко! Каква нужда имах аз… Всичко е лицемерие! — каза тя, като отваряше и затваряше чадърчето.

— Но каква нужда е имало?

— За да изглеждам по-добра пред хората, пред себе си, пред Бога; да измамя всички. Не, сега вече няма да се поддам на това! Нека бъда лоша, но поне да не бъда лъжлива, измамница!

— Но кой е измамница? — с укор каза Варенка. — Вие говорите, сякаш…

Но Кити беше в своя пристъп на сприхавост. Тя не я остави да се доизкаже:

— Не говоря за вас, съвсем не говоря за вас. Вие сте съвършенство. Да, да, зная, че сте самото съвършенство; но какво да се прави, щом като аз съм лоша? Това нямаше да стане, ако не бях лоша. Така че нека си остана каквато съм, но няма вече да лицемеря. Какво ме интересува Ана Павловна? Нека си живеят, както искат, и аз ще живея, както си искам. Не мога да бъда друга… Но всичко не е било така, не е било!…

— Как тъй не е било? — с недоумение каза Варенка.

— Не е било. Аз не мога да живея иначе, освен както подсказва сърцето ми, а вие живеете по принципи. Аз ви обикнах просто така, а вие сигурно сте ме обикнали, за да ме спасите, да ме научите!

— Вие грешите — каза Варенка.

— Та аз не казвам нищо за другите, говоря за себе си.

— Кити! — чу се гласът на майка й. — Ела покажи на баща си твоите коралчета.

Горда, без да се помири с приятелката си, Кити взе от масата кутията с коралчетата и отиде при майка си.

— Какво ти е? Защо си се зачервила така? — попитаха я в един глас майка й и баща й.

— Нищо — отвърна тя, — ще се върна ей сега — и хукна назад.

„Тя е още тук! — помисли тя. — Какво да й кажа, Боже мой? Какво направих аз, какво й наприказвах! Защо я обидих? Какво да направя? Какво да й кажа?“ — мислеше Кити и се спря пред вратата.

Варенка, с шапка и с чадърче в ръцете, седеше до масата и разглеждаше пружинката, която Кити бе счупила. Тя вдигна глава.

— Варенка, простете ми, простете ми! — прошепна Кити и пристъпи до нея. — Аз не помня какво съм казала. Аз…

— Наистина, аз не исках да ви огорчавам — усмихната каза Варенка.

Мирът бе сключен. Но след пристигането на баща й за Кити се промени целият тоя свят, в който живееше. Тя не се отрече от всичко онова, що бе научила, но разбра, че се е лъгала, мислейки, че може да бъде такава, каквато искаше да бъде. Сякаш се бе пробудила от сън; почувствува колко трудно е без лицемерие и самохвалство да се задържи на оная висота, на която искаше да се издигне; освен това тя почувствува цялата тежест на тоя свят от скърби, болести и умиращи, в който живееше; видяха й се мъчителни ония усилия, които употребяваше над себе си, за да обича тия неща, и пожела по-скоро да отиде на чист въздух, в Русия, в Ергушово, дето, както научи от едно писмо, бе заминала вече сестра й Доли с децата.

Но любовта й към Варенка не отслабна. Като се сбогуваше, Кити я помоли да им дойде на гости в Русия.

— Ще дойда, когато се омъжите — каза Варенка.

— Никога няма да се омъжа.

— Тогава и аз няма да дойда никога.

— Добре, тогава ще се омъжа само заради това. Но внимавайте, помнете обещанието си! — каза Кити.

Предсказанията на лекаря се оправдаха. Кити се върна излекувана в къщи, в Русия. Тя не беше така безгрижна и весела както по-рано, но беше спокойна. Московските й скърби бяха останали само спомен.