Лев Толстой
Ана Каренина (54)

XX

Вронски бе на квартира в една широка и чиста, преградена на две финска къща. Петрицки живееше заедно с него и когато бяха на лагер. Сега, когато Вронски и Яшвин влязоха в квартирата, Петрицки спеше.

— Ставай, стига си спал — каза Яшвин, като мина зад преградката и бутна по рамото чорлавия Петрицки, който бе заврял нос във възглавницата.

Петрицки изведнъж скочи на колене и се озърна.

— Брат ти идва тук — каза той на Вронски. — Събуди ме, дявол да го вземе, и каза, че ще дойде пак. — И той отново дръпна одеялото и се хвърли на възглавницата. — Но остави ме, Яшвин — каза той сърдито на Яшвин, който му дърпаше одеялото. — Остави! — Той се обърна и отвори очи. — По-добре кажи какво да си пийнем; толкова ми горчи в устата, че…

— Най-добре водка — каза басово Яшвин. — Терешченко! Донеси на господаря си водка и краставички! — извика той и явно обичаше да слуша гласа си.

— Водка ли, смяташ? А? — попита Петрицки, като се мръщеше и търкаше очите си. — Ами ти ще пиеш ли? Ако пиеш и ти, добре! Вронски, ще пиеш ли? — попита Петрицки, като стана и се загърна под митниците с тигровото одеяло.

Той излезе през вратата на преградката, вдигна ръце и запя на френски: „Имало един крал в «Ту-у-ла»“.

— Вронски, ще пиеш ли?

— Махай се — каза Вронски. — който обличаше подадения му от лакея сюртук.

— Накъде тъй? — попита го Яшвин. — Ето и тройката — прибави той, като видя пристигналата каляска.

— Отивам в конюшнята, а трябва да се отбия и при Брянски за конете — каза Вронски.

Вронски наистина бе обещал да отиде у Брянски, на десет версти от Петерхоф, и да му занесе пари за конете, и той искаше да свари да се отбие и там. Но другарите му веднага разбраха, че не отива само там.

Като продължаваше да пее, Петрицки смигна с око и нацупи устни, сякаш искаше да каже: знаем кой е тоя Брянски!

— Внимавай да не закъснееш! — каза само Яшвин и промени разговора. — Как е моят дорестият, върви ли добре? — загледан през прозореца, попита той за средния кон, който бе му продал.

— Стой! — извика Петрицки на излизащия вече Вронски. — Брат ти остави писмо и бележка. Чакан, къде ли са?

Вронски се спря.

— Е, къде са?

— Де са? Там е въпросът! — тържествено рече Петрицки, като мръдна показалеца си над носа.

— Но казвай де, това е глупаво! — засмя се Вронски.

— Камината не съм палил. Трябва да са тук нейде.

— Е, стига си лъгал! Де е писмото?

— Не, наистина съм забравил. Или съм сънувал? Чакай, чакай! Защо се сърдиш? Ако ти бе изпил, както аз вчера, четири бутилки, щеше да забравиш дори къде лежиш. Почакай, ей сега ще си спомня!

Петрицки мина зад преградката и легна на кревата.

— Стой! Аз лежах така, а той стоеше така. Да-да-да… Ето го! — И Петрицки измъкна писмото изпод дюшека, дето го бе пъхнал.

Вронски взе писмото и бележката от брат си. Тъкмо това и очакваше той — писмо от майка му с укори, че не я е споходил, и бележка от брат му, в която се казваше, че трябва да си поприказват. Вронски знаеше, че всичко е все за същата работа. „Какво ги интересува тях!“ — помисли той, смачка писмата и ги пъхна между копчетата на сюртука си, за да ги прочете внимателно по пътя. В коридора той срещна двама офицери — единият от техния, а другият от друг полк.

Квартирата на Вронски винаги бе свърталище на всички офицери.

— Къде?

— Трябва да отскоча до Петерхоф.

— Ами коня докараха ли от Царское село?

— Докарали го, но не съм го виждал още.

— Казват, че Махотиновият Гладиатор започнал да куца.

— Глупости! Само че как ще се надбягвате при тая кал? — попита другият офицер.

— Ето моите спасители! — като видя влезлите, развика се Петрицки, пред когото стоеше вестовоят с водка и солени краставички на подноса. — Яшвин ми казва да пийна, за да се освежа.

— Ех, че ни нагласихте вчера — каза единият от дошлите, — не ни оставихте да спим цяла нощ!

— Как я завършихме само! — разправяше Петрицки. — Волков се покатери на покрива и казва, че му е тъжно. Аз викам: музиката да засвири погребалния марш! И той заспа на покрива под звуците на погребалния марш. Но какво да пия? — каза той, като държеше чашата и се мръщеше.

— Пийни, пийни непременно водка, а след това сода с много лимон — казваше Яшвин, изправен над Петрицки като майка, която кара детето си да вземе лекарство, — а след това вече мъничко шампанско, ей тъй, една бутилчица.

— Това е умно. Вронски, чакай да си пийнем.

— Не, сбогом, господа, днес няма да пия.

— Да не би да станеш по-тежък? Добре, тогава ще пием сами. Донеси сода и лимон.

— Вронски! — извика някой, когато той излизаше в антрето.

— Какво?

— Да беше си остригал косата, иначе ще ти тежи, особено на голото ти теме.

Вронски наистина бе започнал да плешивее предивременно. Той весело се засмя, показвайки гъстите си зъби, и като сложи фуражката върху плешивината си, излезе и се качи в каляската.

— Карай за конюшнята! — извика той и понечи да извади писмата, за да ги прочете, но се отказа, за да не се отвлича, преди да прегледа коня. „После!…“