Лев Толстой
Ана Каренина (108)

II

На другия ден беше неделя. Степан Аркадич се отби в Болшой театър на репетицията на балета и предаде на Маша Чибисова, хубавичка, новопостъпила по негова протекция балерина, обещаните й тия дни корали и зад кулисите, в дневната тъмнина на театъра, успя да целуне нейното хубавичко, светнало от подаръка лице. Освен предаването на коралите той трябваше да си уреди с нея среща след балета. След като й обясни, че не може да дойде в началото на балета, той обеща да бъде на последното действие и да я отведе да вечерят. От театъра Степан Аркадич се отби в Охотни ряд, сам избра риба и аспержи за обед и дванадесет часа беше вече у Дюсо, дето трябваше да се види с трима души, които за негово щастие бяха в един и същи хотел: с Левин, наскоро пристигнал от чужбина и отседнал тук, с новия си началник, който току-що бе постъпил на тая висока служба и сега бе по ревизия в Москва, и със зет си Каренин, за да може да го заведе непременно на обед.

Степан Аркадич обичаше обедите, но още повече обичаше той да даде обед, малък, но изтънчен и по ядене, и по пиене, и по избора на гостите. Програмата на днешния обед му хареса много: ще има пресен костур, аспержи и la pièce de résistance^[1] — чудесен, но скромен ростбиф и съответните вина; това по отношение на яденето и пиенето. А между гостите ще бъдат Кити и Левин и за да не се забелязва това, ще дойдат и една братовчедка, и младият Шчербацки, но la pièce de résistance от гостите ще бъдат Сергей Кознишев и Алексей Александрович. Сергей Иванович — московчанин и философ, а Алексей Александрович — петербургчанин и практик; по той ще покани и известния чудак ентусиаст Песцов, либерал, бъбрица, музикант, историк и твърде мил петдесетгодишен младеж, който ще бъде като сос или гарнитура към Кознишев и Каренин. Той ще ги предизвика към разговор и ще ги насъсква един срещу друг.

Втората вноска от парите за гората беше получена от търговеца и не беше още изхарчена, напоследък Доли беше много мила и добра и мисълта за тоя обед радваше Степан Аркадич във всяко отношение. Той беше в най-весело настроение. Наистина имаше две малко неприятни обстоятелства; но и двете тия обстоятелства потъваха в морето от добродушно веселие, което се вълнуваше в душата на Степан Аркадич. Тия две обстоятелства бяха: първо, че като срещна вчера на улицата Алексей Александрович, забеляза, че той е сух и строг с него, и като съпоставяше тоя израз върху лицето на Алексей Александрович и това, че той не бе дошъл у тях и не бе им се обадил с ония слухове, които бе чул за Ана и Вронски, Степан Аркадич се досещаше, че нещо не е в ред между мъжа и жената.

Това беше едната неприятност. Другото малко неприятно обстоятелство беше, че новият началник, както всички нови началници, бе си създал вече име на страшен човек, който става в шест часа сутринта, работи като вол и изисква също такава работа и от подчинените си. Освен това тоя нов началник имаше репутация и на мечка в държанието си и според слуховете беше човек със съвсем противоположно направление на по-раншния началник и на самия Степан Аркадич. Вчера Степан Аркадич бе се явил по служба в мундир и новият началник беше много любезен и разговаряше с него като с познат човек; и затова Степан Аркадич смяташе за свое задължение да му направи визита в сюртук. Второто неприятно обстоятелство беше именно мисълта, че новият началник може да не го приеме добре. Но Степан Аркадич инстинктивно чувствуваше, че всичко ще се нареди отлично. „Всички хора, всички човеци са грешни като нас: какъв смисъл има да се ядосваме и да се караме?“ — мислеше той, когато влизаше в хотела.

— Здравей, Василий — каза той, като мина с накрехната шапка по коридора и се обърна към познатия лакей, — ти си пуснал бакенбарди? Левин е в номер седем, нали? Заведи ме, моля ти се. И научи дали граф Аничкин (това беше новият началник) ще ме приеме.

— Слушам — усмихнат отвърна Василий. — Отдавна не сте идвали към нас.

— Идвах вчера, само че от другия вход. Това ли е седми?

Когато Степан Аркадич влезе, Левин бе застанал с един тверски селянин сред стаята и мереше с аршин прясна мечешка кожа.

— А, убихте ли я? — извика Степан Аркадич. — Славна работа! Женска мечка ли е? Здравей, Архип!

Той се ръкува със селянина и седна на един стол, без да свали палтото и шапката си.

— Но съблечи се де, поседни! — каза Левин и му свали шапката.

— Не, нямам време, отбих се само за мъничко — отвърна Степан Аркадич. Той разкопча палтото си, но след това го свали и остана цял час, като разговаряше с Левин за лова и за най-интимни неща.

— Е, кажи де, моля ти се, какво прави в чужбина? Де беше? — попита Степан Аркадич, когато селянинът си отиде.

— Бях в Германия, в Прусия, във Франция, в Англия, но не в столиците, а във фабричните градове, и видях много нови работи. И радвам се, че съм ходил.

— Да, зная твоята идея за организиране на работника.

— Съвсем не: в Русия не може да става въпрос за работника. В Русия съществува въпросът за отношението на работния народ към земята; той съществува и там, но там това е кърпеж на нещо развалено, а у нас…

Степан Аркадич внимателно слушаше Левин.

— Да, да! — каза той и продължи: — Твърде е възможно да си прав. Но аз се радвам, че си с бодър дух: ходиш и на лов за мечки, и работиш, и се увличаш. А пък Шчербацки ми казваше — той се срещнал с тебе, — че си бил в някакво униние, говорил си все за смърт…

— Та какво от това, аз не преставам да мисля за смъртта — каза Левин. — Истина е, че е време да се мре. И че всичко това са глупости. Да ти кажа откровено: аз много държа за идеята си и за работата си, но всъщност помисли си следното: целият тоя наш свят е една мъничка плесен, която е порасла на една дребничка планета. А ние си мислим, че у нас може да има нещо велико — мисли, дела! Всичко това са песъчинки.

— Това нещо, братко, е старо като света!

— Старо е, но знаеш ли, когато го разбереш ясно, всичко ти се вижда някак нищожно. Когато разбереш, че днес-утре ще умреш и няма да остане нищо, всичко ти се вижда така нищожно! Аз смятам идеята си за много важна, но дори и да се реализира, тя се оказва също така нищожна, както да примамиш тая мечка. Така и прекарваш живота си, като се развличаш с лов, с работа само да не мислиш за смъртта.

Докато слушаше Левин, Степан Аркадич се усмихваше леко и мило.

— Така е, разбира се! Ето и ти започна да мислиш като мене. Спомняш ли си, ти ме нападаше, задето търся наслада в живота?

Не бъди, о моралисте, така строг!…

— Не, все пак в живота хубавото е това… — Левин се забърка. — Не, не зная. Зная само, че ще умрем скоро.

— Защо пък скоро?

— И знаеш ли, когато мислиш за смъртта, хубавото на живота ти се вижда по-малко, но си по-спокоен.

— Напротив, накрая е по-весело. Но аз трябва да вървя — каза Степан Аркадич, който ставаше вече за десети път.

— Не, поседи! — каза Левин, като го задържаше. — Кога ще се видим пак? Утре си заминавам.

— Ех, че съм и аз! Затова съм дошъл… Непременно ела днес на обед у дома. Ще дойде брат ти, ще дойде и Каренин, моят зет.

— Нима той е тук? — каза Левин и искаше да попита за Кити. Той бе чувал, че в началото на зимата тя била в Петербург при сестра си, жена на дипломат, и не знаеше върнала ли се е, или не, но се отказа да пита. „Дали ще дойде, или не — все едно ми е.“

— Е, ще дойдеш ли?

— Разбира се.

— И тъй, в пет часа, и то в сюртук.

И Степан Аркадич стана и отиде в долния етаж при новия началник. Инстинктът не го излъга. Новият страшен началник се оказа твърде общителен човек и Степан Аркадич се почерпи с него и се заседя толкова, че едва в четири часа се озова при Алексей Александрович.