Лев Толстой
Ана Каренина (123)

XII

Степан Аркадич влезе в кабинета на Алексей Александрович с онова донейде тържествено лице, с каквото сядаше на председателския стол в своя съд. Скръстил ръце на гърба си, Алексей Александрович крачеше из стаята и мислеше за същото, за което Степан Аркадич бе говорил с жена му.

— Не, ти ли преча? — каза Степан Аркадич, който, като видя зет си, изведнъж изпита непознато нему чувство на смущение. За да прикрие това смущение, той извади току-що купената табакера, която се отваряше по един нов начин, помириса кожата и извади цигара.

— Не. Трябва ли ти нещо? — неохотно отвърна Алексей Александрович.

— Да, бих искал… трябва да си по… да, трябва да си поговорим — каза Степан Аркадич и се изненада, че почувствува необикновено стеснение.

Това чувство беше така неочаквано и странно, та Степан Аркадич не повярва, че това беше гласът на съвестта, който му казваше, че е лошо това, което смята да прави. Степан Аркадич направи усилие над себе си и надви обзелото го стеснение.

— Надявам се, че вярваш в моята обич към сестра ми и в искрената ми привързаност и уважение към тебе — каза той и се изчерви.

Алексей Александрович се спря и не отговори нищо, но лицето му порази Степан Аркадич със своя израз на покорна жертва.

— Имах намерение, исках да си поговорим за сестра ми и за вашето взаимно положение — каза Степан Аркадич, който все още се бореше с необикновената свенливост.

Алексей Александрович тъжно се усмихна, погледна шурея си и без да отговори, пристъпи до масата, взе едно започнато писмо и му го подаде.

— И аз мисля непрестанно за същото. И ето какво съм започнал да пиша, като предполагам, че ще го кажа по-добре писмено и че моето присъствие я дразни — каза той, като подаваше писмото.

Степан Аркадич взе писмото, с недоумяващо учудване погледна мътните очи, които се бяха спрели неподвижно върху него, и зачете:

„Виждам, че моето присъствие ви тормози. Колкото и да ми бе тежко да се убедя в това, виждам, че е така и не може да бъде иначе. Аз не ви обвинявам и Бог ми е свидетел, че след като ви видях през време на болестта, искрено бях решил да забравя всичко станало между нас и да започна нов живот. Не се разкайвам и никога няма да се разкая за това, което направих; но аз желаех само вашето добро, доброто на душата ви, и сега виждам, че не съм постигнал това. Кажете ми самата вие кое ще ви даде истинско щастие и спокойствие за душата. Предавам се цял на вашата воля и на вашето чувство за справедливост.“

Степан Аркадич върна писмото и със същото недоумение продължи да гледа зет си, като не знаеше какво да каже. Това мълчание бе така неловко и за двамата, че докато Степан Аркадич мълчеше, без да махне очи от лицето на Каренин, по устните му премина болезнен трепет.

— Ето какво исках да й кажа — рече Алексей Александрович, като се извърна.

— Да, да… — каза Степан Аркадич, който нямаше сили да отговори, понеже в гърлото му напираха сълзи. — Да, да. Разбирам ви — най-после продума той.

— Бих желал да зная какво иска тя — каза Алексей Александрович.

— Боя се, че тя самата не разбира положението си. Тя не може да съди — каза Степан Аркадич, който започна да се съвзема. — Тя е смазана, именно смазана от твоето великодушие. Ако прочете това писмо, тя не ще бъде в сила да каже нищо, а само ще наведе по-ниско глава.

— Да, но в такъв случай какво да се прави? Как да си обясним… как да научим нейното желание?

— Ако ми позволиш да кажа мнението си, мисля, че зависи от тебе да посочиш направо ония мерки, които смяташ да се приложат, за да се тури край на това положение.

— Следователно ти смяташ, че трябва да му се тури край? — прекъсна го Алексей Александрович. — Но как? — прибави той, като направи необикновен жест с ръце пред очите. — Не виждам никакъв възможен изход.

— Изход има от всяко положение — каза Степан Аркадич, като стана и се оживи. — Беше време, когато ти искаше да скъсаш… Ако се убедиш сега, че не можете да си създадете взаимно щастие…

— Щастието може да се разбира различно. Но да предположим, че аз съм съгласен на всичко и не искам нищо. Какъв изход може да има от нашето положение?

— Ако искаш да знаеш мнението ми — каза Степан Аркадич със същата оная смекчаваща, бадемово-нежна усмивка, с която бе говорил с Ана. Тая добра усмивка беше така убедителна, че като чувствуваше слабостта си и й се подчиняваше, Алексей Александрович неволно бе готов да вярва на това, което ще му каже Степан Аркадич. — Тя никога не ще каже това. Но възможно е едно, едно може да иска тя — продължи Степан Аркадич, — това е да се прекратят отношенията ви и всички свързани с тях спомени. Според мене при вашето положение е необходимо да се създадат нови отношения. И тия отношения могат да се установят само при свобода и за двете страни.

— Развод — с отврата го прекъсна Алексей Александрович.

— Да, смятам, развод. Да, развод — повтори Степан Аркадич и се изчерви. — Това е във всяко отношение най-разумният изход за съпрузи, които се намират в такива отношения като вас. Какво да се прави, щом като съпрузите са сметнали, че не може да има съвместен живот за тях? Това нещо може да се случи винаги. — Алексей Александрович въздъхна тежко и затвори очи. Тук може да има само една пречка: дали единият от съпрузите иска да встъпи във втори брак? Ако не, това е много просто — каза Степан Аркадич, който все повече и повече се освобождаваше от стеснението.

Намръщен от вълнение, Алексей Александрович каза нещо на себе си и не отговори нищо. Той бе обмислял хиляди и хиляди пъти всичко, което за Степан Аркадич се оказа така просто. И струваше му се, че всичко това не само не е толкова просто, но е и напълно невъзможно. Разводът, чиито подробности той вече знаеше, сега му се виждаше невъзможен, защото чувството за собствено достойнство и уважение към религията не му позволяваха да поеме върху себе си обвинението във фиктивно прелюбодеяние, а още по-малко да допусне да бъде уличена и опозорена жена му, на която той бе простил и която обичаше. Разводът му се виждаше невъзможен и по други, още по-важни причини.

Какво ще стане със сина му в случай на развод? Да го остави при майка му, беше невъзможно. Разведената му майка ще има свое незаконно семейство, в което положението на доведения син и неговото възпитание ще бъдат сигурно лоши. Да го остави при себе си? Той знаеше, че това би било отмъщение от негова страна, а той не искаше да отмъщава. Но освен това разводът се виждаше още по-невъзможен на Алексей Александрович, защото, ако се съгласеше на развод, с това сам той погубваше Ана. В душата му бяха залегнали думите, казани от Даря Александровна в Москва, че прибягвайки до развод, той мисли за себе си, а не мисли, че с това погубва безвъзвратно нея. И като свързваше тия думи със своята прошка и с привързаността си към децата, сега той ги разбираше посвоему. Да се съгласи на развод, да й даде свобода, значеше, според неговото разбиране, да се лиши от последната си връзка с живота на децата, които обичаше, а нея да лиши от последната опора по пътя към доброто и да я обрече на гибел. Той знаеше, че като разведена жена тя ще се свърже с Вронски, а тия връзки ще бъдат незаконни и престъпни, защото според черковния закон жената не може да встъпва в брак, докато е жив мъжът й. „Тя ще се свърже с него и след година-две или той ще я зареже, или тя ще завърже нова връзка — мислеше Алексей Александрович. — А съгласявайки се на незаконен развод, аз ще бъда виновен за гибелта й.“ Той бе обмислил всичко това стотина пъти и бе убеден, че разводът не само не е проста работа, както казваше шуреят му, а е напълно невъзможен. Той не вярваше нито на една дума на Степан Аркадич, за всяка негова дума имаше хиляди опровержения, но го слушаше, чувствувайки, че в думите му говори оная могъща груба сила, която ръководи живота му и на която той трябва да се покори.

— Въпросът е само там: как, при какви условия ще се съгласиш да се разведеш. Тя не иска нищо, не смее да те моли и предоставя всичко на твоето великодушие.

„Боже мой! Боже мой! За какво?“ — помисли Алексей Александрович, като си спомни за подробностите на развода, при който мъжът взема вината върху себе си, и закри с ръце лицето си от срама със същия жест, с който бе направил това Вронски.

— Ти си развълнуван, аз разбирам това. Но ако обмислиш…

„И ако те ударят по дясната буза, подложи и лявата, а ако съблекат горната ти дреха, дай и ризата си“ — помиели Алексей Александрович.

— Да, да! — с писклив глас извика той. — Аз ще поема върху себе си позора, ще дам дори сина си, но… не е ли по-добре да оставим това? Впрочем прави, каквото искаш…

И като се отвърна от шурея си, така че той да не може да го вижда, седна на стола до прозореца. Беше му мъчно, срам го беше; но заедно с мъката и срама изпитваше радост и умиление пред висотата на своето смирение.

Степан Аркадич бе трогнат. Той помълча малко.

— Алексей Александрович, вярвай, тя ще оцени твоето великодушие — каза той. — Но изглежда, че такава е била Волята Божия — прибави той и като каза това, почувствува, че е глупаво, и едва се сдържа да не се усмихне над глупостта си.

Алексей Александрович искаше да отговори нещо, но сълзите му попречиха.

— Това е фатално нещастие и трябва да се примирим с него. За мене това нещастие е свършен факт и затова се мъча да помогна и на нея, и на тебе — каза Степан Аркадич.

Когато Степан Аркадич излезе от стаята на зет си, той бе трогнат, но това не му пречеше да бъде доволен, че бе завършил успешно тая работа, понеже бе уверен, че Алексей Александрович няма да се отрече от думите си. Към това удоволствие се прибавяше и това, че му бе минала мисълта, че когато тая работа се нареди, той ще задава на жена си и на близките си познати въпроси: „Каква е разликата между мене и императора? — Императорът прави развод — и никому не става по-добре от това, а когато аз направих развод, и на тримата стана по-добре… Или: каква е приликата между мене и императора? Когато… Впрочем ще го измисля по-добре“ — каза си усмихнат той.