Лев Толстой
Ана Каренина (92)

XIII

В понеделник стана обикновеното заседание на комисията от 2 юни. Алексей Александрович влезе в заседателната зала, здрависа се както обикновено с членовете и председателя и седна на мястото си, като сложи ръка върху приготвените пред него книжа. Между тия книжа бяха и необходимите му справки и нахвърленият конспект на оная декларация, която възнамеряваше да направи. Впрочем не му и трябваха справки. Той помнеше всичко и не смяташе за необходимо да повтаря в паметта си онова, което ще каже. Знаеше, че когато му дойде времето и когато види отпреде си лицето на противника, който напразно ще се опитва да си придаде равнодушен израз, речта му ще се излее от само себе си по-добре, отколкото би могъл да се подготви сега. Чувствуваше, че съдържанието на речта му е така капитално, че всяка дума от нея ще има значение. Между това, като слушаше обичайния доклад, той имаше най-невинен, безобиден вид. Наблюдавайки белите му, с изпъкнали жили ръце, които с дългите си пръсти така нежно опипваха двата края на лежащия отпреде му бял лист, и наведената му настрани глава с израз на умора, никой не мислеше, че ей сега от устата му ще се излеят такива думи, които ще предизвикат страшна буря, ще накарат членовете да викат и да се прекъсват един друг, а председателят да иска да се пази ред. Когато докладът свърши, с тихия си тънък глас Алексей Александрович заяви, че има да съобщи известни свои съображения по въпроса за настаняване на малцинствата. Вниманието се насочи към него. Алексей Александрович се изкашля и без да гледа противника си, но като избра, както правеше винаги при произнасяне на речи, първото седящо отпреде му лице — едно малко, смирено старче, което никога нямаше никакво мнение в комисията, започна да излага своите съображения. Когато работата стигна до основния и органически закон, противникът скочи и започна да възразява. Стремов, който също беше член на комисията и също бе засегнат на болното място, започна да се оправдава — и изобщо заседанието стана бурно; но Алексей Александрович възтържествува и неговото предложение бе прието; бяха назначени три нови комисии и на другия ден в известния петербургски кръг се приказваше само за това заседание. Успехът на Алексей Александрович беше дори по-голям, отколкото той очакваше.

На другата сутрин, във вторник, като се събуди, Алексей Александрович си спомни с удоволствие за вчерашната победа и не можа да не се усмихне, макар че искаше да се покаже равнодушен, когато управителят на канцеларията, в желанието си да го поласкае, му съобщи за стигналите до ушите му слухове относно станалото в комисията.

Докато се занимаваше с управителя на канцеларията, Алексей Александрович бе забравил съвсем, че днес е вторник, денят, определен от него за пристигането на Ана Аркадиевна, и бе учуден и неприятно поразен, когато слугата дойде и му доложи, че тя е пристигнала.

Ана пристигна в Петербург рано сутринта; бяха Ъ изпратили каретата, защото тя бе телеграфирала, и Алексей Александрович сигурно знаеше за пристигането й. Но когато тя пристигна, той не я посрещна. Казаха й, че не е излизал още и се занимава с управителя на канцеларията. Тя поръча да кажат на мъжа й, че е пристигнала, отиде в кабинета си и започна да си подрежда нещата, като очакваше, че той ще дойде при нея. Но мина цял час, а той не идваше. Тя отиде в трапезарията уж да даде нареждания и нарочно говореше високо, като очакваше, че той ще дойде тук; но той не дойде, макар че тя чу как излезе до вратата на кабинета, когато изпращаше управителя. Тя знаеше, че той както винаги ще отиде скоро на работа, и й се искаше преди това да се срещне с него, за да се изяснят отношенията им.

Тя закрачи из салона и решително тръгна към него. Когато влезе в кабинета му, той във вицмундир, очевидно готов да излезе, седеше до малката маса, на която се бе облакътил, и унило гледаше пред себе си. Тя го видя, преди да я види той, и разбра, че мисли за нея.

Щом я видя, той искаше да стане, но се отказа, а след това лицето му пламна, което никога по-рано Ана не бе виждала, и той бързо стана и тръгна към нея, като я гледаше, но не в очите, а по-горе, в челото и прическата. Пристъпи до нея, улови я за ръката и я помоли да седне.

— Много се радвам, че пристигнахте — каза той, седна до нея и очевидно в желанието си да каже нещо се запъна. Няколко пъти се канеше да заприказва, но се спираше. Въпреки че, готвейки се за тая среща, тя си казваше, че трябва да го презира и да го обвинява, сега не знаеше какво да му каже и го съжаляваше. И така мълчанието продължи доста дълго. — Серьожа здрав ли е? — попита той и преди да дочака отговор, прибави: — Днес няма да обядвам у дома и трябва да изляза веднага.

— Аз исках да замина за Москва — каза тя.

— Не, много, много добре направихте, че пристигнахте — каза той и отново млъкна.

Като видя, че той няма си ти да заприказва сам, започна тя.

— Алексей Александрович — каза тя, като го поглеждаше и не махваше очи от неговия поглед, насочен към прическата й, — аз съм престъпна, лоша жена, но съм това, което бях, което ви казах тогава, и дойдох да ви кажа, че не мога да променя нищо.

— Аз не съм ви питал за това — каза той, като я погледна изведнъж смело и с омраза право в очите, — така и предполагах. — Под влияние на гнева той, както изглежда, отново овладя напълно всичките си способности. — Но както ви казах тогава и ви писах — заприказва той с остър, тънък глас, — повтарям и сега, че не съм длъжен да зная това. Аз игнорирам това. Не всички жени са така добри като вас, че да бързат толкова да съобщят такава приятна новина на мъжа си. — Той особено подчерта думата „приятна“. — Аз пренебрегвам това нещо дотогава, докато обществото не го знае, докато името ми не е опозорено. И затова само ви предупреждавам, че нашите отношения трябва да бъдат такива, каквито са били винаги, и че само в случай, ако вие се компрометирате, ще трябва да взема мерки, за да запазя честта си.

— Но нашите отношения не могат да бъдат такива, каквито са били — с плах глас заприказва Ана, като го гледаше уплашено.

Кога го тя видя отново тия спокойни жестове и чу тоя пронизителен детски и ироничен глас, отвратата към него унищожи по-раншната й жалост и тя изпитваше само страх, но на всяка цена искаше да изясни положението си:

— Аз не мога да бъда ваша жена, когато… — започна тя.

Той се засмя със зъл и студен смях.

— Изглежда, че тоя начин на живот, който сте избрали, се е отразил върху понятията ви. Аз дотолкова уважавам или презирам и едното, и другото… уважавам вашето минало и презирам настоящето ви… че бях далеч от това тълкуване, което, сте дали на думите ми.

Ана въздъхна и наведе глава.

— Впрочем — продължи той разпалено — не разбирам как, щом като сте толкова независима, че откривате направо на мъжа си изневярата си и, както изглежда, не виждате нищо осъдително в това, как намирате за осъдително да изпълнявате задълженията си на жена към мъжа си?

— Алексей Александрович! Какво искате от мене?

— Искам да не срещам тоя човек тук и вие да се държите така, че нито обществото, нито прислугата да могат да ви обвинят… и да не се срещате с него. Струва ми се, че това не е много. А срещу това ще се ползувате с правата на честна жена, без да изпълнявате задълженията й. Ето всичко, което имам да ви кажа. Но време е да вървя. Няма да обядвам в къщи.

Той стана и тръгна към вратата. Ана също стана. Той й се поклони мълчаливо и й стори път да мине пред, него.