Лев Толстой
Ана Каренина (217)

III

Времето беше ясно. Цяла сутрин ръмя ситен дъждец и отскоро бе се прояснило. Железните покриви, плочите на тротоара, камъните на паважа, колелата, кожените части, медта и желязото на колите — всичко блестеше ярко на майското слънце. Беше три часът, най-оживеното време по улиците.

Седнала в ъгъла на удобната каляска, която едва се поклащаше върху стегнатите си ресори при бързия вървеж на сивите коне, посред нестихващия грохот на колелата и бързо сменящите се на чистия въздух впечатления, Ана отново прехвърляше през ума си всичко онова, което се бе случило през последните дни, и видя положението си съвсем друго, отколкото то и се виждаше в къщи. Сега и мисълта за смъртта не й се виждаше вече така страшна и ясна, и самата смърт не й се струваше вече неизбежна. Сега тя се осъждаше за унижението, до което бе стигнала. „Моля го да ми прости. Покорих му се. Признах се за виновна. Защо? Нима не мога да живея без него?“ И без да си отговори на въпроса как ще живее без него, тя започна да чете табелите: „Кантора и склад. Зъболекар. Да, ще кажа всичко на Доли. Тя не обича Вронски. Ще ме е срам, тежко ще ми е, но ще й кажа всичко. Тя ме обича и аз ще послушам съвета й. Няма да му се покоря; няма да му позволя да ме възпитава. Филипов, гевреци. Казват, че те изпращат тесто в Петербург. Московската вода е толкова хубава. Ами митищенските кравайчета и банички.“ И тя си спомни как много отдавна, когато беше още на седемнадесет години, бе ходила с леля си в манастира „Троица“. „При това на коне. Нима това бях аз, с червените ръце? Колко много неща от онова, което тогава ми се виждаше така прекрасно и недостъпно, станаха нищожни, а това, що бе тогава, сега е навеки недостъпно! Бих ли повярвала тогава, че мога да стигна до такова унижение? Колко горд и доволен ще бъде той, когато получи писъмцето ми! Но аз ще му докажа… Колко лошо мирише тая боя! Защо все боядисват и строят? Моди и накити“ — четеше тя. Един мъж й се поклони. Това беше мъжът на Анушка. „Нашите паразити — спомни си тя, че така казваше Вронски. — Нашите ли? Защо нашите? Ужасното е това, че миналото не може да се изскубне с корена. Не може да се изскубне, но може да се заличи споменът за него. И аз ще го залича.“ И тук тя си спомни за миналото си с Алексей Александрович, за това как го бе заличила от паметта си. „Доли ще помисли, че оставям и втория си мъж и затова по всяка вероятност не съм права. Нима аз искам да бъда права! Не мога!“ — каза тя и й се доплака. Но веднага започна да мисли защо ли се усмихват така тия две момичета. „Сигурно говорят за любов? Те не знаят колко тъжно, колко низко е това… Булевард и деца. Три момченца играят на коне и тичат. Серьожа! И аз ще изгубя всичко и няма да си го върна. Да, ще изгубя всичко, ако той не се върне. Той може би е закъснял за влака и се е върнал вече. Пак искаш унижение! — каза си тя. — Не, аз ще отида у Доли и ще й кажа направо: аз съм нещастна, заслужавам го, виновна съм, но понеже съм нещастна, помогни ми. Тия коне, тая каляска — колко отвратителна съм на себе си в тая каляска, — всичко е негово; но аз няма да ги видя вече.“

Като премисляше думите, с които ще каже всичко на Доли, и като развреждаше умишлено сърцето си, Ана се заизкачва по стълбите.

— Има ли някой? — запита тя в антрето.

— Катерина Александровна Левина — отвърна лакеят.

„Кити! Същата оная Кити, в която Вронски бе влюбен — помисли Ана, — същата, за която той си спомняше с любов. Той съжалява, че не се е оженил за нея. А за мене си спомня с омраза и съжалява, че е заживял с мене.“

Когато пристигна Ана, сестрите се съветваха за кърменето. Доли излезе сама да посрещне гостенката, която попречи в тоя момент на разговора им.

— А, не си ли заминала още? Аз исках да дойда у вас — каза тя, — днес получих писмо от Стива.

— А ние получихме телеграма — отвърна Ана, като се озърташе, за да види Кити.

— Пише ми, че не може да разбере какво именно нека Алексей Александрович, но че няма да си замине, без да получи отговор.

— Мислех, че у вас има някой. Мога ли да прочета писмото?

— Да, тук е Кити — смутено каза Доли, — тя остана в детската стая. Беше много болна.

— Научих. Мога ли да прочета писмото?

— Ей сега ще го донеса. Но той не отказва; напротив, Стива се надява — каза Доли и се спря на вратата.

— Аз не се надявам, пък и не желая — каза Ана.

„Какво значи това? Нима Кити смята за унизително да се срещне с мене? — мислеше Ана, останала сама. — Може би е права. Но не й прилича, тя, която бе влюбена във Вронски, да ми показва това, макар и да е истина. Аз зная, че при моето положение не може да ме приеме нито една порядъчна жена. Зная, че още от първия миг съм му пожертвувала всичко! И ето я наградата! О, как го мразя! И защо дойдох тук? Още по-зле, още по-тежко ми е. — Тя чу от другата стая гласовете на разговарящите сестри. — И какво ще говоря сега на Доли? Да утешавам Кити с това, че съм нещастна, да се подчиня на нейното покровителство? Не, пък и Доли няма да разбере нищо. И няма какво да й говоря. Интересно би било само да видя Кити и да й покажа, че сега презирам всички и всичко и че всичко ми е безразлично.“

Доли влезе с писмото. Ана го прочете и мълчаливо й го върна.

— Аз знаех всичко това — каза тя. — И това никак не ме интересува.

— Но защо пък? Напротив, аз се надявам — каза Доли, като гледаше с любопитство Ана. Тя никога не бе я виждала в такова странно раздразнено състояние. — Кога заминаваш? — запита тя.

Присвила очи, Ана гледаше пред себе си и не й отговаряше.

— Но Кити да не би да се крие от мене? — каза тя, като погледна към вратата и се изчерви.

— Ах, какви глупости! Тя кърми детето, но нещо не върви, та я посъветвах… Много й е драго. Тя ще дойде ей сега — неумело каза Доли, понеже не можеше да лъже. — Ето я.

Когато научи, че е дошла Ана, Кити не искаше да се покаже, но Доли я склони. Събрала силите си, Кити излезе и изчервявайки се, пристъпи към Ана и й подаде ръка.

— Много ми е драго — с треперещ глас каза тя. Кити беше смутена от борбата, която се водеше в нея между враждебността към тая лоша жена и желанието да бъде снизходителна към нея; но когато видя хубавото симпатично лице на Ана, цялата й враждебност веднага изчезна.

— Не бих се учудила, ако не бяхте пожелали да се срещнете с мене. Свикнала съм с всичко. Вие сте била болна? Да, променили сте се — каза Ана.

Кити чувствуваше, че Ана я гледа враждебно. Тя си обясняваше тая враждебност с неловкото положение, в което се озова пред нея Ана, която по-рано бе я покровителствувала, и й дожаля за нея.

Поприказваха за болестта, за детето, за Стива, но очевидно нищо не интересуваше Ана.

— Отбих се да се сбогувам — каза тя и стана.

— Кога заминавате?

Но без да й отговори, Ана пак се обърна към Кити.

— Да, много се радвам, че ви видях — усмихната каза тя. — Чувала бях толкова много работи за вас от всички страни, дори от мъжа ви. Той идва у дома и много ми хареса — прибави тя очевидно с лошо намерение. — Де е той?

— Замина за село — каза Кити и се изчерви.

— Поздравете го от мене, непременно го поздравете.

— Непременно! — наивно повтори Кити, като я гледаше със съчувствие в очите.

— Е, сбогом, Доли! — И като целуна Доли и стисна ръка на Кити, Ана бързо излезе.

— Все си е същата и все така привлекателна. Много е хубава! — каза Кити, когато остана сама със сестра си. — Но в нея има нещо жалко. Ужасно жалко!

— Не, днес в нея има нещо особено — каза Доли. — Когато я изпращах в антрето, стори ми се, че ще заплаче.