Лев Толстой
Ана Каренина (118)

VII

Алексей Александрович се връщаше в самотната си стая в хотела, като прехвърляше неволно в паметта си впечатлението от разговорите, водени през време на обеда и след това. Думите на Даря Александровна, че трябва да прости, само го ядосаха. Дали да приложи, или не християнския принцип към своя случай, беше извънредно труден въпрос, по който не можеше да се говори така леко, и при това тоя въпрос отдавна бе решен отрицателно от Алексей Александрович. От всичко казано най-много бяха залегнали в ума му думите на глупавия добряк Туровцин: постъпил като юнак, извикал го на дуел и го убил. Очевидно всички съчувствуваха на това, макар че от учтивост не го казаха.

„Впрочем тая работа е свършена, няма защо да мисля за това“ — каза си Алексей Александрович. И като мислеше само за предстоящото си заминаване и за ревизията, той влезе в стаята си и попита придружаващия го вратар де е неговият лакей; вратарят каза, че лакеят току-що излязъл. Алексей Александрович поръча да му донесат чай, седна до масата, взе Фрума и започна да си чертае маршрута на пътуването.

— Получиха се две телеграми — каза върналият се лакей, като влизаше в стаята. — Извинете, ваше превъзходителство, току-що бях излязъл.

Алексей Александрович взе телеграмите и ги разпечата. С първата телеграма му съобщаваха за назначаването на Стремов на оная служба, която искаше той. Алексей Александрович хвърли телеграмата, изчерви се, стана и закрачи из стаята. „Quos vult perdere dementat“^[1] — каза той, като под quos разбираше ония лица, които са помогнали за това назначение. Яд го беше не защото не бе получил тая служба и че очевидно го бяха пренебрегнали; но му беше необяснимо и чудно как не са видели, че тоя бъбрица и фразьор Стремов по-малко от всеки друг е способен за тая работа. Как не са видели, че с това назначение погубват себе си, своя престиж!

„И това е нещо от тоя род“ — жлъчно си каза той, като разтваряше втората телеграма. Тя беше от жена му. Подписът й със син молив „Ана“ пръв се хвърли в очите му. „Умирам, моля да дойдеш. С прошка ще умра по-спокойно“ — прочете той. Презрително се усмихна и хвърли телеграмата. Че това бе измама и хитрост — в това, както му се стори в първия миг, не можеше да има никакво съмнение.

„Няма измама, пред която тя би се спряла. Тя трябва да роди вече. Може да се е разболяла от раждането. Но каква е целта им? Да узаконят детето, да ме компрометират и да попречат на развода — мислеше той. — Но там се казва: «умирам…»“ Той препрочете телеграмата; и изведнъж го порази прекия смисъл на онова, което се казваше в нея. „Ами ако е истина? — каза си той. — Ако е истина, че пред страданията и близостта на смъртта тя искрено се разкайва, а аз мисля, че това е измама и се отказвам да отида? Това ще бъде не само жестоко и всички ще ме осъдят, но то ще бъде и глупаво от моя страна.“

— Пьотр, задръж каретата. Заминавам за Петербург — каза той на лакея.

Алексей Александрович реши да отиде в Петербург и да види жена си. Ако болестта й е измама, той ще премълчи и ще си замине. Ако пък наистина е болна, на смъртно легло, и иска да го види, преди да умре, ще й прости, ако я завари жива, или ще й отдаде последния дълг, ако пристигне много късно.

Из целия път той не мислеше вече какво ще направи.

С чувство на умора и погнуса от прекараната нощ във вагона, в ранната мъгла на Петербург Алексей Александрович пътуваше по пустия Невски проспект и гледаше напреде си, без да мисли за това, което го очаква. Не можеше да мисли за това, защото, като си представяше какво ще стане, не можеше да се отърве от предположението, че с нейната смърт ще се разреши изведнъж цялата трудност на положението му. Пред очите му се мяркаха хлебари, затворени дюкянчета, нощни файтонджии, портиери, които метяха тротоарите, и той наблюдаваше всичко това, като се стараеше да заглуши в себе си мисълта за онова, което го очаква и което не смееше да желае и все пак го желаеше. Той стигна до външния вход. Пред входа стояха един файтон и една карета със спящ кочияш. Когато влезе в антрето, Алексей Александрович сякаш извади от едно далечно кътче на мозъка си някакво решение и се справи с него. Там се казваше: „Ако е измама, да прояви спокойно презрение и да си замине. Ако пък е истина, да запази приличие.“

Вратарят отвори вратата още преди Алексей Александрович да позвъни. Вратарят Петров, сиреч Капитонич, изглеждаше странен със стария си сюртук, без връзка и по чехли.

— Как е госпожата?

— Вчера се освободи благополучно.

Алексей Александрович се спря и побледня. Сега той разбра ясно колко силно желаеше смъртта й.

— Ами със здравето как е?

Корней в утринна престилка изтича по стълбата.

— Много е зле — отвърна той. — Вчера имаше консултация и сега лекарят е тук.

— Вземи нещата ми — каза Алексей Александрович и като изпитваше известно облекчение от съобщението, че все пак има надежда да умре, той влезе във вестибюла.

На закачалката имаше шинел. Алексей Александрович забеляза това и попита:

— Кой е тук?

— Лекарят, акушерката и граф Вронски.

Алексей Александрович влезе във вътрешните стаи.

В приемната нямаше никого; при шума от стъпките му от нейния кабинет излезе акушерката с нощна шапчица с лилави ленти.

Тя пристъпи до Алексей Александрович и с някаква фамилиарност пред близостта на смъртта го улови за ръка и го поведе в спалнята.

— Слава Богу, че дойдохте. Само за вас и все за вас говори — каза тя.

— Дайте по-скоро лед! — обади се от спалнята повелителният глас на лекаря.

Алексей Александрович влезе в кабинета й. До масата, на един нисък стол, странишком към облегалото, седеше Вронски и закрил лице с ръце, плачеше. Като чу гласа на лекаря, той скочи, махна ръце от лицето си и видя Алексей Александрович. Когато видя съпруга, той така се смути, че отново седна и сви глава между раменете, сякаш искаше да изчезне нейде: но направи усилие, стана и каза:

— Тя умира. Лекарите казаха, че няма надежда. Аз съм цял във властта ви, но позволете ми да остана тук… впрочем аз съм във вашата воля, аз…

Като видя сълзите на Вронски, Алексей Александрович почувствува прилив на онова душевно разстройство, което изпитваше, когато видеше страданията на другите хора, и извръщайки лице, без да го изслуша, бързо тръгна към вратата. От спалнята се чуваше гласът на Ана, която казваше нещо. Гласът й беше весел, оживен, с твърде определени интонации. Алексей Александрович влезе в спалнята и пристъпи до кревата. Тя лежеше, извърнала лице към него. Бузите й аленееха в руменина, очите блестяха, малките бели ръце се подаваха от маншетите на блузата и си играеха с ъгъла на одеялото, като го превиваха. Тя изглеждаше не само здрава и свежа, но дори в най-добро настроение. Говореше бързо, звънливо и с необикновено правилни и прочувствени интонации.

— Защото Алексей, говоря за Алексей Александрович (каква странна, ужасна съдба, че и двамата са Алексеевци, нали?), Алексей не би ми отказал. Аз щях да забравя, той щеше да ми прости… Но защо не идва още? Той е добър, той сам не знае колко е добър. Ах! Боже мой, каква мъка! Дайте ми по-бързо, по-бързо вода! Ах, за него, за момиченцето ми, това ще бъде вредно! Е добре, дайте го на кърмачка. Да, съгласна съм, така дори е по-добре. Той ще дойде и ще му е тежко да го види. Дайте го на кърмачка.

— Ана Аркадиевна, той пристигна. Ето го! — каза акушерката, като се мъчеше да обърне вниманието й върху Алексей Александрович.

— Ах, каква глупост! — продължаваше Ана, която не виждаше мъжа си. — Но, дайте ми детето, дайте го! Той не е пристигнал още. Вие казвате, че няма да ми прости, защото не го познавате. Никой не го познаваше. Само аз го познавах и затова ми е така тежко. Трябва да знаете какви очи има, Серьожа има същите очи и затова не глога да ги гледам. Дадоха ли на Серьожа да обядва? Знам аз, всички ще забравят. Само той не би забравил. Трябва да преместят Серьожа в ъгловата стая и да помолят Mariette да спи при него.

Изведнъж тя се сви, утихна и с уплаха вдигна ръце към лицето си, сякаш очакваше удар, сякаш се защищаваше. Тя бе видяла мъжа си.

— Не, не — започна тя, — аз не се боя от него, боя се от смъртта. Алексей, ела насам. Аз бързам, защото нямам време, остава ми да живея малко, ей сега ще дигна температура и няма да разбера вече нищо. Сега разбирам, всичко разбирам и всичко виждам.

Намръщеното лице на Алексей Александрович доби страдалчески израз; той улови ръката й и искаше да каже нещо, но не можа да проговори; долната му устна трепереше, но той все още се бореше с вълнението си и само от време на време я поглеждаше. И всеки път, когато я погледнеше, виждаше очите й, които го наблюдаваха с такава мила и възторжена нежност, каквато той никога не бе виждал в тях.

— Почакай, ти не знаеш… Чакайте, чакайте… — Тя спря, сякаш събираше мислите си. — Да — започна тя. — Да, да, да. Ето какво исках да кажа. Не ми се чуди. Аз съм все същата… Но в мене има една друга, аз се страхувам от нея — тя обикна оногова и аз исках да те намразя, но не можах да забравя другата, каквато бях по-рано. Тая не съм. Сега съм истинската, цялата аз. Сега умирам, зная, че ще умра, попитай него. Аз и сега ги чувствувам, ето ги, огромни тежести на ръцете, на краката, на пръстите. Какви грамадни са пръстите ми! Но всичко това ще свърши скоро… Искам само едно: прости ми, напълно ми прости! Аз съм ужасна, но бавачката ми каза, че оная свята мъченица — как я казваха? — била още по-зле. И аз ще замина за Рим, там е пустинята, и тогава няма да преча никому, ще взема само Серьожа и момиченцето… Не, ти не можеш да ми простиш! Зная, че това не може да се прости! Не, не, иди си, ти си твърде добър! — С едната си гореща ръка тя държеше ръката му, а с другата го отблъскваше.

Душевното разстройство на Алексей Александрович все се усилваше и сега бе стигнало до такава степен, че той престана вече да се бори с него; изведнъж почувствува, че това, което смяташе за душевно разстройство, бе, наопаки, едно блажено състояние на душата, което неочаквано му даде някакво ново, неизпитано досега щастие. Той не мислеше вече за християнския закон, по който искаше да се води през целия си живот и който му предписваше да прощава и да обича враговете си; но душата му бе изпълнена с радостно чувство на любов и прошка към враговете. Стоеше на колене и сложил глава върху прегънатата й ръка, която през дрехата го пареше с огъня си, хълцаше като дете. Тя прегърна плешивеещата му глава, придвижи се към него и с предизвикателна гордост вдигна очите си нагоре.

— Ето го, аз знаех! Сега прощавайте всички, прощавайте!… Те пак дойдоха, защо не си отиват?… Но махнете от мене тия шуби.

Лекарят прибра ръцете й, внимателно я сложи върху възглавницата и я покри до раменете. Тя покорно легна възнак и гледаше напреде си със светнал поглед.

— Помни едно, че аз исках само прошка, и не искам нищо повече… Защо не идва той? — започна тя, като се обърна към вратата, дето беше Вронски. — Ела, ела! Подай му ръка.

Вронски пристъпи до края на леглото и като я видя, отново закри лицето си с ръце:

— Открий лицето си, погледни го. Той е светец — каза тя. — Но открий де, открий лицето си! — сърдито заприказва тя. — Алексей Александрович, открий лицето му! Искам да го видя.

Алексей Александрович улови ръцете на Вронски и ги махна от лицето му, което бе ужасно поради израза на страдание и срам, които личеха на него.

— Подай му ръка. Прости му.

Алексей Александрович му подаде ръка и не можеше да задържи сълзите, които се лееха от очите му.

— Слава Богу, слава Богу — заприказва тя, — сега всичко е готово. Само да протегна малко краката си. Ето така, чудесно. Колко безвкусно са направени тия цветя, съвсем не приличат на теменуги — каза тя, като посочи тапетите. — Боже мой! Боже мой! Кога ще се свърши това? Дайте ми морфин. Докторе, дайте ми морфин! О, Боже мой, Боже мой!

И тя се запремята в леглото.

Лекарят и другите лекари казваха, че това е родилна треска, при която вероятността да умре бе 99 на сто. Целият ден мина с температура, бълнуване и безсъзнание. Към полунощ болната лежеше в несвяст и почти без пулс.

Всеки миг очакваха смъртта.

Вронски си отиде, но на сутринта дойде да научи какво е станало и Алексей Александрович го посрещна във вестибюла и му каза:

— Останете, може да ви повика — и сам го отведе в кабинета на жена си.

На сутринта отново започна вълнение, оживление, бързина на мисълта и думите и отново завърши с безсъзнание. На третия ден бе същото и лекарят каза, че има надежда. Тоя ден Алексей Александрович влезе в кабинета, дето седеше Вронски, затвори вратата и седна срещу него.

— Алексей Александрович — каза Вронски, който чувствуваше, че обяснението наближава, — аз не мога да говоря, не мога да разбирам. Пощадете ме! Повярвайте, че колкото и да ви е тежко, на мене е още по-ужасно.

Той искаше да стане, но Алексей Александрович го улови за ръката.

— Моля да ме изслушате, това е необходимо. Трябва да ви обясня чувствата си, които са ме ръководили и ще ме ръководят, за да не се заблуждавате по отношение на мене. Вие знаете, че аз реших да се разведа и дори започнах дело. Не ще скрия от вас, че започвайки делото, бях в нерешителност и се измъчвах; признавам, че ме преследваше желанието да отмъстя и вам, и на нея. Когато получих телеграмата, тръгнах насам със същите чувства, и дори нещо повече: желаех смъртта й. Но… — Той помълча, като размисляше дали да му открие, или не чувството си. — Но аз я видях и й простих. И щастието на прошката ми откри моя дълг. Аз й простих напълно. Искам да обърна и другата си буза, искам да дам и ризата си, когато вземат горната ми дреха, и моля Бога само за това, да не ми отнеме щастието на прошката! — В очите му имаше сълзи и техният светъл, спокоен поглед порази Вронски. — Това е моето положение. Можете да ме стъпчете в калта, да ме направите посмешище на обществото, но аз няма да я оставя и никога няма да ви кажа укорна дума — продължи той. — Моят дълг е ясно очертан за мене: аз трябва да бъда и ще бъда с нея. Ако тя поиска да ви види, ще ви обадя, но смятам, че сега е най-добре да се оттеглите.

Той стана и хълцания прекъснаха думите му. Вронски също стана и отпуснат, поприведен, го гледаше под очи. Беше потиснат. Не разбираше чувствата на Алексей Александрович. Но чувствуваше, че това е нещо висше и дори недостъпно за неговото светоразбиране.