Лев Толстой
Ана Каренина (107)

I

Алексей Александрович удържа блестяща победа в заседанието на комисията на седемнадесети август, но последиците от тая победа го сломиха. Новата комисия за изследване бита на малцинствата във всяко отношение бе съставена и изпратена на мястото с необикновена бързина и енергия, подбуждана от Алексей Александрович. След три месеца бе представен отчет. Битът на малцинствата бе изследван в политическо, административно, икономическо, етнографско, материално и религиозно отношение. На всички въпроси бяха дадени отлични отговори, и то отговори, неподлежащи на съмнение, понеже не бяха резултат на изложената винаги на грешки човешка мисъл, а всички бяха плод на една служебна дейност. Всички отговори бяха резултат от официални данни, от донесения на губернатори и архиереи, основани върху донесенията на уездни началници и протойереи, които от своя страна се основаваха върху донесенията на общински управления и енорийски свещеници; и затова всички тия отговори бяха несъмнени. Всички въпроси, като например защо се случват лоши реколти, защо жителите се придържат към своите вярвания и т.н., въпроси, които без удобствата на една служебна машина не се разрешават и не могат да бъдат разрешени с векове, получиха ясно, несъмнено разрешение. И това решение беше в полза на мнението на Алексей Александрович. Но Стремов, който в последното заседание се почувствува засегнат на болното място, след като се получиха донесенията на комисията, употреби една неочаквана за Алексей Александрович тактика. Той увлече неколцина от другите членове, изведнъж премина на страната на Алексей Александрович и с жар не само защищаваше прилагането на мерките, предлагани от Каренин, но и предлагаше други крайни мерки в същия дух. Тия мерки, подсилили основната мисъл на Алексей Александрович, бяха възприети и тогава се разкри тактиката на Стремов. Доведени до крайност, тия мерки изведнъж се оказаха така глупави, че едновременно и държавниците, и общественото мнение, и умните дами, и вестниците — всички се нахвърлиха върху тях, като изказваха негодуванието си както срещу самите мерки, така и срещу признатия им баща Алексей Александрович. А Стремов се отдръпна, като се преструваше, че само е следвал сляпо плана на Каренин и сега самият той е учуден и възмутен от направеното. Това сломи Алексей Александрович. Но въпреки влошаващото се здраве, въпреки семейните си неприятности Алексей Александрович не се предаваше. В комисията стана разцепление. Един от членовете, начело със Стремов, оправдаваха грешката си с това, че са повярвали на ревизионната комисия, ръководена от Алексей Александрович, която бе представила изложението, и казваха, че изложението на тая комисия е глупост и само един изписан лист. Заедно с друга част от членовете, които виждаха опасност в едно такова революционно отношение към книжата, Алексей Александрович продължаваше да поддържа данните, предоставени от ревизионната комисия. Поради това във висшите кръгове и дори в обществото всичко се обърка и макар че всички се интересуваха извънредно много от тоя въпрос, никой не можеше да разбере дали наистина малцинствата изнемогват и загиват, или пък са в цветущо положение. Поради това и донейде поради сполетялото го презрение заради изневярата на жена му положението на Алексей Александрович се разклати доста. И тъкмо в това положение Алексей Александрович взе важно решение. За учудване на комисията той съобщи, че ще поиска разрешение да отиде сам на мястото, за да проучи работата. И след като получи разрешение, Алексей Александрович замина за далечните губернии.

Заминаването на Алексей Александрович вдигна много шум, толкоз повече, че той още при тръгването си официално върна срещу подпис пътните пари, които му бяха дадени за дванадесет коня, докато стигне до местоназначението.

— Смятам, че това е много благородно — каза по тоя повод Бетси на княгиня Мяхкая. — Защо ще му дават за пощенски коне, когато всички знаят, че сега има навред железопътни линии?

Но княгиня Мяхкая не бе съгласна и мнението на княгиня Тверская дори я разсърди.

— Лесно ви е да говорите — каза тя, — когато имате кой знае колко милиона, но аз обичам много, когато мъжът ми лете ходи по ревизии. Той се чувствува много добре и му е приятно да се поразходи, а аз съм си създала ред с тия пари да поддържам екипаж и кочияш.

На път за далечните губернии Алексей Александрович се отби за три дни в Москва.

На другия ден след пристигането си той тръгна да направи визита на генерал-губернатора. На кръстопътя на улица Газетна, дето винаги се трупат коли и файтонджии, Алексей Александрович изведнъж чу името си, което извикаха с такъв висок и весел глас, че той не можа да не се озърне. На ъгъла на тротоара, в късо модно палто, с късопола модна накривена шапка, разкрил в усмивка белите си зъби между червените устни, весел, млад, сияещ, стоеше Степан Аркадич, който решително и настойчиво го викаше и искаше да го спре. Той се държеше с едната си ръка за прозореца на спрялата на ъгъла карета, от която се подаваха една женска глава с кадифена шапка и две детски главички, усмихваше се и викаше с ръка зетя си. Дамата се усмихваше с добра усмивка и също махаше с ръка на Алексей Александрович. Това беше Доли с децата.

Алексей Александрович не искаше да се срещне с никого в Москва, а най-малко с брата на жена си. Той привдигна шапката си и искаше да отмине, но Степан Аркадич заповяда на кочияша да спре и се затече по снега към него.

— Как не те е грях да не изпратиш да ни съобщят! Отдавна ли си пристигнал? А пък аз вчера бях у Дюсо и гледам на дъската „Каренин“, но не ми мина и през ум, че си ти! — каза Степан Аркадич, като провря глава през прозореца на каретата. — Ако знаех, щях да намина. Колко се радвам, че те виждам! — каза той, като удряше крак о крак, за да отърси снега. — Как не те е грях да не се обадиш! — повтори той.

— Нямах време, много съм зает — сухо отвърна Алексей Александрович.

— Я да отидем при жена ми, тя иска много да те види.

Алексей Александрович отви одеялото, под което бяха загънати зиморничавите му крака, слезе от каретата и прекрачи през снега до Даря Александровна.

— Какво е това, Алексей Александрович, защо ни отминавате така? — усмихната попита Доли.

— Бях много зает. Много се радвам, че ви виждам — каза той с тон, който ясно говореше, че е огорчен от това. — Как сте със здравето?

— Ами как е моята мила Ана?

Алексей Александрович промърмори нещо и се накани да си отиде. Но Степан Аркадич го спря.

— Ето какво ще направим утре. Доли, покани го на обед! Ще поканим Кознишев и Песцов, за да го нагостим с московска интелигенция.

— Да, моля ви се, елате — каза Доли, — ще ви чакаме към пет-шест часа, ако искате. Е, как е моята Ана? Колко отдавна…

— Здрава е — намръщен промърмори Алексей Александрович. — Много се радвам! — и той се запъти към каретата си.

— Ще дойдете, нали? — извика Доли.

Алексей Александрович каза нещо, но Доли не можа да го чуе сред шума на минаващите коли.

— Утре ще се отбия при тебе! — извика му Степан Аркадич.

Алексей Александрович седна в каретата и потъна в нея така, че да не вижда нищо и да не го виждат.

— Чудак! — каза Степан Аркадич на жена си и като погледна часовника, направи пред лицето си движение с ръка, с което казваше „довиждане“ на жена си и децата, и напето тръгна по тротоара.

— Стива! Стива! — развика се Доли и се изчерви. Той се обърна.

— Та аз трябва да купя палта на Гриша и Таня. Дай ми пари!

— Нищо, кажи, че аз ще ги платя — и той се скри, като кимна весело с глава на един познат минувач.