Лев Толстой
Ана Каренина (224)

През време на престоя в губернския град Сергей Иванович не отиде в бюфета, а закрачи насам-натам по перона.

Той мина веднъж край купето на Вронски и видя, че пердето на прозореца е спуснато. Но като мина втори път, видя на прозореца старата графиня. Тя го извика.

— Отивам да го изпратя до Курск — каза тя.

— Да, чух — каза Сергей Иванович, като се спря до нейния прозорец и надникна вътре. — Каква прекрасна постъпка от негова страна! — прибави той, след като забеляза, че Вронски го няма в купето.

— Но какво можеше да направи той след постигналото го нещастие?

— Какво ужасно произшествие! — каза Сергей Иванович.

— Ах, какво преживях аз! Но влезте… Ах, какво преживях! — повтори тя, когато Сергей Иванович влезе и седна до нея на канапето. — Не можете да си представите! Шест седмици той не говори с никого и ядеше само тогава, когато го молех. И не трябваше да го оставяме нито една минута сам. Бяхме прибрали всичко, с което можеше да се самоубие; живеехме в долния етаж, но не допущахме нищо. Нали знаете, че веднъж вече се бе стрелял заради нея — каза старицата и веждите й се намръщиха при тоя спомен. — Да, тя свърши, както трябваше и да свърши такава жена. Избра си дори една подла, низка смърт.

— Ние не можем да съдим, графиньо — с въздишка каза Сергей Иванович, — но аз разбирам колко тежко е било това за вас.

— Ах, не говорете! Аз живеех в имението си и той ми беше дошъл на гости. Донасят едно писъмце. Той написа отговор и го изпрати. Не знаехме, че тя била на гарата. Вечерта, току-що се бях прибрала в стаята си, моята Мари ми казва, че на гарата една дама се хвърлила под влака. Сякаш нещо ме удари! Разбрах, че е тя. Първото нещо, което казах, беше да не му съобщават това. Но те му казали вече. Кочияшът му бил там и видял всичко. Когато изтичах в стаята му, той не беше вече на себе си — страшно беше да го гледаш. Не продума нито дума и препусна натам. Не знам какво е било там, но го докараха като мъртъв. Не можах да го позная. Prostration complète^[1] — каза лекарят. След това го обзе почти лудост.

— Ах, струва ли си да се говори! — каза графинята и махна с ръка. — Ужасно време! Не, каквото щете кажете, лоша жена. Ама какви са тия отчаяни страсти! Всичко това е било, за да докаже нещо особено. И го доказа. Погуби и себе си, и двама прекрасни хора — мъжа си и моя нещастен син.

— А какво направи мъжът й? — запита Сергей Иванович.

— Той прибра дъщеря й. На първо време Альоша беше съгласен на всичко. Но сега му е много мъчно, че е дал дъщеря си на един чужд човек. Но не може да вземе назад думата си. Каренин идва на погребението. Но ние гледахме да не се срещнат с Альоша. За него, за мъжа й, е все пак по-леко. Тя му развърза ръцете. Но горкият ми син беше й се отдал всецяло. Захвърлил бе всичко — и кариерата си, и мене, а на всичко отгоре и тя не го пожали, а нарочно го уби съвсем. Не, както щете кажете, самата й смърт е смърт на една долна жена без религия. Нека Бог ми прости, но аз не мога да не мразя паметта й, като гледам как се погубва синът ми.

— Но сега как е той?

— Бог ни помогна с тая сръбска война. Аз съм стар човек, не разбирам нищо от тия работи, но сякаш Бог му я изпрати. Разбира се, като майка, мене ме е страх; и главно, разправят, ce n’est pas très bien vu à Petersbourg^[2]. Но какво да се прави! Само това можеше да повдигне духа му. Яшвин — неговият приятел — проигра всичко и тръгна за Сърбия. Той идва при него и го склони. Сега тая работа го поглъща. Моля ви се, поприказвайте с него, дано се развлече. Много е тъжен. А за нещастие и зъбите го заболяха. Ще ви се зарадва много. Моля ви се, поприказвайте с него, той се разхожда от другата страна.

Сергей Иванович каза, че му е много драго, и отиде от другата страна на влака.