Лев Толстой
Ана Каренина (71)

I

В първите дни на юни се случи, че дойката-икономка Агафия Михайловна понесе към избата едно бурканче с току-що осолени от нея гъби, подхлъзна се, падна и навехна ръката си в китката. Дойде земският лекар, един млад, бъбрив, току-що завършил студент. Той прегледа ръката, каза, че не е навехната, сложи й компрес и понеже остана на обед, явно се наслаждаваше от разговора със знаменития Сергей Иванович Кознишев и за да изрази просветения си възглед върху нещата, разправяше му всички провинциални клюки, като се оплакваше от лошото състояние на земското дело. Сергей Иванович внимателно го слушаше, разпитваше го и насърчен от новия си слушател, се разприказва и изказа няколко сполучливи и полезни забележки, почтително оценени от младия доктор, и изпадна в своето, познато на брат му, оживено състояние на духа, в което обикновено изпадаше след блестящ и оживен разговор. След като лекарят си замина, Сергей Иванович пожела да отиде с въдица на реката. Той обичаше да лови риба и сякаш се гордееше, че може да обича такова глупаво занимание.

Константин Левин, който трябваше да отиде из нивите и ливадите, предложи да отведе брат си с кабриолета.

Беше онова време през годината, разгарът на лятото, когато тазгодишната реколта вече се бе очертала, когато започват грижи по сеитбата за идната година и е дошло време за коситба, когато ръжта е изкласила навред и сиво-зелена, с още неналени, леки класове се вълнува от вятъра, когато зеленият овес, с пръснати сред него жълти бурени, неравно се издига над късните посеви, когато ранната елда вече се е разлистила, покрила земята, когато твърдите като камък, изтъпкани от говедата угари с оставени по тях пътечки, които ралото не лови, са разорани до половина; когато миризмата на засъхналите извозени купища тор се слива сутрин с аромата на медените треви, а в ниските места, в очакване на косата, като безкрайно море се ширят запазените ливади с чернеещи се купища стъбла от оплевен киселец.

Беше онова време, когато в селската работа настъпва къс отдих, преди да започне жетвата, която се повтаря всяка година и всяка година поглъща всички сили на народа. Реколтата беше отлична и се заредиха ясни, топли летни дни с росни къси нощи.

Братята трябваше да минат през гората, за да слязат към ливадите. Сергей Иванович през цялото време се любуваше на хубостта на потъналата в зеленина гора, като посочваше на брат си ту някоя потъмняла откъм сенчестата страна, пъстрееща с жълти прилистници, готова да цъфне стара липа, ту блестящите като изумруд млади тазгодишни издънки на дърветата. Константин Левин не обичаше да говори и да слуша за хубостта на природата. Според него думите отнемаха хубостта на онова, което виждаше. Той се съгласяваше с брат си, но неволно започваше да мисли за друго. Когато минаха гората, цялото му внимание бе погълнато от угарите по баира, които на някои места се жълтееха от трева, на други бяха отъпкани и изрязани на квадрати или струпани на купища, а някъде бяха разорани. По полето вървяха на върволица коли. Левин преброи колите и остана доволен, че ще се извози всичко необходимо, а като погледна към ливадите, мислите му се прехвърлиха върху въпроса за коситбата. Той винаги изпитваше някакво особено вълнение, когато започваха да прибират сеното. Когато стигнаха ливадите, Левин спря коня.

Утринната роса още лежеше долу между гъстите стъбла на тревата и за да не измокри краката си, Сергей Иванович помоли брат си да го откара с кабриолета през ливадата до оня ракитов храст, дето се събираха костури. Колкото и да му беше жал на Константин Левин да гази тревата си, той подкара през ливадата. Високата трева меко се обвиваше около колелата и краката на коня, като оставяше прашеца си по мокрите спици и главини.

Братът седна под храста и размота въдиците, а Левин отведе коня, върза го и нагази в непоклащаното от вятъра огромно сиво-зелено море на ливадата. В добре напояваните места копринената трева с узряващи семена достигаше почти до пояс.

Като мина напреки през ливадата, Константин Левин излезе на пътя и срещна един старец с отекло око, който носеше кошерище с пчели.

— Какво е това, Фомич, примамил ли си тия пчели? — попита го той.

— Защо ще ги примамвам, Константин Митрич! Да запазя поне своите. Вече втори път ми бяга тоя рой… Да благодаря на момчетата, че го стигнаха. Вашите орат. Отпрегната един кон и го настигнаха…

— Е, какво ще кажеш, Фомич, да косим ли вече, или да почакаме?

— Какво да ти кажа! Понашему трябва да се почака до Петровден. Но вие винаги косите по-рано. Пък, слава Богу, тревата е хубава. Говедата ще има къде да ходят.

— А какво ще кажеш за времето?

— Божа работа. Може и да се задържи.

Левин отиде при брат си. Не се ловеше нищо, но Сергей Иванович не се отегчаваше и изглеждаше в най-весело настроение. Левин видя, че възбуден от разговора си с лекаря, той искаше да приказва. А на Левин, наопаки, му се искаше да си отиде по-скоро в къщи, за да нареди да извикат косачи за утре и да разреши съмнението си за коситбата, което много го занимаваше.

— Е, да си вървим — каза той.

— Къде ще бързаме? Да поседим. Ама как си се измокрил! Макар че не се лови нищо, хубаво е. Всеки лов е добър, защото имаш досег с природата. Каква прелест тая стоманена вода! — каза той. — Тия зелени брегове винаги ми напомнят, знаеш ли, нещо загадъчно, тайнствено, сякаш тревата казва на водата: а ние ще пошаваме, ще пошаваме.

— Не зная тая гатанка — отвърна Левин.