Лев Толстой
Ана Каренина (161)

С бялата си забрадка върху черните коси, заобиколена от децата, добродушно и весело заета с тях и очевидно развълнувана от възможността за едно обяснение с мъжа, който й се харесваше, Варенка беше много привлекателна. Сергей Иванович крачеше до нея и непрекъснато й се любуваше. Като я гледаше, той си спомняше всички мили думи, които бе чувал от нея, всичко хубаво, което знаеше за нея, и все повече и повече съзнаваше, че чувството, което изпитва към нея, е нещо особено, изпитано от него отдавна-отдавна, и то само веднъж, в ранни младини. Чувството на радост от близостта с нея все се усилваше и стигна дотам, че когато й подаваше в кошничката една намерена от него грамадна печурка с тънко пънче и завити краища, той я погледна в очите и понеже забеляза руменина от радостно и плахо вълнение, която бе покрила лицето й, сам се смути и мълчаливо й се усмихна с такава усмивка, която говореше твърде много.

„Щом е така — каза си тон, — трябва да обмисля и реша, а не като момче да се отдавам на минутно увлечение.“

— Ще ида сега да събирам гъби отделно от всички, защото събраното от мене не личи — каза той и от края на гората, дето вървяха по копринената ниска трева между редките стари брези, тръгна сам към средата на гората, дето между белите стъбла на брезите се сивееха стволовете на трепетлики и тъмнееха храстите на лещака. Когато се отдалечи на четиридесетина крачки и се скри зад един храст, цъфнал напълно с розовочервените си обички, Сергей Иванович се спря, понеже знаеше, че не го виждат вече. Наоколо беше съвсем тихо. Само над брезите, под които стоеше, като рой пчели нестихващо бръмчаха мухи, а от време на време се чуваха гласовете на децата. Изведнъж близо до края на гората прозвуча контраалтовият глас на Варенка, която викаше Гриша, и върху лицето на Сергей Иванович се появи радостна усмивка. Като осъзна тая усмивка, Сергей Иванович неодобрително поклати глава заради своето състояние, извади пура и започна да я пали. Дълго не можа да запали клечката о стеблото на брезата. Нежен слой от бялата кора облепваше фосфора и пламъкът угасваше. Най-после една от клечките пламна и ароматният дим от пурата като широка разлюляна пелена се провлече право напред и нагоре над храста под надвисналите клонки на брезата. Като следеше с очи струйката дим, Сергей Иванович тръгна с тихи стъпки, обмисляйки състоянието си.

„Но защо не? — мислеше той. — Ако това е пламваме на чувства или страст, ако бях изпитвал само това влечение — това взаимно влечение (мога да кажа взаимно), но чувствувах, че то е в разрез с пелия ми начин на живот, ако чувствувах, че отдаден на това влечение, ще изневеря на призванието и на дълга си… но няма нищо подобно. Едно, което мога да кажа против, е, че след като изгубих Marie, аз си казвах, че ще остана верен на паметта й. Само това мога да кажа против моето чувство… Това е важно“ — казваше се Сергей Иванович, но чувствуваше едновременно, че това съображение не може да има никакво значение лично за него, а само накърнява поетичната му роля в очите на другите хора. „Но вън от това, колкото и да търся, няма да намеря нищо, което да мога да кажа срещу чувството си. Ако бих избирал само с разума си, не бих могъл да намеря нищо по-хубаво.“

За колкото и познати жени и момичета да си спомняше, не можеше да си спомни за някое момиче, което до такава степен да съчетава всички, именно всички качества, каквито, разсъждавайки хладно, той желаеше да види у жена си. Тя притежаваше цялата прелест и свежест на младостта, но не е дете, и ако го обича, обича го съзнателно, както трябва да обича жената: това е едно. Второ: тя е не само далеч от светската суета, но очевидно се отвращава от обществото, а заедно с това го познава и притежава всички маниери на жена от доброто общество, без които за Сергей Иванович бе немислима една другарка в живота. Трето: тя е религиозна, но не несъзнателно религиозна, и добра като дете, каквато е например Кити; нейният живот е основан на религиозни убеждения. Дори до дреболиите Сергей Иванович намираше у нея всичко, което искаше от жената; тя е бедна и самотна, така че няма да доведе куп роднини и тяхното влияние в къщата на мъжа, както той вижда това в случая с Кити, а ще бъде задължена за всичко на мъжа си, нещо, което той винаги е желал за бъдещия си семеен живот. И това момиче, което съчетава в себе си всички тия качества, го обича. Той беше скромен, но не можеше да не види това. И той я обича. Едно съображение против — това са годините му. Но неговият род е дълголетен, той няма нито един бял косъм, никой не му дава четиридесет години, и той помни, че Варенка е казвала, че само в Русия петдесетгодишните хора се смятат старци, докато във Франция петдесетгодишният човек се смята dans la force de l’âge^[1], а четиридесетгодишният — un jeune homme^[2]. Но какво значение имат годините, когато се чувствува млад по душа, такъв, какъвто беше преди двадесет години? Нима не е младост това чувство, което той изпитваше сега, когато, излизайки от другата страна пак в края на гората, видя в ярката светлина на полегатите слънчеви лъчи грациозната фигура на Варенка, която с жълта рокля и с кошница крачеше с леки стъпки покрай стъблото на старата бреза, и когато това впечатление от Варенка се сля в едно с поразилата го с красотата си жълтееща овесена нива, облята от полегатите лъчи, и зад нивата далечната стара гора, обагрена в жълто, чезнеща в синята далечина? Сърцето му радостно се сви. Обхвана го чувство на умиление. Той почувствува, че се е решил. Варенка, която току-що бе се навела да бере гъби, с гъвкаво движение се изправи и се озърна. Сергей Иванович хвърли пурата и с решителни стъпки тръгна към нея.