Лев Толстой
Ана Каренина (67)

XXXIII

Кити се запозна и с г-жа Щал и това познанство, заедно с дружбата и с Варенка, не само имаше силно влияние върху нея, но я утешаваше в скръбта. Тя намери утешението в това, че благодарение на познанството й се откри един напълно нов свят, който нямаше нищо общо с миналото й, един възвишен, прекрасен свят, от чиято висота можеше спокойно да наблюдава това минало. За нея стана ясно, че освен несъзнателния живот, на който досега се отдаваше, имаше и духовен живот. Тоя живот го откриваше религията, но една религия, която нямаше нищо общо с оная, която тя познаваше от детинството и която се изразяваше в литургията и във вечернята във Вдовишкия дом, дето можеше да срещне познати, и в изучаване наизуст славянски текстове заедно с баща си; това беше една възвишена, тайнствена религия, свързана с редица прекрасни мисли и чувства, в която не само можеше да се вярва, понеже така е наредено, но която можеше и да се обича.

Всичко това Кити научи не от думи. Мадам Щал говореше с нея като с мило дете, на което човек се радва като на спомен от младостта си, и само един път спомена, че утешение при всички хорски скърби дава само любовта и вярата и че за Христовото състрадание към нас няма нищожни скърби, и веднага промени разговора. Но във всяко нейно движение, във всяка дума, във всеки небесен неин поглед, както се изразяваше Кити, и особено в целия й живот, който бе научила от Варенка, във всичко това Кити откриваше „кое е важното“, което досега тя не знаеше.

Но колкото и да бе възвишен характерът на мадам Щал, колкото и да бе трогателен нейният живот, колкото и да бяха възвишени и нежни думите й, Кити неволно долови у нея такива черти, които я смущаваха. Тя забеляза, че като я разпитваше за близките й, мадам Щал се усмихна презрително, а това противоречеше на християнската доброта. Забеляза още, че когато веднъж завари в къщата й един католически свещеник, мадам Щал старателно държеше лицето си в сянката на абажура и се усмихваше особено. Колкото и нищожни да бяха тия две наблюдения, те смущаваха Кити и тя се съмняваше в мадам Щал. Но затова пък Варенка, която беше самотна, без близки, без приятели, горчиво разочарована и която не желаеше нищо, за нищо не жалеше, беше онова съвършенство, за което Кити си позволяваше само да мечтае. От примера на Варенка тя разбра, че е достатъчно само да забрави себе си и да обикне другите, за да бъде спокойна, щастлива и прекрасна. А тъкмо такава искаше да бъде Кити. Разбрала сега ясно кое е най-важното, тя не се задоволяваше само да се възхищава от това, а веднага с цялата си душа се отдаде на тоя нов живот, който й се откри. От разказите на Варенка за онова, което правят мадам Щал и другите, които тя поменаваше, Кити си състави вече привлекателен план за бъдещия си живот. Както племенницата на г-жа Щал, Aline, за която Варенка бе й разправила много неща, и тя, дето и да живее занапред, ще издирва нещастните, ще им помага колкото може, ще раздава евангелието, ще го чете на болни, престъпници и умиращи. Мисълта да чете евангелието на престъпници, както това правеше Aline, особено блазнеше Кити. Но всичко това бяха тайни мечти, които Кити не поверяваше нито на майка си, нито на Варенка.

Впрочем, докато чакаше времето, за да изпълни в големи размери плановете си, Кити и сега, на курорта, дето имаше толкова болни и нещастни, лесно намери случай да прилага новите си принципи, подражавайки на Варенка.

Отначало княгинята забелязваше само, че Кити се намира под силното влияние на своето engouement, както го наричаше тя, към г-жа Щал и особено към Варенка. Тя виждаше, че Кити не само подражава на Варенка в дейността й, но неволно й подражава и в начина да върви, да говори и да мига с очи. Но след това княгинята забеляза, че у дъщеря й, независимо от това очарование, става някакъв сериозен душевен преврат.

Княгинята виждаше, че Кити чете вечер едно френско евангелие, което бе й подарила госпожа Щал, нещо, което по-рано не правеше; че отбягва светските си познати и се среща с болни, които се намираха под покровителството на Варенка, и особено с бедното семейство на болния художник Петров. Очевидно Кити се гордееше, че изпълнява в това семейство длъжността на милосърдна сестра. Всичко това беше хубаво и княгинята нямаше нищо против, толкоз повече, че жената на Петров беше напълно порядъчна жена, а и принцесата, която бе забелязала дейността на Кити, я хвалеше и я наричаше ангел-утешител. Всичко това би било много хубаво, ако не се прекаляваше. А княгинята виждаше, че дъщеря й изпада в крайност, и й казваше това.

— Il ne faut jamais rien outrer^[1] — казваше й тя.

Но дъщеря и не отговаряше нищо; тя само мислеше в душата си, че в делото на християнството не може да става дума за прекаляване. Какво прекаляване може да има, когато се следва едно учение, в което е казано да подлагаш и лявата си буза, когато те ударят по дясната, и да даваш ризата си, когато съблекат дрехата ти? Но княгинята не харесваше това прекаляване и още повече не харесваше, че Кити, както чувствуваше тя, не иска да й открие цялата си душа. И наистина Кити криеше от майка си новите си възгледи и чувства. Криеше ги не защото не уважаваше и не обичаше майка си, а само защото й беше майка. Би ги открила по-скоро всекиму другиму, но не и на майка си.

— Ана Павловна май не е идвала отдавна у нас — каза веднъж княгинята за Петрова. — Аз я каних. А тя сякаш е недоволна от нещо.

— Не, не съм забелязала, maman — каза пламнала Кити.

— Отдавна ли не си ходила у тях?

— Утре се каним да отидем на разходка в гората — отвърна Кити.

— Защо не, идете — каза княгинята, като се взираше в смутеното лице на дъщеря си и се мъчеше да разбере причината на смущението й.

Същия ден Варенка дойде на обед у тях и съобщи, че Ана Павловна се е отказала да отидат утре в гората. И княгинята забеляза, че Кити пак се изчерви.

— Кити, да не би да си имала нещо неприятно с Петрови? — попита княгинята, когато останаха сами. — Защо тя престана да изпраща децата и да идва у нас?

Кити отговори, че не е имало нищо помежду им и че никак не може да разбери защо Ана Павловна ще е недоволна от нея. Кити казваше самата истина. Тя не знаеше причината за промяната на Ана Павловна към нея, но се досещаше. Досещаше се за такова нещо, което не можеше да открие на майка си, което не искаше да признае и пред себе си. Това бе едно от ония неща, които знаеш, но които не можеш да кажеш дори пред себе си; дотолкова те е страх и те е срам да не се излъжеш.

Отново и отново тя мислеше за държането си с това семейство. Спомняше си наивната радост, която се изписваше върху кръглото добродушно лице на Ана Павловна, когато се срещнеха; спомняше си тайните им разговори за болния, заговорите им да го отвлекат от работата, която му беше забранена, и да го изведат на разходка; привързаността на по-малкото момченце, което я наричаше „моята Кити“ и което не искаше да си легне, ако тя не беше там. Колко хубаво беше всичко! След това тя си спомни измършавялата фигура на Петров с дългата му шия, с кафявия му сюртук; редките му виещи се коси, въпросителните му, страшни на първо време за Кити сини очи и болезнените му старания да се показва бодър и оживен в нейно присъствие. Спомняше си усилието на първо време да надвие отвратата, която изпитваше към него, както и към всички туберкулозни, и колко старателно измисляше какво да му каже. Спомняше си тоя плах, умилен поглед, с който той я гледаше, и странното чувство на състрадание и неловкост и след това съзнанието за своята добродетелност, което изпитваше при това. Колко хубаво беше всичко! Но така бе само на първо време. А сега, от няколко дни, всичко изведнъж се промени. Ана Павловна посрещаше Кити с престорена любезност и непрекъснато наблюдаваше и нея, и мъжа си.

Нима причина за охладяването на Ана Павловна беше тая трогателна радост, която го обземаше при идването й?

„Да — припомняше си тя, имаше нещо неестествено у Ана Павловна, нещо, което съвсем не подхожда на нейната доброта, когато завчера тя каза с досада: «Ето, все ви чака, не иска без вас да пие кафе, макар че е отслабнал ужасно».“

„Да, може би й е станало неприятно и когато му подадох одеялото. Всичко беше толкова естествено, но той го посрещна така неловко, така дълго ми благодари, че и мене ми стана неловко. И после тоя мой портрет, който той направи така хубаво! И главно — тоя поглед, смутен и нежен! Да, да, точно това е! — с ужас си повтори Кити. — Не, това не може, не трябва да бъде! Той е толкова жалък!“ — каза си тя след това.

Това съмнение отравяше прелестта на новия й живот.