Лев Толстой
Ана Каренина (43)

IX

Ана крачеше с наведена глава и си играеше с пискюлите на качулката. Лицето й блестеше с ярък блясък; но тоя блясък не беше весел — той напомняше страшния блясък на пожар сред тъмна нощ. Когато видя мъжа си, тя вдигна глава и се усмихна, сякаш се пробуждаше от сън.

— Още ли не си легнал? И таз хубава! — каза тя, свали качулката и без да спре, отиде нататък, към тоалетната. — Време е, Алексей Александрович — рече тя иззад вратата.

— Ана, трябва да поприказвам с тебе.

— С мене ли? — учуди се тя, излезе иззад вратата и го погледна.

— Да.

— Но какво има? Какво има да ми кажеш? — попита тя и седна. — Добре, да си поприказваме, щом е толкова необходимо. Но по-добре е да спим.

Ана говореше, каквото й дойде на езика, и като слушаше себе си, сама се учудваше на способността си да лъже. Колко прости, естествени бяха думите й и как изглеждаше, че наистина й се спи! Тя се чувствуваше загърната в непроницаемата броня на лъжата. Чувствуваше, че някаква невидима сила й помага и я крепи.

— Ана, аз трябва да те предпазя — каза той.

— Да ме предпазиш? — попита тя. — От какво?

Тя гледаше така просто, така весело, че който не я познаваше, както я познаваше мъжът й, не би могъл да забележи нищо неестествено нито в звука, нито в смисъла на думите й. Но за него, който я познаваше, който знаеше, че когато той си легне пет минути по-късно, тя забелязваше това и го питаше за причината, за него, който знаеше, че тя му съобщава веднага всяка своя радост, веселие и мъка, за него сега значеше много това, че тя не иска да види състоянието му, не иска да каже нито дума за себе си. Той виждаше, че дълбината на душата й, която по-рано бе открита винаги за него, сега бе затворена. Нещо повече, по тона й разбираше, че тя не се смущава от това, а сякаш направо му казва: „Да, затворена е, така трябва да бъде и така ще бъде занапред.“ Сега той изпитваше чувство, подобно на онова, което би изпитал човек, който се е върнал у дома си и е намерил къщата заключена. „Но може би ключът все още ще се намери“ — мислеше Алексей Александрович.

— Искам да те предпазя от това — с тих глас каза той, — че поради невнимание и лекомислие можеш да дадеш повод на обществото да приказва за тебе. Тазвечерният ти твърде оживен разговор с граф Вронски (той твърдо и със спокойна отмереност произнесе това име) обърна внимание на всички.

Той говореше и гледаше засмените й очи, които за него сега бяха страшни със своята непроницаемост, и говорейки, чувствуваше цялата безполезност и безсъдържателност на думите си.

— Ти винаги правиш така — отвърна тя, сякаш съвсем не можеше да го разбере и умишлено разбираше само последните думи от онова, което бе казал. — Ту ти е неприятно, че съм отегчена, ту ти е неприятно, че съм весела. Аз не се отегчавах. Обижда ли те това?

Алексей Александрович трепна и сплете ръце, за да изпука с пръстите си.

— Ах, моля ти се, не пукай, не обичам това! — каза тя.

— Ана, ти ли говориш така? — тихо каза Алексей Александрович, като направи усилие над себе си и прекъсна движението на ръцете.

— Но какво значи всичко това? — каза тя с такова искрено и комично учудване. — Какво искаш от мене?

Алексей Александрович помълча и потърка с ръка челото и очите си. Той видя, че вместо онова, което искаше да направи, сиреч да предпази жена си от грешки пред обществото, неволно се вълнуваше за това, което засягаше съвестта и, и се бореше с някаква въображаема стена.

— Ето какво искам да ти кажа — продължи той студено и спокойно — и те моля да ме изслушаш. Както знаеш, аз смятам, че ревността е обидно и унизително чувство и никога няма да си позволя да се отдам на това чувство; но има известни закони за приличие, които човек не може да престъпва безнаказано. Да не говоря за себе си, но като съдя от впечатлението, направено на присъствуващите, тая вечер всички забелязаха, че ти се държеше и постъпваше съвсем не така, както може да се желае.

— Не разбирам абсолютно нищо — каза Ана и сви рамене. „На него му е все едно — помисли тя. — Но гостите забелязали и това го тревожи!“ — Ти нещо не си добре, Алексей Александрович — прибави тя, стана и искаше да излезе; но той пристъпи напред, сякаш искаше да я спре.

Лицето му беше некрасиво и мрачно, такова Ана никога не бе го виждала. Тя се спря, отметна глава назад, настрани и живо започна да вади фуркетите си.

— Е, добре, слушам какво ще кажеш — рече тя спокойно и иронично. — И дори те слушам с интерес, защото бих желала да разбера каква е работата.

Тя говореше и се учудваше на тоя естествено-спокоен, сигурен тон, с който говореше, и на избора на думите, с които си служеше.

— Аз нямам право да навлизам във всички подробности на чувствата ти и изобщо смятам това за безполезно и дори за вредно — започна Алексей Александрович. — Ровейки се в душата си, ние често пъти изравяме такива неща, които биха останали незабелязани там. Твоите чувства са въпрос на съвестта ти; но аз съм длъжен пред тебе, пред себе си и пред Бога да ти посоча твоите задължения. Нашият живот е свързан, и то не от хората, а от Бога. Тая връзка може да бъде разкъсана само от едно престъпление, а такова едно престъпление влече след себе си тежко наказание.

— Нищо не разбирам. Ах, Боже мой, а на всичко отгоре ми се и спи! — каза Ана, която опипваше с ръка косите си и търсеше останалите фуркети.

— Ана, за Бога, не говори така! — кротко каза той. — Може би се лъжа, но повярвай ми, че това, което казвам, го казвам колкото за себе си, толкова и за тебе. Аз съм твой мъж и те обичам.

Лицето й за миг бе се отпуснало и в погледа й бе угаснала ироничната искра; но думата „обичам“ отново я възмути. Тя помисли: „Обича ме? Нима той може да обича? Ако не е чувал, че съществува любов, той никога не би употребил тая дума. Той дори не знае какво е любов.“

— Алексей Александрович, наистина не разбирам — каза тя. — Кажи, че според тебе…

— Позволи ми, чакай да се изкажа. Аз те обичам, но аз не говоря за себе си; главните лица тук са нашият син и самата ти. Повтарям, твърде е възможно думите ми да ти се сторят съвсем излишни и неуместни; може би те се дължат на моето заблуждение. В такъв случай моля да ме извиниш. Но ако ти самата чувствуваш, че имам поне най-малко основание, моля те да помислиш и ако сърцето ти подскаже, да ми откриеш всичко…

Алексей Александрович, без сам да забележи, говореше съвсем не това, което бе намислил.

— Няма какво да казвам. Пък и… — изведнъж рече бързо тя, като едва сдържаше усмивката си — наистина е време да спим.

Алексей Александрович въздъхна, не каза повече нищо, и отиде в спалнята.

Когато тя влезе в спалнята, той вече бе си легнал. Устните му бяха стиснати строго, а очите му не я гледаха. Ана легна в леглото си и чакаше всеки миг той да я заприказва пак. Тя хем се страхуваше да не я заприказва, хем й се искаше, това. Ала той мълчеше. Дълго чака тя неподвижно и вече забрави, за него. Мислеше за другия, виждаше го и чувствуваше как при тая мисъл сърцето й се изпълва с вълнение и престъпна радост. Изведнъж чу равномерно и спокойно свирене през нос. В първия миг Алексей Александрович сякаш се изплаши от хъркането си и спря; но след две вдишвания свиренето се разнесе с нова, спокойна отмереност.

— Късно е, късно е вече — пошепна тя с усмивка. И дълго лежа неподвижна с отворени очи и струваше й се, че вижда блясъка им в тъмнината.