Лев Толстой
Ана Каренина (138)

Левин беше женен от три месеца. Той бе щастлив, но съвсем не така, както очакваше. На всяка крачка намираше разочарование в по-раншните си мечти и едно ново неочаквано очарование. Левин беше щастлив, но откакто бе заживял семеен живот, на всяка крачка виждаше, че това съвсем не е онова, което си представяше. На всяка крачка изпитваше онова, което изпитва човек, който, след като се е любувал на плавното, щастливо плуване на някоя лодка в езерото, сам се е качил на тая лодка. Той виждаше, че не е достатъчно само да пазиш равновесие, без да се люлееш, но трябва и да пресмяташ, без да забравяш нито за миг накъде да плуваш, да знаеш, че под тебе има вода и трябва да гребеш и че несвикналите ръце отмаляват, защото това е лесно само като го гледаш, но е много трудно да го правиш, макар че е доста приятно.

Някога като ерген, когато наблюдаваше чуждия съпружески живот, дребните грижи, свади и ревност, той се усмихваше презрително в душата си. Според него в неговия бъдещ съпружески живот не само не можеше да има нищо подобно, но струваше му се, че дори всички външни форми трябва да се различават напълно и във всичко от живота на другите. И изведнъж вместо това неговият живот с жена му не само не се нареди особено, а, наопаки, целият се изгради от същите ония най-нищожни дреболии, които той така много презираше по-рано, но които сега, въпреки волята му, добиваха необикновено и несъмнено значение. И Левин виждаше, че уреждането на всички тия дреболии съвсем не е така лесно, както му се струваше по-рано. Макар и да смяташе, че има най-точна представа за семейния живот, както всички мъже и той неволно си представяше семейния живот само като любовно наслаждение, на което не трябва да пречи нищо и от което дребните грижи не могат да го отвлекат. Според него той трябваше да върши работата си и да си отпочива от нея сред щастието на любовта. Кити трябваше да бъде любима и нищо повече. Но като всички мъже и той забравяше, че и тя трябва да работи. И се чудеше как тя, тая поетична, прелестна Кити, можеше не само още в първите седмици, но дори още в първите дни на семейния живот да мисли, да помни и да се грижи за покривки, за мебели, за дюшеци за гостите, за подноса, за готвача, за обеда и т.н. Още като годеник той бе поразен от тая категоричност, с която тя се отказа да заминат в чужбина и реши да отидат на село, сякаш знаеше нещо такова, което бе необходимо, и освен за любовта си можеше да мисли и за странични неща. Това го оскърби тогава, а сега няколко пъти го оскърбяваха нейните дребни грижи и старания. Но той виждаше, че това е необходимо за нея. И понеже я обичаше, не можеше да не се любува на тия грижи, макар че не знаеше защо, макар че им се присмиваше. Присмиваше се, като я гледаше как подрежда мебелите, докарани от Москва, как оправя поновому своята и неговата стая, как слага завеси, как разпределя бъдещото помещение за гости, за Доли, как нагласява стая за новата си прислужница, как поръчва обеда на стареца-готвач, как влиза в препирня с Агафя Михайловна, отнемайки й грижата за провизии. Той виждаше, че старецът-готвач се усмихва, като слуша неумелите й неизпълними нареждания, и й се любува; виждаше, че Агафия Михайловна умислено и ласкаво клати глава на новите разпоредби на младата госпожа относно килера; виждаше, че Кити е необикновено мила, когато през сълзи и смях идва да му съобщи, че слугинята Маша била свикнала да я смята за госпожица и поради това никой не я слушал. Всичко това му се виждаше мило, но чудно, и той мислеше, че би било по-добре без него.

Той не познаваше това чувство за промяна, което тя изпитваше, след като по-рано у дома си не можеше да има всичко, що й се поиска — например зеле с квас или бонбони, а сега можеше да поръчва, каквото си иска, да купува цели купища бонбони, да харчи колкото си иска пари и да поръчва каквито си иска сладки.

Сега тя с радост мечтаеше за идването на Доли с децата особено защото ще може да поръчва за всяко от децата любимите им сладки, а Доли ще оцени цялата й нова наредба. Тя сама не знаеше защо и за какво, но домакинската работа неудържимо я привличаше. Понеже инстинктивно чувствуваше приближаването на пролетта и знаеше, че ще има и мрачни дни, тя си виеше, както знаеше, гнездото и бързаше едновременно да го вие и да се учи как се прави това.

Тая дребнава загриженост на Кити, толкова противоположна на Левиновия идеал за възвишено щастие, на първо време беше едно от разочарованията му; но тая мила загриженост, чийто смисъл той не разбираше, но не можеше да не обича, беше едно от новите му очарования.

Другото разочарование и същевременно очарование бяха караниците. Левин никога не можеше да си представи, че между него и жена му може да има други отношения освен нежни, внимателни и любовни и изведнъж още първите дни те се скараха, така че тя му каза, че той не я обича, обича само себе си, заплака и размаха ръце.

Това тяхно първо скарване стана, защото Левин бе отишъл в новото селище и бе се забавил повече от половин час, понеже поиска да мине по прекия път и се заблуди. На връщане мислеше само за нея, за любовта й, за щастието си и колкото повече наближаваше към къщи, толкова повече се разгаряше нежността му към нея. Втурна се в стаята със същото чувство и дори по-силно от онова, с което бе отишъл у Шчербацки да прави предложение. И изведнъж тя го посрещна с мрачен израз, какъвто не бе виждал никога у нея. Искаше да я целуне, но тя го отблъсна.

— Какво значи това?

— Тебе ти е весело… — започна тя с желанието да бъде спокойно-язвителна.

Но още щом отвори уста, от нея се изтръгнаха укор ни думи на безсмислена ревност, на всичко онова, което бе я измъчвало през тоя половин час, който бе прекарала неподвижно, седнала на прозореца. Едва сега за пръв път той разбра ясно онова, което не разбираше, когато след венчавката бе я повел от черквата. Разбра, че тя не само му е близка, но че сега той не знае де свършва тя и де започва той. Разбра го по онова мъчително чувство на раздвоение, което изпитваше в тоя миг. В първия момент се оскърби, но още същия миг почувствува, че не може да бъде оскърбен от нея, че тя и той са едно и също нещо. В първия миг изпитваше чувство, подобно на онова, което човек изпитва, когато, след като е получил неочаквано силен удар отзад, с яд и желание за мъст се обръща, за да намери виновника, и се убеждава, че той самият се е ударил неочаквано, че няма на кого да се сърди и трябва да понесе и облекчи болката си.

Отпосле той никога вече не чувствуваше това с такава сила, но тоя първи път дълго не можа да се опомни. Съвсем естествено би било да се оправдае, да й докаже, че вината е у нея; но да й докаже това, значеше да я разсърди още повече и да направи по-голям разрива, който бе причина за цялата неприятност. Едно привично чувство го караше да отхвърли вината от себе си и да я стовари върху нея; но друго, по-силно чувство го караше по-скоро, колкото се може по-скоро да изглади станалото спречкване, за да не го остави да се засили. Да се остане с такова несправедливо обвинение, беше мъчително, но още по-лошо беше да се оправдае и да й причини болка. Като човек, който в полусън се измъчва от някаква болка, той искаше да откъсне, да отхвърли от себе си болното място, но след като бе се опомнил, чувствуваше, че болното място е самият той. Трябваше само да се помъчи да помогне на болното място да изтърпи и той се помъчи да направи това.

Помириха се. Съзнала вината си, но без да я признае, тя стана по-нежна към него и те изпитаха ново, удвоено любовно щастие. Но това не попречи тия спречквания да се повтарят, и то дори особено често, по най-неочаквани и нищожни поводи. Тия спречквания ставаха често и поради това, че те не знаеха още кое е важното и за единия, и за другия и защото на първо време постоянно и двамата често биваха в лошо настроение. Когато единият имаше добро, а другият лошо настроение, мирът не се нарушаваше, но когато и двамата се случваха в лошо настроение, спречкванията ставаха поради такива необясними със своята нищожност причини, че отпосле просто не можеха да си спомнят защо са се карали. Наистина, когато и двамата имаха добро настроение, радостта им от живота се удвояваше. Но все пак тия първи дни бяха тежко време за тях.

През цялото това първо време особено живо се чувствуваше една натегнатост, сякаш изопваха ту на едната, ту на другата страна веригата, с която бяха свързани. Изобщо тоя меден месец, сиреч първият месец след сватбата, от който по традиция Левин очакваше толкова много, не само не беше меден, но се запази в спомените и на двамата като най-тежко и унизително време от живота им. В по-късния си живот и двамата еднакво се мъчеха да заличат от паметта си всички грозни, срамни обстоятелства от това болно време, когато и двамата рядко биваха в нормалното си настроение, рядко биваха такива, каквито са.

Едва на третия месец от семейния им живот, след като се върнаха от Москва, дето бяха ходили за един месец, животът им стана по-спокоен.