Лев Толстой
Ана Каренина (74)

След закуската Левин попадна на откос не вече на по-раншното място, а между един старец-шегобиец, който го покани за съсед, и един млад селянин, женен едва от есента и тръгнал да коси първо лято.

Изправен, старецът вървеше отпред, като придвижваше равномерно и нашироко кривите си крака, и с точно и отмерено движение, което, изглежда, не му костваше повече труд, отколкото махането с ръце при ходене, отхвърляше еднакви, високи откоси, сякаш си играеше. Като че ли не той, а острата му коса сама звънтеше по сочната трева.

Зад Левин вървеше младият Мишка. Миловидното му младо лице, превързано над челото с плетеница прясна трева, бе напрегнато цяло от усилие; но щом го погледнеха, той се усмихваше. Изглежда, бе готов по-скоро да умре, отколкото да признае, че му е трудно.

Левин вървеше помежду им. При най-голямата жега косенето не му се видя толкова трудно. Потта го разхлаждаше, а слънцето, което печеше гърба му, главата и запретнатата до лакътя ръка, му даваше здравина и упоритост в работата; и все по-често и по-често го спохождаха ония минути на безсъзнателно състояние, когато можеше да не мислиш какво правиш. Косата режеше сама. Това бяха щастливи минути. Още по-радостни бяха ония минути, когато, след като стигнеха реката, до която свършваха откосите, старецът изтриваше с мокра гъста трева косата си, наплискваше стоманата й в хладката вода на реката, загребваше с брусницата и черпеше Левин.

— Я си пийнете сега от моя квас! Хубав ли е, а? — казваше той и намигваше.

И наистина Левин никога не беше пил такова питие като тая топла вода с плаваща зеленина и ръждив от тенекиената брусница вкус. И веднага след това идваше блажената бавна разходка с коса на рамо, когато можеше да избършеш леещата се пот, да въздъхнеш с пълни гърди и да изгледаш проточилата се върволица косачи и онова, което става наоколо, в гората и на полето.

Колкото по-дълго косеше Левин, толкова по-често и по-често чувствуваше минутите на забрава, когато вече не ръцете размахваха косата, а самата коса раздвижваше цялото съзнателно, пълно с живот тяло, и сякаш магически, без да мисли за нея, работата, правилна и определена, се вършеше сама. Това бяха най-блажените минути.

Трудно беше само тогава, когато, трябваше да прекъсне това, станало вече несъзнателно, движение и да мисли, когато трябваше да се окоси някоя ботруна или неоплевен киселец. Старецът правеше лесно това. Стигнеха ли някоя ботруна, той променяше движението и де с тъпото, де с върха на косата с къси удари от двете страни разравяше ботруната. И докато правеше това, той все разглеждаше и наблюдаваше какво се открива пред него; ту откъсваше някоя трънка и я изяждаше или черпеше Левин, ту с върха на косата отхвърляше някое клонче, ту откриваше някое гнездо на пъдпъдъци, от което изпод самата коса излиташе самката, ту улавяше някоя змия, попаднала на пътя му, и като я вдигаше с косата като с вила, показваше я на Левин и я отхвърляше надалеч.

Тия промени в движението бяха трудни както за Левин, така и за младия момък зад него. И двамата, нагласени за едно напрегнато движение, се намираха в разгара на работата и не бе по силите им да променят движението и същевременно да наблюдават какво има пред тях.

Левин не забелязваше как минава времето. Ако го попитаха колко време вече коси, той би казал половин час, а вече бе наближило обед. Като започваше нов откос, старецът обърна внимание на Левин върху няколко момичета и момчета, които едва се виждаха и които от различни страни, посред високата трева и по пътя, вървяха към косачите, като носеха в отмалелите си ръце вързопчета с хляб и запушени с парцали стомнички с квас.

— Виж, калинките пълзят! — каза той, като ги посочи, и погледна изпод дланта си слънцето.

Изкараха още два откоса и старецът спря.

— Хайде, господарю, трябва да обядваме! — решително каза той. И като стигнаха до реката, косачите тръгнаха през откосите към дрехите си, където седяха и ги чакаха децата, които бяха им донесли ядене. Селяните се събраха — далечните под талигата, а близките — под един ракитов храст, на който нахвърляха трева.

Левин седна при тях; не му се искаше да си отиде.

Всяко стеснение пред господаря отдавна вече бе изчезнало. Селяните се приготвяха да обядват. Едни се миеха, младите момчета се къпеха в реката, а други нагласяха място за почивка, развързваха вързопчетата с хляб и отпушваха стомничките с квас.

Старецът надроби хляб в една паница, размачка го с дръжката на лъжицата, наля вода от брусницата, наряза още хляб и като го посипа със сол, обърна се на изток да се помоли.

— Я си хапни, господарю, от моята попара — каза той и седна на колене пред паницата.

Попарата беше толкова вкусна, че Левин се отказа да си ходи в къщи на обед. Наобядва се със стареца, заприказва с него за домашните му работи, вземайки най-живо участие в тях, и му разказа за всичките си работи, които можеха да интересуват стареца. Чувствуваше се по-близък с него, отколкото с брат си, и без да иска, се усмихваше от нежност, която изпитваше към тоя човек. Когато старецът стана отново помоли се и легна под храста, като си сложи трева вместо възглавница, Левин направи същото и въпреки нахалните, досадни на слънцето мухи и калинки, които гъделичкаха потното му лице и тяло, веднага заспа и се събуди едва когато слънцето бе минало от другата страна на храста и бе започнало да го грее. Старецът отдавна не спеше, а седеше и клепаше косите на младите момчета.

Левин се озърна наоколо и не можа да познае мястото: дотолкова бе се променило всичко. Грамадно пространство от ливадата беше окосено и с ароматните си вече откоси блестеше с особен, нов блясък под полегатите вечерни лъчи на слънцето. И окосените храсти при реката, и самата река, която преди това не се виждаше, а сега блестеше като стомана в своите лъкатушки, и раздвижилите се косачи, които бяха вече станали, и стръмната стена от трева в неокосеното място на ливадата, и ястребите, които се виеха над оголената ливада — всичко беше съвсем ново. Като се опомни, Левин започна да пресмята колко е окосено и колко още може да се окоси днес.

С четиридесет и двама души бе свършена извънредно много работа. Голямата ливада, която през време на крепостничеството окосяваха за два дни с тридесет коси, бе окосена вече цяла. Неокосени оставаха още ъглите с къси редове. Но на Левин се искаше да окосят тоя ден колкото може повече и го беше яд на слънцето, което се спущаше така бързо. Той не чувствуваше никаква умора; искаше му се само работата да върви още по-бързо и да окосят колкото може повече.

— Е, как ти се струва, ще можем ли да окосим и Машкин връх? — попита той стареца.

— Ако рече Бог, слънцето вече не е високо. Ще има ли за водка на момчетата?

На пладнина, когато отново седнаха и пушачите запушиха, старецът съобщи на момчетата, че „ако окосят Машкин връх, ще има водка“.

— Ка’щяло да не го окосим! Започвай, Тит! Бързо ще го омахаме! Ще се наядеш нощес. Започвай! — чуха се гласове и като си дояждаха хляба, косачите тръгнаха да косят.

— Е, дръжте се, момчета! — каза Тит и почти в тръс тръгна пред всички.

— Върви, върви! — казваше старецът, който бързаше зад него и лесно го настигна. — Ще те порежа! Пази се!

И млади, и стари косяха сякаш в надпревара. Но колкото и да бързаха, не похабяваха тревата и откосите се отмятаха също така чисто и правилно. Останалото в ъгъла парче бе окосено за пет минути. Последните косачи още доизкарваха откосите си, когато предните метнаха на рамо кафтаните си и през пътя тръгнаха към Машкин връх.

Слънцето вече слизаше зад дърветата, когато, дрънчейки с тенекиените си брусници, те влязоха в гористото долче Машкин връх. В средата на дола тревата беше до пояс, нежна и мека, а тук-там из гората изпъстрена с гайтаника.

След късо съвещание — дали да карат надлъж или напреки — Прохор Ермилин, грамаден, възчер селянин, също известен косач, тръгна пред всички. Той изкара един откос напред, върна се назад и отмина и всички започнаха да се изравняват зад него, като се спущаха надолу в падината и се изкачваха нагоре до самия край на гората. Слънцето залезе зад гората. Падна вече роса и косачите бяха на слънце само когато излизаха на баира, а долу, дето се вдигаше пара, и от другата страна на баира се движеха в хладна и росна сянка. Работата кипеше.

Прерязвана със сочен звук, дъхавата трева се стелеше на високи откоси. Косачите, които от всички страни се трупаха по късите откоси, се надпреварваха, като подрънкваха с брусниците, и от време на време се чуваше ту сблъскване на коси, ту съскане на бруса по наточваната коса, ту весели викове.

Левин вървеше все така между младия човек и стареца. Старецът, облякъл овчето си кожухче, беше все така весел, шеговит и свободен в движенията си. В гората постоянно попадаха на поникнали в сочната трева гъби, които косите прерязваха. Но щом видеше гъба, старецът се навеждаше вземаше я и я слагаше в пазвата си. „Подарък на бабичката“ — току казваше той.

Колкото бе лесно да косят мократа и слаба трева, толкова пък беше трудно да се спущат и изкачват по стръмния наклон на дола. Но старецът не се спираше пред това. Като размахваше все така косата, с дребни, твърди крачки на обутите си с големи цървули крака той се изкачваше бавно по стръмното и макар че раздрусваше цялото си тяло и увисналите под ризата му долни гащи, не пропущаше по пътя си нито една тревичка, нито една гъба и все така се шегуваше със селяните и Левин. Левин вървеше след него и често мислеше, че той непременно ще падне, като се изкачва с косата си по такъв стръмен баир, дето човек трудно може да се покатери дори без коса; но той се изкачваше и правеше, каквото трябва. Чувствуваше, че го движи някаква външна сила.