Лев Толстой
Ана Каренина (4)

IV

Даря Александровна — с блузка и със забодени на тила плитки от вече редки, някога гъсти и прекрасни коси, с отслабнало, мършаво лице и големи, изпъкнали от мършавината на лицето, изплашени очи — се бе изправила сред разхвърляните из стаята неща пред разтворената шифониерка, от която избираше нещо. Като чу стъпките на мъжа си, тя прекъсна, погледна към вратата и напразно се опитваше да придаде строг и презрителен израз на лицето си. Тя чувствуваше, че се бои от него и се бои от предстоящата среща. Току-що се опитваше да направи това, което бе се опитвала да направи вече за десети път през тия три дни: да отдели нещата на децата и своите неща, които да отнесе у майка си — и пак не можеше да се реши; но и сега, както толкова пъти вече, тя си казваше, че това не може да остане така, че трябва да предприеме нещо, да го накаже, да го посрами, да му отмъсти поне за една мъничка част от оная болка, която той й беше причинил. Все още си казваше, че ще се махне от него, но чувствуваше, че това е невъзможно; невъзможно беше, защото тя не можеше да отвикне да го смята за свой мъж и да го обича. Освен това чувствуваше, че ако тук, в къщата си, едва успява да се грижи за петте си деца, на тях ще им бъде още по-зле там, където ще отиде с всичките. И без това през тия три дни по-малкият бе заболял, задето го бяха нахранили с лош бульон, а другите вчера бяха почти без обед. Тя чувствуваше, че е невъзможно да замине; но залъгвайки се, все пак отделяше нещата и се преструваше, че ще замине.

Като видя мъжа си, тя отпусна ръка в чекмеджето на шифониерката, сякаш търсеше нещо, и погледна към него едва когато той дойде съвсем близо до нея. Но лицето й, на което тя искаше да придаде строг и решителен израз, изразяваше смущение и страдание.

— Доли! — каза той с тих, плах глас. Той сви глава между раменете и искаше да добие жалък и покорен вид, но въпреки това сияеше от свежест и здраве.

Тя с бърз поглед изгледа от главата до краката неговата сияеща от свежест и здраве фигура. „Да, той е щастлив и доволен! — помисли си тя. — А аз?… И тая противна доброта, за която всички толкова го обичат и го хвалят; мразя тая негова доброта!“ — помисли си тя. Устните й се свиха, мускулът на дясната буза на бледото й нервно лице заигра.

— Какво искате? — каза тя с бърз, не свой, гръден глас.

— Доли! — повтори той с трепет в гласа. — Днес пристига Ана.

— Какво ме интересува? Аз не мога да я приема! — извика тя.

— Но, Доли, все пак трябва…

— Идете си, идете си, идете си! — без да го погледне, изкрещя тя, сякаш тоя крясък бе предизвикан от физическа болка.

Когато мислеше за жена си, Степан Аркадич можеше да бъде спокоен, можеше да се надява, че всичко ще се нареди, по думите на Матвей, и можеше спокойно да чете вестника и да пие кафе; но когато видя измъченото й, страдалческо лице и чу тоя звук на гласа, покорен и отчаян, дъхът му спря, нещо заседна в гърлото му и очите му заблестяха от сълзи.

— Боже мой, какво направих аз! Доли! За Бога!… Та… — Той не можа да продължи, риданието спря на гърлото му.

Тя затръшна шифониерката и го погледна.

— Доли, какво мога да кажа аз?… Само едно: прости, прости!… Спомни си, нима девет години съвместен живот не могат да изкупят тоя миг, тоя миг…

Тя наведе очи и слушаше, като очакваше да чуе какво ще каже той, сякаш го молеше да я разубеди някак.

— Тоя миг на увлечение… — изрече той и искаше да продължи, но при тая дума, сякаш от физическа болка, устните й отново се свиха и отново заподскача мускулът на дясната й буза.

— Идете си, махнете се оттук! — развика се тя още по-пронизително. — И не ми говорете за вашите увлечения и вашите мръсотии!

Тя искаше да излезе, но се олюля и се улови за облегалото на стола, за да не падне. Неговото лице се разшири, устните му подпухнаха, очите му се наляха със сълзи.

— Доли! — промълви той, вече хълцайки. — За Бога, помисли за децата, те не са виновни. Виновен съм аз, накажи мене, накарай ме да изкупя вината си. С каквото мога, на всичко съм готов! Аз съм виновен, думи нямам да изкажа колко много съм виновен! Но, Доли, прости ми!

Тя седна. Той чуваше тежкото й шумно дишане и му беше неизразимо жал за нея. Тя няколко пъти искаше да заговори, но не можеше. Той чакаше.

— Ти мислиш за децата, колкото да си играеш с тях, а пък аз мисля и зная, че сега те са погубени — изрече тя, както изглежда, една от ония фрази, които през тия дни неведнъж си бе повтаряла.

Тя му заприказва на „ти“ и той с благодарност я погледна и пристъпи да я улови за ръка, но тя с отвращение се дръпна от него.

— Аз мисля за децата и затова бих направила всичко на света, за да ги спася; но и аз не зная как бих ги спасила: като ги отнема от баща им или като ги оставя при развратния им баща — да, при развратния им баща… Е, кажете, след онова… което стана, нима можем да живеем заедно? Нима е възможно? Кажете де, нима е възможно? — повтаряше тя, повишавайки глас. — След като мъжът ми, бащата на моите деца, има любовни връзки с гувернантката на децата си…

— Но какво да се прави? Какво да се прави? — каза той с жалък глас, без да знае сам какво приказва, и все по-ниско и по-ниско навеждаше глава.

— Вие сте ми гаден, отвратителен! — развика се тя, като се горещеше все повече и повече. — Вашите сълзи са вода! Вие никога не сте ме обичали; вие нямате ни сърце, ни благородство! За мене вие сте мръсен, долен, чужд, да, съвсем чужд! — с болка и злоба изрече тя тая ужасна за самата нея дума чужд.

Той я погледна и злобата, изписана върху лицето й, го изплати и учуди. Не разбирате, че съжалението му я дразни. У него тя виждате съжаление към нея, но не и любов. „Не, тя ме мрази. Няма да ми прости“ — помисли той.

— Това е ужасно! Ужасно! — рече той.

В това време в другата стая изпищя дете, което сигурно бе паднало; Даря Александровна се ослуша и лицето й изведнъж се смекчи.

Няколко секунди тя видимо се мъчеше да се опомни, сякаш не знаеше де се намира и какво трябва да направи, след това стана бързо и пристъпи към вратата.

„Но тя обича детето ми — помисли той, като забеляза как лицето й се измени след изплакването на детето, — моето дете; тогава как може да мрази мене?“

— Доли, още една дума — каза той, вървейки подире й.

— Ако дойдете след мене, ще извикам слугите, децата! Нека всички знаят, че сте подлец! Аз ще замина днес, а вие живейте тук с любовницата си!

И тя излезе, като затръшна вратата.

Степан Аркадич въздъхна, избърса лицето си и с тихи стъпки тръгна да излезе от стаята. „Матвей казва: ще се нареди; но как? Аз не виждам дори възможност за това. Ах, ах, какъв ужас! И колко тривиално крещеше тя! — казваше си той, като си спомняше нейния крясък и думите «подлец» и «любовница». — И може би прислужничките са чули! Ужасно тривиално, ужасно.“ Степан Аркадич постоя няколко секунди сам, избърса очите си, въздъхна и като изпъчи гърди, излезе от стаята.

Беше петък и в трапезарията немецът часовникар навиваше часовника. Степан Аркадич си спомни шегата си за тоя акуратен плешив часовникар, че немецът „сам е курдисан за цял живот да навива часовници“ — и се усмихна. Степан Аркадич обичаше хубавите шеги. „А може би ще се нареди! Хубави думички: ще се нареди — помисли той. — Трябва да разкажа това някъде.“

— Матвей! — извика той. — Я нагласете там с Маря всичко за Ана Аркадиевна в диванната — каза той на появилия се Матвей.

— Слушам, господарю.

Степан Аркадич облече шубата си и излезе на външната стълба.

— Няма ли да се храните в къщи? — запита изпращащият го Матвей.

— Както се случи. Но ето вземи за харчене — каза той, като му подаваше десет рубли от портфейла си. — Ще ти стигнат ли?

— Стигнат, не стигнат, ще трябва да изкараме някак — каза Матвей, хлопна вратичката на каретата и се отдръпна към входа.

А в това време, след като успокои детето и по шума на каретата разбра, че той е заминал, Даря Александровна се върна пак в спалнята. Това беше единственото й убежище от домашните грижи, които я отрупваха, щом се покажеше навън. Дори и сега, за това късо време, когато бе влязла в детската стая, англичанката и Матрьона Филимоновна успяха да й поставят няколко въпроса, които не търпяха отлагане и на които можеше да отговори само тя: как да облекат децата за разходка? Да им дадат ли мляко? Да изпратят ли да търсят друг готвач?

— Ах, оставете ме, оставете ме! — каза тя и като се върна в спалнята, седна пак на същото място, дето бе говорила с мъжа си, стисна измършавелите си ръце с пръстени, които се изхлузваха от костеливите пръсти, и започна да прехвърля в ума си целия одевешен разговор. „Отиде си! Но как ли е свършил с нея? — мислеше тя. — Дали се срещат? Защо не го попитах? Не, не, не можем се събра вече! Дори и да останем в една къща, ние сме чужди. Завинаги чужди! — повтори тя пак многозначително тая страшна за нея дума. — А колко го обичах, Боже мой, колко го обичах!… Колко го обичах! Нима и сега не го обичам? Не го ли обичам повече от по-рано? Ужасно, главното е…“ — започна тя, но не довърши мисълта си, защото Матрьона Филимоновна подаде глава от вратата.

— Дали да извикаме брат ми — рече тя, — все ще приготви обед; че, знаете ли, вчера до шест часа децата не бяха яли.

— Добре, добре, ей сега ще изляза и ще дам нареждане. Но пратихте ли да вземат прясно мляко?

И Даря Александровна потъна в дневните грижи и временно удави мъката си в тях.