Лев Толстой
Ана Каренина (181)

V

— Тъкмо затова ти трябва да уредиш положението си, ако е възможно — каза Доли.

— Да, ако е възможно — каза Ана изведнъж със съвсем друг, тих и тъжен глас.

— Нима разводът е невъзможен? Разправяха ми, че мъжът ти е съгласен.

— Доли! Аз не искам да говоря за това.

— Добре, да не говорим — побърза да каже Даря Александровна, като забеляза израз на страдание върху лицето на Ана. — Виждам само, че ти гледаш твърде мрачно.

— Аз ли? Ни най-малко. Аз съм много весела и доволна. Ти видя, je fais des passions.^[1] Весловски…

— Да, право да ти кажа, мене не ми хареса тонът на Весловски — каза Даря Александровна в желанието си да промени разговора.

— Ах, ни най-малко! Това ласкае Алексея и повече нищо: но той е дете и е изцяло в ръцете ми; разбираш ли, аз го въртя, както си искам. Все едно, че е твоят Гриша… Доли — изведнъж промени тя разговора, — ти казваш, че гледам мрачно. Ти не можеш да разбереш. Това е твърде ужасно. Аз се мъча съвсем да не гледам.

— Но, струва ми се, трябва. Трябва да се направи всичко възможно.

— Но какво може да се направи? Нищо. Ти казваш да се омъжа за Алексей и че не съм мислела за това. Аз да не съм мислила за това! — повтори тя и на лицето й се появи руменина. Стана, изпъчи гърди, тежко въздъхна и закрачи с леката си походка насам-натам из стаята, като се спираше от време на време. — Аз ли не мисля? Няма ден и час, когато да не мисля и да не се осъждам, че мисля… защото от мислене по това човек може да полудее. Да полудее — повтори тя. — Когато мисля за това, не мога да заспя без морфин. Но добре. Нека говорим спокойно. Казват ми — развод. Първо, той няма да ми го даде. Сега той е под влияние на графиня Лидия Ивановна.

Даря Александровна, право обтегната на стола, обръщаше глава и със страдалчески-съчувствен израз на лицето следеше крачещата Ана.

— Трябва да се опиташ — тихо каза тя.

— Да предположим, че се опитам. Какво значи това? — каза тя очевидно една мисъл, която бе премисляла хиляди пъти и бе научила наизуст. — Това значи, че аз, която го мразя, но все пак се признавам за виновна пред него — и го смятам за великодушен, — да се унижа да му пиша… Е, да предположим, че направя усилие и му пиша. Ще получа или оскърбителен отговор, или съгласие. Добре, получила съм съгласие… — В това време Ана беше на другия край на стаята и се спря там, като правеше нещо с пердето на прозореца. — Ще получа съгласие, ами си… синът ми? Та те няма да ми го дадат. Той ще отрасне, презирайки ме, у бащата, когото съм оставила. Разбери, че аз обичам две същества — Серьожа и Алексей, — струва ми се, еднакво, по и двамата повече, отколкото себе си.

Тя дойде в средата на стаята и спря пред Доли, притиснала гърдите си с ръце. В белия пеньоар фигурата й изглеждаше особено голяма и широка. Тя бе навела глава и с блеснали мокри очи гледаше изпод вежди дребната, слабичка и жалка в закърпената си блузка и нощна шапчица Доли, която трепереше цяла от вълнение.

— Аз обичам само тия две същества и едното изключва другото. Не мога да ги събера наедно, а само това ми трябва. И щом това не може, все едно ми е… Все едно. Все някак ще се свърши и затова не мога, не обичам да говоря за това. Така че не ме укорявай, не ме съди за нищо. С твоята чистота ти не можеш да разбереш всичко, от което страдам.

Тя пристъпи, седна до Доли и я улови за ръка, като се взираше виновно в лицето й.

— Какво мислиш? Какво мислиш за мене? Не ме презирай. Аз не заслужавам презрение. Именно аз съм нещастна. Ако има някой нещастен, това съм аз — рече тя и заплака, като се обърна настрана.

Когато остана сама, Доли се помоли и си легна. Докато говореше с Ана, тя искрено я съжаляваше, но сега не можеше да си наложи да мисли за нея. Спомените за в къщи и децата възникнаха във въображението й с особена, нова за нея прелест, в някакво ново сияние. Тоя неин мир й се видя сега така скъп и мил, че по никой начин не искаше да прекара извън него нито един излишен ден и реши да си замине утре непременно.

А в това време, като се върна в кабинета си, Ана взе една чашка и капна в нея няколко капки лекарство, в което важна част беше морфинът, и след като ги изпи и поседя известно време неподвижно, отиде в спалнята успокоена и весела.

Когато тя влезе в спалнята, Вронски внимателно я погледна. Той търсеше следи от разговора, който, той знаеше това, тя сигурно е имала с Доли, след като така дълго бе се заседяла в стаята й. Но в нейния израз, възбудено-сдържан и криещ нещо, той не откри нищо друго освен оная, макар и позната нему, но все още пленяваща го хубост, съзнанието за нея и желанието тя да му въздействува. Той не искаше да я попита какво са говорили, по се надяваше, че тя сама ще каже нещо. Но тя каза само:

— Радвам се, че Доли ти се хареса. Нали?

— Та аз я познавам отдавна. Тя, изглежда, е много добра, mais excessivement terre-à-terre^[2]. Но все пак аз много й се зарадвах.

Той улови Ана за ръката и я погледна въпросително в очите.

Тя разбра иначе тоя поглед и му се усмихна.

На другата сутрин въпреки молбите на домакините Даря Александровна се приготви да си върви. Левиновият кочияш с вехтия си кафтан и полуфайтонджийска шапка, с различните коне, в каляската със закърпени калници мрачно и решително подкара към покрития, посипан с пясък вход.

Сбогуването с княжна Варвара и с мъжете беше неприятно на Даря Александровна. След като прекара един ден, и тя, и домакините ясно разбраха, че не си подхождат и че е по-добре да не се срещат. Само на Ана беше тъжно. Тя знаеше, че сега, след заминаването на Доли, никой вече не ще раздвижи в душата й ония чувства, които бяха се надигнали у нея при тая среща. За нея бе мъка да се докоснат тия чувства, но тя все пак знаеше, че това е най-добрата част от душата й и че тая част от душата й бързо линееше в тоя живот, който тя водеше.

Когато излязоха в полето, Даря Александровна изпита приятно чувство на облекчение и й се дощя да попита спътниците си дали им е харесало у Вронски, когато изведнъж кочияшът Филип заприказва сам:

— Че са богати, богати са, но ми дадоха само три крини овес. До първи петли го изхрупаха до зрънце. Какво са три крини? Само да закусят конете. Днес овесът се продава по четиридесет и пет копейки. У нас дават на конете, колкото могат да изядат.

— Скъперник господар — потвърди писарят.

— Ами конете им харесаха ли ти? — запита Доли.

— Конете им — дума да не става. И храната добра. И все пак ми се видя някак скучно, Даря Александровна, на вас не зная как — каза той, като обърна към нея хубавото си и добро лице.

— И на мене също. Ще стигнем ли до довечера, а?

— Трябва да стигнем.

Когато се върна в къщи и завари всички здрави и особено мили, Даря Александровна с голямо оживление разправяше за пътуването си, за това как са я посрещнали добре, за разкоша и добрия вкус в живота на Вронски и Ана, за развлеченията им и не даваше никому да каже дума против тях.

— Трябва човек да познава Ана и Вронски — сега аз опознах него повече, — за да разбере колко мили и трогателни са те — напълно искрено казваше тя сега, забравила онова неопределено чувство на недоволство и неловкост, което изпитваше там.