Лев Толстой
Ана Каренина (197)

I

Когато стана от масата, чувствувайки, че при ходенето ръцете му се махат особено правилно и леко, Левин тръгна с Гагин през високите стаи към билярдната. Като минаваше през големия салон, той се сблъска с тъста си.

— Е, как е? Харесва ли ти нашият храм на безделието? — каза князът, като го улови под ръка. — Ела да се разходим.

— И без това исках да се пораздвижа, да погледам. Интересно е.

— Да, за тебе е интересно. Но моят интерес е вече друг, не като твоя. Ето ти гледаш тия старчета — каза той и посочи един прегърбен член на клуба с увиснала устна, който мина насреща им, като влачеше едва краката си в меките ботуши — и мислиш, че те така са се родили като очукани яйца.

— Как тъй очукани яйца?

— Ти дори не знаеш това название. То е наш клубен термин. Знаеш ли, когато търкалят яйцата и ги търкалят много, те съвсем се очукват. Така става и с нас: ходиш-ходиш в клуба и заприличаш на очукано яйце. Ти се смееш, но ние току гледаме кога ще станем сами очукани яйца. Познаваш ли княз Чеченски? — запита князът и по лицето му Левин видя, че се кани да разправи нещо смешно.

— Не, не го познавам.

— Как може тъй! Княз Чеченски е известен. Но все едно. Та той винаги играе на билярда. Преди три години още не беше очукано яйце и се перчеше, наричаше другите очукани яйца. Но веднъж идва в клуба, а нашият вратар… нали го знаеш Василий? Оня дебелия. Той е голям шегаджия. Княз Чеченски го пита: „Е, Василий, кои и кои са дошли? Има ли очукани яйца?“ А той отговаря: „Вие сте третото.“ Да, братко, така е!

Като разговаряха и се здрависваха с познатите, които срещаха, Левин и князът обиколиха всички стаи: голямата, дето имаше вече маси и играеха на карти обикновените партньори; диванната, дето играеха шахмат и дето седеше Сергей Иванович, разговаряйки с някого; билярдната, дето при канапето се беше образувала весела компания с шампанско, в която участвуваше Гагин; надникнаха и в инферналната, дето около една маса, до която бе седнал вече Яшвин, се трупаха много комарджии. Стараейки се да не вдигат шум, те влязоха и в тъмната читалня, дето под лампи с абажури седеше млад човек със сърдито лице — той преглеждаше едно след друго списанията — и един плешив генерал, задълбочен в четене. Влязоха и в оная стая, която князът нарече „умната“. В тая стая трима господа разпалено говореха за последната политическа новина.

— Княже, заповядайте, готово е — каза един от неговите партньори, който го намери и тук, и князът излезе. Левин поседя, послуша, но като си спомни за всички тазсутрешни разговори, изведнъж му стана ужасно скучно. Той бързо стана и отиде да търси Облонски и Туровцин, с които винаги беше весело.

Туровцин седеше с чаша питие на високия диван в билярдната, а Степан Аркадич и Вронски разговаряха при вратата в далечния ъгъл на стаята.

— Не че скучае, но тая неопределеност, неяснота на положението й — чу Левин и искаше бързо да се махне, но Степан Аркадич го извика.

— Левин! — каза Степан Аркадич и Левин забеляза, че на очите му имаше не сълзи, а влага, както се случваше с него винаги, когато си пийнеше или се разчувствуваше. Днес беше и едното, и другото. — Левин, не си отивай — каза той и здраво стисна лакътя на ръката му, очевидно не искаше да го пусне по никой начин.

— Това е моят искрен, едва ли не най-добър приятел — каза той на Вронски. — За мене ти си още по-близък и скъп. И аз искам и зная, че вие трябва да бъдете приятели и близки, защото и двамата сте добри хора.

— Е, остава само да се разцелуваме — добродушно шеговито каза Вронски, като подаде ръка.

Той бързо улови протегнатата му ръка и силно я стисна.

— Много, много се радвам — каза Левин, стискайки ръката му.

— Момче, бутилка шампанско — каза Степан Аркадич.

— И аз се радвам — каза Вронски.

Но въпреки желанието на Степан Аркадич и взаимното им желание те нямаха какво да си говорят, и двамата чувствуваха това.

— Знаеш ли, че той не се познава с Ана? — каза Степан Аркадич на Вронски. — И аз искам непременно да го заведа при нея. Да отидем, Левин!

— Наистина ли? — каза Вронски. — Тя ще се радва много. Аз бих си отишъл още сега — прибави той, — но се безпокоя за Яшвин и искам да остана тук, докато той свърши.

— Какво има, не му ли върви?

— Губи всичко и само аз мога да го удържа.

— Да изиграем ли една пирамидка? Левин, ще играеш ли? Отлично — каза Степан Аркадич. — Постави пирамидката — обърна се той към маркьора.

— Отдавна е готова — отвърна маркьорът, който бе наредил вече топките в триъгълник и за развлечение търкаляше червената топка.

— Е, да почваме.

След играта Вронски и Левин седнаха до масата на Гагин и по предложение на Степан Аркадич Левин започна да се обзалага за асовете. Вронски ту седеше до масата, заобиколена от постоянно идващи при него познати, ту отиваше в инферналната да види какво прави Яшвин. Левин изпитваше приятен отдих след тазсутрешната умствена умора. Радваше го, че враждебността му към Вронски се бе прекратила и чувството на спокойствие, приличие и удоволствие не го напущаше.

Когато играта свърши, Степан Аркадич улови Левин под ръка.

— Е, да идем ли още сега у Ана? А? Тя си е в къщи. Отдавна съм й обещал да те заведа при нея. Къде смяташ да ходиш довечера?

— Почти никъде. Бях обещал на Свияжски да отида в Дружеството за селско стопанство. Добре, да отидем — каза Левин.

— Отлично, да вървим! Виж дали е пристигнала моята карета — обърна се Степан Аркадич към лакея.

Левин се приближи до масата, плати проиграните за асовете четиринадесет рубли, плати на старичкия лакей, който стоеше до вратата, някакви, известни само нему разноски за клуба и като размахваше някак особено ръце, мина през всички зали за към изхода.