Лев Толстой
Ана Каренина (50)

XVI

Когато се връщаха в къщи, Левин разпита за всички подробности около болестта на Кити и за плановете на Шчербацки и макар че би му било съвестно да признае, но онова, което научи, му беше приятно. Приятно му беше и защото имаше още надежда, но още по-приятно му беше, защото се измъчваше тъкмо оная, която му бе причинила толкова болка. Но когато Степан Аркадич заприказва за причините на болестта на Кити и спомена името на Вронски, Левин го прекъсна:

— Аз нямам никакво право да зная семейните подробности, а, право да ти кажа, и никакъв интерес.

Степан Аркадич едва доловимо се усмихна, като забеляза мигновената и така позната нему промяна в лицето на Левин, който стана толкова мрачен, колкото бе весел преди малко.

— Ти напълно ли свърши вече с Рябинин по въпроса за гората? — попита Левин.

— Да, свърших. Цената е отлична, тридесет и осем хиляди. Осемте предварително, а останалите на шестгодишно изплащане. Дълго се разтаках с тая работа. Никой не даваше повече.

— Това значи, че си му подарил гората — мрачно каза Левин.

— Защо пък да съм я подарил? — с добродушна усмивка попита Степан Аркадич, понеже знаеше, че сега вече всичко ще се вижда лошо на Левин.

— Защото гората струва най-малко по петстотин рубли десетината — отвърна Левин.

— Ах, тия селски стопани! — шеговито каза Степан Аркадич. — Тоя ваш презрителен тон към нас, гражданите!… А когато дойде да се върши работа, ние я свършваме винаги по-добре. Повярвай ми, аз пресметнах всичко — каза той — и гората е продадена на добра цена, така че дори се страхувам да не би той да се откаже. Та това не е гора за строителен материал — каза Степан Аркадич, който с думите за строителен материал искаше да убеди Левин напълно в неправотата на съмненията му, — а повече са дърва за горене. И тя ще се хване не повече от тридесет сажена на десетина, а той ми даде по двеста рубли.

Левин презрително се усмихна. „Зная — помисли той, — тоя маниер е не само негов, а и на всички граждани, които, след като са били на село един-два пъти на десет години и са научили две-три селски думи, ги употребяват, дето трябва и не трябва, твърдо уверени, че знаят вече всичко. «За строителен материал», «ще се хване тридесет сажена». Говори думи, но не разбира значението им.“

— Няма да седна да те уча на онова, което ти пишеш там в съда — каза той, — а ако трябва, ще питам тебе. А ти си така уверен, че разбираш цялата тая наука за гората. Тя е трудна. Преброи ли дърветата?

— Как ще преброиш дърветата? — със смях каза Степан Аркадич, който все искаше да извади приятеля си от лошото му настроение. — Едва ли някой висок ум би могъл да преброи пясъка, лъчите на планетите…

— Да, но високият ум на Рябинин може. И нито един търговец не купува нищо, без да го брои, ако не му го подарят, както ти. Аз познавам твоята гора. Всяка година ходя там на лов и мисля, че тя струва по петстотин рубли чисти пари, а той ти е дал по двеста на изплащане. Значи, ти си му подарил тридесет хиляди рубли…

— Е, стига си се увличал — жално каза Степан Аркадич. — Защо никой не ми даваше повече?

— Защото той се е наговорил с търговците; дал е откуп, за да не му пречат. Имал съм работа с всички тях и ги познавам. Това не са търговци, а спекуланти. Той няма да се залови за сделка, от която ще спечели десет-петнадесет процента, а чака да вземе рублата за двадесет копейки.

— Е, стига! Ти нямаш настроение.

— Нищо подобно — мрачно каза Левин, когато наближиха до в къщи.

Пред входа вече стоеше здраво обкована с желязо и кожа талижка, със здраво впрегнат с широки хамути охранен кон. В талижката седеше здраво налян с кръв и здраво препасан домоуправител, който служеше за колар на Рябинин. Самият Рябинин беше вече влязъл в къщата и посрещна приятелите в антрето. Той беше висок, слаб човек на средна възраст, с мустаци и бръсната издадена брадичка и изпъкнали мътни очи. Беше облечен в дългопол син сюртук с копчета по-ниско от задника му и обут с високи, набръчкани при глезените и прави на прасците ботуши, надянати в големи галоши. Той избърса с кърпичка лицето си наоколо, попристегна сюртука си, който и без това му стоеше много добре, и с усмивка поздрави влезлите, като протегна ръка на Степан Аркадич, сякаш искаше да улови нещо.

— Значи, дойдохте — каза Степан Аркадич и му подаде ръка. — Отлично.

— Не се осмелих да не изпълня нарежданията на ваше сиятелство; макар че пътят е много лош. Положително из целия път съм вървял пешком, но дойдох навреме. Константин Дмитрич, моите почитания — обърна се той към Левин, като се опита да улови и неговата ръка. Но Левин се намръщи; той се преструваше, че не вижда ръката му и вадеше бекасите от чантата. — С лов ли се поразвлякохте? Ами какви ли ще са тия птици? — прибави Рябинин, като гледаше презрително бекасите. — Трябва да са вкусни. — И той поклати неодобрително глава, сякаш много се съмняваше дали за това нещо заслужава да си хаби човек времето напразно.

— Ако искаш, идете в кабинета — каза на френски Левин на Степан Аркадич, като се чумереше мрачно. — Минете в кабинета, там ще се разберете.

— Може, където обичате — с презрително достойнство каза Рябинин, сякаш искаше да подчертае, че за другите може да има затруднения с кого и как да се постъпва, но за него не може да има затруднения никога и в нищо.

Когато влезе в кабинета, Рябинин се озърна по навик, сякаш търсеше икона, но и след като я видя, не се прекръсти. Той изгледа шкафовете и лавиците с книги и със същото недоверие, както беше и при бекасите, презрително се усмихна и неодобрително поклати глава и вече никак не допущаше, че за това нещо заслужава да си хаби човек времето напразно.

— Е, донесохте ли парите? — попита Облонски. — Седнете.

— За парите няма да се караме. Аз дойдох да се видим, да си поприказваме.

— За какво има да приказваме? Седнете де.

— Това може — каза Рябинин, седна и се облакъти на гърба на стола по най-мъчителен за себе си начин. — Трябва да отстъпите малко, княже. Грехота ще бъде. А парите са готови окончателно, до копейка. С парите няма да се бавим.

Левин, който в това време бе прибрал пушката си в шкафа, вече излизаше от вратата, но като чу думите на търговеца, се спря.

— И без това сте купили гората на безценица — каза той. — Късно дойде той при мене, иначе аз щях да определя цената.

Рябинин стана и мълчаливо, с усмивка изгледа Левин отдолу нагоре.

— Константин Дмитрич е голям скъперник — с усмивка каза той, вече обърнат към Степан Аркадич, — от него окончателно нищо не може да купи човек. Пазарих пшеницата, хубави пари му давах.

— Защо ще ви давам стоката си без пари? Не съм я намерил нито на пътя, нито съм я откраднал.

— Моля ви се, в днешно време е положително невъзможно да се краде. В днешно време всичко става окончателно по явното съдопроизводство, всичко днес върви благородно; няма вече кражби. Ние си говорихме честно. Скъпо иска за гората, ще объркаме сметките. Моля да ми отстъпите поне малко.

— Ама вие свършихте ли с пазарлъка, или не? Ако сте свършили, няма защо да се пазарите повече; ако ли не — каза Левин, — аз ще купя гората.

Усмивката изведнъж изчезна от лицето на Рябинин. То доби ястребов, хищен и суров израз. С бързите си костеливи пръсти Рябинин разкопча сюртука, под който се показаха провисналата му риза, медните копчета на жилетката и верижката на часовника, и бързо извади дебелия си стар портфейл.

— Моля, гората е моя — рече той, като се прекръсти бързо и протегна ръка. — Вземи парите, гората е моя. Ето как купува Рябинин, а не да се скъпи за един грош — започна той, като се чумереше и размахваше портфейла.

— На твое място аз не бих бързал — каза Левин.

— Моля ти се — с учудване каза Облонски, — дума съм дал.

Левин излезе от стаята, като тръшна вратата. Рябинин погледна към вратата и усмихнат поклати глава.

— От младост го прави, окончателно само от детинщина. Честна дума, купувам я, така да се каже, значи, само за слава, да се знае, че не друг, а Рябинин е купил гората на Облонски. Дай Боже, дано не объркаме сметките. Вярвайте Бога. Моля. Да напишем сега договорчето…

След един час, грижливо загърнал връхната си дреха, закопчал копчетата на сюртука, с договора в джоба, търговецът се качи в здраво обкованата си талижка и тръгна да си върви.

— Ех, тия господа! — каза той на управителя си. — Всички са една стока.

— То си е така — отвърна управителят, като му подаде поводите и затегна кожения гюрук. — А с покупчицата какво стана, Михаил Игнатич?

— Де, де…