Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Анна Каренина, 1873–1877 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Георги Жечев, 1973 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически роман
- Любовен роман
- Психологически роман
- Реалистичен роман
- Роман за съзряването
- Семеен роман
- Характеристика
-
- Бел епок
- Драматизъм
- Екранизирано
- Забранена любов
- Линейно-паралелен сюжет
- Личност и общество
- Любов и дълг
- Ново време (XVII-XIX в.)
- Поток на съзнанието
- Психологизъм
- Психологически реализъм
- Разум и чувства
- Реализъм
- Руска класика
- Социален реализъм
- Феминизъм
- Оценка
- 5,5 (× 191 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Лев Н. Толстой. Ана Каренина
Руска. Шесто издание
Народна култура, София, 1981
Редактор: Зорка Иванова
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Божидар Петров
Коректори: Наталия Кацарова, Маргарита Тошева
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
- — Допълнителна корекция – сливане и разделяне на абзаци
Съпоставени текстове
-
-
Анна Каренина ru 5
-
Свияжски улови под ръка Левин и тръгна с него към своите.
Сега вече не можеха да отминат Вронски. Той стоеше със Степан Аркадич и Сергей Иванович и гледаше право приближаващия се Левин.
— Много ми е приятно. Струва ми се, имах удоволствието да ви срещна… у княгиня Шчербацкая — каза той, подавайки ръка на Левин.
— Да, помня добре нашата среща — каза Левин и като се изчерви силно, веднага се обърна и заприказва с брат си.
Леко усмихнат, Вронски продължи да говори със Свияжски, очевидно без всякакво желание да влезе в разговор с Левин; но Левин, разговаряйки с брат си, непрестанно поглеждаше към Вронски и мислеше за какво да заприказва с него, за да заглади грубостта си.
— За какво става дума сега? — запита Левин, като погледна Свияжски и Вронски.
— За Снетков. Той трябва или да се откаже, или да се съгласи — отвърна Свияжски.
— Но той съгласи ли се, или не?
— Там е работата, че не прави нито едното, нито другото — каза Вронски.
— Ами ако се откаже, кой ще се кандидатира? — запита Левин, като погледна Вронски.
— Който иска — каза Свияжски.
— Вие ли? — запита Левин.
— Само не аз — каза Свияжски, като се смути и хвърли изплашен поглед към ядовития господин, застанал до Сергей Иванович.
— Тогава кой? Неведовски? — каза Левин, чувствувайки, че се забърква.
Но това беше още по-лошо. Неведовски и Свияжски бяха и двамата кандидати.
— Аз пък в никакъв случай — отвърна ядовитият господин.
Той беше самият Неведовски. Свияжски го запозна с Левин.
— Какво, и тебе ли те засегна на болното място? — каза Степан Аркадич, като смигна на Вронски. — Това е нещо като конни надбягвания. Може да става обзалагане.
— Да, това нещо засяга на болното място — каза Вронски. — И щом си се заловил веднъж за работа, иска ти се да я свършиш. Борба! — каза той намръщен и свил силните си скули.
— Какъв практичен човек е Свияжски! Всичко му е така ясно.
— О, да — разсеяно каза Вронски.
Настъпи мълчание, през време на което Вронски — тъй като човек все трябва да гледа нещо — погледна Левин, краката му, мундира му, а след това лицето му и срещнал мрачните му, насочени към него очи, за да каже нещо, рече:
— Но как така — вие сте постоянен селски жител, а не сте мирови съдия? Не сте в мундир на мирови съдия.
— Защото смятам, че мировият съд е глупашко учреждение — мрачно отвърна Левин, който през всичкото време чакаше случай да заприказва с Вронски, за да заглади грубостта си при първата им среща.
— Напротив, аз не мисля така — със спокойно учудване каза Вронски.
— Това е играчка — прекъсна го Левин. — Мировите съдии не ни са нужни. Цели осем години аз не съм имал нито едно дело. А когато съм имал, решаваха го наопаки. Мировият съдия е на четиридесет версти от мене. За едно дело, което струва две рубли, трябва да изпращам пълномощник, който ми струва петнадесет.
И той разправи как един селянин откраднал брашно от мелничаря и когато мелничарят му казал това, селянинът го дал под съд за клевета. Всичко това беше не на място и глупаво и докато го разправяше, Левин сам чувствуваше това.
— О, той е такъв оригинал! — каза Степан Аркадич с бадемовата си усмивка. — Но да вървим, изглежда, че гласуват…
И те се пръснаха.
— Не разбирам — каза Сергей Иванович, който бе забелязал неуместното държане на брат си, — не разбирам как може човек да бъде лишен до такава степен от всякакъв политически такт. Ето какво нямаме ние, русите. Губернският представител е наш противник, с него ти си ami cochon[1] и го молиш да се кандидатира. А граф Вронски… аз няма да го правя свой приятел; той ме покани на обед, но няма да отида; ала той е наш — защо ще си създаваш враг от него? После, ти питаш Неведовски дали ще се кандидатира! Това не се прави.
— Ах, аз не разбирам нищо! И всичко това са глупости — мрачно отвърна Левин.
— Казваш, че всичко това са глупости, но щом се заловиш, всичко объркваш.
Левин млъкна и те заедно влязоха в големия салон.
Губернският представител, въпреки че чувствуваше във въздуха подготвения му капан и въпреки че не всички се застъпваха за него, все пак реши да се кандидатира. Всичко в залата млъкна, секретарят гръмогласно обяви, че за губернски представител се кандидатира гвардейският ротмистър Михаил Степанович Снетков.
С чинийки, в които бяха топките, уездните представители отиваха от масите си към губернската маса и изборът започна.
— Сложи я вдясно — прошепна Степан Аркадич на Левин, когато той се приближи до масата заедно с брат си след представителя. Но Левин бе забравил сега съображенията, които му обясняваха, и се страхуваше да не би Степан Аркадич да е сгрешил, като му каза „вдясно“. Нали Снетков е враг. Когато пристъпи до кутията, той държеше топката в дясната си ръка, но като помнели, че е сбъркал, пред самата кутия премести топката в лявата си ръка и очевидно след това я пусна отляво. Вещото лице, което стоеше до кутията и което само по движението на лакътя познаваше кой къде пуща топката, недоволно се намръщи. Той нямате върху какво да упражни своята проницателност.
Всичко утихна и се чу броенето на топките. След това един глас съобщи колко са „за“ и колко „против“.
Представителят бе избран със значително мнозинство. Вдигна се врява и всички стремително се втурнаха към вратата. Снетков влезе, дворяните го наобиколиха и го поздравяваха.
— Е, сега свършено ли е? — обърна се Левин към Сергей Иванович.
— Едва започва — усмихнат каза Свияжски вместо Сергей Иванович. — Кандидатът за представител може да получи повече топки.
Левин пак бе забравил съвсем за това. Едва сега си спомни, че тук имаше някаква тънкост, но му беше досадно да си спомня в какво се състои тя. Той се умърлуши и му се поиска да се измъкне от тая тълпа.
Понеже никой не му обръщаше внимание, пък и, изглежда, не беше нужен никому, незабелязано се запъти към малкия салон, дето закусваха, и почувствува голямо облекчение, като видя отново лакеите. Старчето-лакей му предложи да си хапне нещо и той се съгласи. След като изяде едно кюфте ние с фасул и поприказва с лакея за по-раншните господа, Левин не пожела да се върне в салона, дето му беше толкова неприятно, а отиде да се разходи на балкона.
Балконът беше пълен с пременени дами, които се навеждаха през перилата и се мъчеха да не пропуснат нито една дума от онова, което се говореше долу. Около дамите седяха и стояха прави елегантни адвокати, гимназиални учители с очила и офицери. Навред се говореше за изборите и за това как се бе измъчил представителят и колко хубави бяха разискванията; в една група Левин чу похвала за брат си. Една дама казваше на някакъв адвокат:
— Колко се радвам, че чух Кознишев! За това заслужава да погладува човек. Прелест! Колко ясно и разбрано говори! Във вашия съд никой не говори така. Само Майдел, но и той далеч не е така красноречив.
Левин намери свободно място при перилата, наведе се и остана да гледа и слуша.
Всички дворяни седяха зад преградките по уезди. Посред салона се бе изправил един човек в мундир и с тънък, висок глас обявяваше:
— Кандидатира се за губернски представител на дворянството щабротмистър Евгений Иванович Опухтин!
Настъпи гробно мълчание и се чу слаб старчески глас:
— Отказва се!
— Кандидатира се придворният съветник Пьотр Петрович Бол — пак започна гласът.
— Отказва се! — чу се млад писклив глас.
Отново започваше същото и пак „отказва се“. Така продължи около един час. Облакътен на перилата, Левин гледаше и слушаше. Откачало той се учудваше и искаше да разбере какво значи това; после, като се убеди, че не може да го разбере, стана му скучно. След това си спомни голямото озлобление и вълнение, което виждаше по всички лица, и му стана тъжно; реши да се махне и тръгна надолу. Когато минаваше през коридора на балкона, той срещна един умърлушен гимназист с отекли очи, който крачеше насам-натам. А на стълбите срещна една двойка: дама, която бързо тичаше на токовете си, и лекия помощник-прокурор.
— Аз ви казвах, че няма да закъснеете — каза прокурорът в това време, когато Левин се отдръпна, за да стори път на дамата.
Левин беше вече на стълбите при изхода и вадеше от джоба на жилетката номерчето за шубата си, когато секретарят го улови:
— Моля, Константин Дмитрич, гласуват.
Кандидатирал се беше толкова категорично отказалият се Неведовски.
Левин се приближи до вратата на салона; тя беше затворена. Секретарят почука, вратата се отвори и срещу Левин се измъкнаха двама зачервени помешчици.
— Сила нямам вече — каза единият от зачервените помешчици.
Зад помешчиците се провря ли пето на губернския представител. Това лице беше страшно от изнемога и уплаха.
— Нали ти казах да не пущаш никого! — извика той на пазача.
— Отварям да влязат, ваше превъзходителство!
— Господи! — С тежка въздишка, навел глава, губернският представител повлече уморено белите си панталони през средата на салона към голямата маса.
Издигнаха кандидатурата на Неведовски, както и беше подготвено, и той бе избран за губернски представител. Мнозина бяха весели, мнозина — доволни, щастливи, мнозина — във възторг, мнозина — недоволни и нещастни. Губернският представител беше в отчаяние, което не можеше да скрие. Когато Неведовски излезе от салона, тълпата го заобиколи и възторжено вървеше подире му, също както първия ден вървеше след губернатора, който бе открил изборите, и също както вървеше след Снетков, когато бяха го избрали.