Лев Толстой
Ана Каренина (119)

VIII

След разговора с Алексей Александрович Вронски излезе на външната стълба в къщата на Каренини и се спря, като едва си спомняше де се намира и къде трябва да отиде. Чувствуваше се засрамен, унижен, виновен и лишен от възможност да заличи унижението си. Чувствуваше се изхвръкнал от коловоза, по който така гордо и леко вървеше досега. Всички навици и принципи в живота му, които изглеждаха така твърди, изведнъж се оказаха лъжливи и неприложими. Измаменият мъж, който досега изглеждаше жалко същество, случайна и донейде комична пречка за щастието му, неочаквано бе извикан от самата нея и издигнат на една внушаваща раболепие висота и тоя мъж се яви на тая висота не зъл, фалшив и смешен, а добър, простодушен и величествен. Вронски не можеше да не чувствува това. Ролите изведнъж се промениха. Вронски чувствуваше неговата висота и своето унижение, неговата правота и своята неправота. Той почувствува, че съпругът е великодушен дори в мъката си, а той е низък и дребнав в лъжата си. Но това съзнание за низостта си пред тоя човек, когото той несправедливо презираше, беше само една малка част от мъката му. Сега той се чувствуваше неизразимо нещастен, защото страстта му към Ана, която, както му се струваше, в последно време бе започнала да изстива, сега, когато знаеше, че завинаги я е изгубил, стана по-силна от когато и да било. През дните на болестта й той я видя цяла, позна душата й и струваше му се, че никога досега не бе я обичал. И тъкмо сега, когато я позна и обикна, както трябва да се обича, той бе унижен пред нея и я изгуби завинаги, като й остави един срамен спомен. И най-ужасното беше онова смешно, срамно положение, когато Алексей Александрович махаше ръцете му от засраменото лице. Той стоеше като изгубен на външната стълба в къщата на Каренини и не знаеше какво да прави.

— Файтон ли ще искате? — попита го вратарят.

— Да, файтон.

Когато се върна в къщи след три безсънни нощи, Вронски легна по очи на дивана, без да се съблича, скръсти ръце и сложи главата си върху тях. Главата му тежеше. С необикновена бързина и яснота се сменяха една след друга най-странни представи, спомени и мисли: ту лекарството, което наливаше на болната и бе препълнил лъжичката, ту белите ръце на акушерката, ту странното положение на Алексей Александрович на пода пред кревата.

„Да заспя! Да забравя!“ — каза си той със спокойната увереност на здрав човек, че щом е уморен и му се спи, веднага ще заспи. И наистина още същия миг главата му започна да се обърква и той почна да потъва в пропастта на забравата. Като в море вълните на несъзнателния живот започнаха вече да се плискат над главата му, когато изведнъж — сякаш през него премина силен електрически ток — той потрепери така, че подскочи с цялото си тяло върху пружините на дивана и като се подпря с ръце, в уплаха скочи на колене. Очите му бяха широко отворени, сякаш никога не бе спал. Тежестта в главата и отмалялостта в крайниците, която изпитваше преди миг, изведнъж изчезнаха.

„Можете да ме стъпчете в калта“ — чу той думите на Алексей Александрович и го видя пред себе си, видя и лицето на Ана в трескава руменина и с блестящи очи, които с нежност и любов гледаха не него, а Алексей Александрович; видя и своята, както му се струваше, глупава и смешна фигура, когато Алексей Александрович махна ръцете му от лицето. И отново изопна крака, хвърли се на дивана в по-раншната си поза и затвори очи.

„Да заспя! Да заспя!“ — повторно си каза той. Но със затворени очи виждаше още по-ясно лицето на Ана такова, каквото беше в оная паметна вечер преди конните надбягвания.

— Това не е било и не ще се повтори, тя иска да го заличи от спомена си. А аз не мога да живея без това. Но как ще се помирим, как ще се помирим? — гласно каза той и започна несъзнателно да повтаря тия думи. Повтарянето на тия думи спираше възникването на нови образи и спомени, които той чувствуваше, че нахлуват в главата му. Но повтарянето на тия думи не обузда за дълго въображението му. Отново с необикновена бързина започнаха да се нижат една след друга най-хубавите минути и заедно с тях неотдавнашното унижение. „Махни ръцете си“ — казва гласът на Ана. Той махва ръцете си и чувствува посрамения и глупав израз на лицето си.

Той продължаваше да лежи, мъчейки се да заспи, макар да разбираше, че няма ни най-малка надежда, и все повтаряше шепнешком случайни думи от някоя мисъл, като искаше с това да спре възникването на нови образи. Ослуша се — и чу повтаряните със странен, безумен шепот думи: „Не умееше да цениш, не умееше да се ползуваш; не умееше да цениш, не умееше да се ползуваш.“

„Какво е това? Или аз полудявам? — каза си той. — Може би. Но от какво полудяват хората, защо се застрелват?“ — отговори си самичък и като отвори очи, с учудване видя до главата си една възглавница, бродирана от Варя, жената на брат му. Попипа дантелата на възглавницата и се опита да си спомни за Варя, да си спомни кога бе я видял за последен път. Но му беше мъчително да мисли за нещо странично. „Не, трябва да заспя!“ Отмести възглавницата и притисна главата си в нея, но трябваше да прави усилия, за да държи очите си затворени. Скочи и седна. „Свършено е с мене — каза си той. — Трябва да обмисля какво да правя. Какво ми остава?“ През ума му бързо премина целият му живот извън неговата любов към Ана.

„Честолюбието? Серпуховски? Обществото? Дворецът?“ Не можа да се спре на нищо. Всичко това имаше смисъл по-рано, но сега не съществуваше вече нищо подобно. Стана от дивана, съблече сюртука, разкопча ремъка и като откри косматите си гърди, за да диша по-свободно, закрачи из стаята. „Така полудяват хората — повтори той и прибави бавно — и така се застрелват… за да не се срамуват.“

Пристъпи до вратата и я затвори; след това с неподвижен поглед и със здраво стиснати зъби пристъпи до масата, взе револвера си, огледа го, напълни го и се замисли. Навел глава, с израз на напрегнато усилие на мисълта, минута-две стоя неподвижно с револвера в ръце, размишлявайки. „Разбира се“ — каза си той, сякаш логичният, продължителен и ясен ход на мисълта бе го довел до някакво несъмнено заключение. А всъщност това убедително за него „разбира се“ беше само последица от повтарянето тъкмо на оня кръг от спомени и представи, през които бе минал вече десетина пъти от един час насам. Това бяха същите спомени за изгубеното завинаги щастие, същата представа за безсмислеността на всичко предстоящо в живота, същото съзнание за унижението си. Същата бе и последователността на тия представи и чувства.

„Разбира се“ — повтори той, когато мисълта му за трети път се насочи отново по същия омагьосан кръг от спомени и мисли, и като опря револвера до лявата си гръд и сгърчи силно ръка, сякаш я сви изведнъж в юмрук, дръпна спусъка. Той не чу звука от изстрела, но силният удар в гърдите го събори на пода. Искаше да се задържи за края на масата, изтърва револвера, олюля се и седна на пода, като се озърташе учудено наоколо. Не можеше да познае стаята, си като гледаше отдолу извитите крака на масата, кошчето за хартии и тигровата кожа. Бързите, скърцащи стъпки на слугата, който мина през гостната, го накараха да се опомни. Той напрегна мисълта си и разбра, че е на пода, и като видя кръвта по тигровата кожа и на ръката си, разбра, че се е застрелял.

— Ех, че глупаво. Не улучих — рече той, търсейки с ръка револвера. Револверът беше до него, а той го търсеше по-далеч. Като продължаваше да търси, той се извърна на другата страна и понеже нямаше сили да запази равновесие, падна, потънал в кръв.

Елегантният слуга с бакенбарди, който нееднократно бе се оплаквал на познатите от слабите си нерви, като видя лежащия на пода господар, така се изплаши, че го остави да тече кръвта му и хукна да вика за помощ. След един час пристигна Варя, жената на брат му, и с помощта на дошлите трима лекари, които тя бе изпратила да търсят навред и които пристигнаха едновременно, настани ранения в леглото и остана да се грижи за него.