Лев Толстой
Ана Каренина (213)

V

— Е, беше ли весело? — запита тя, като го посрещна с виновен и кротък израз на лицето.

— Както обикновено — отвърна той и веднага, от един поглед разбра, че тя е в най-добро настроение. Той бе свикнал сече с тия промени и тая вечер се радваше много, защото и той беше в най-добро настроение.

— Какво виждам! Виж, това е хубаво! — каза той, като посочи сандъците в антрето.

— Да, трябва да заминаваме. Ходих да се разходя с кола и беше така хубаво, че ми се поиска да се върна на село! Нали нищо не те задържа?

— Тъкмо това желая и аз. Ей сега ще дойда и ще си поприказваме, само да се преоблека. Кажи да донесат чай.

И той влезе в кабинета си.

Имаше нещо оскърбително в това, което той каза: „Виж, това е хубаво“, както казват на едно дете, когато е престанало да капризничи; и още по-оскърбителна беше тая противоположност между нейния виновен и неговия самоуверен тон; и за миг тя почувствува, че в нея се надига желание за борба, но направи усилие над себе си, сподави го и посрещна Вронски пак така весело.

Когато се върна при нея, тя му разправи, като повтаряше донейде приготвените за това думи, как е прекарала деня и плановете си за заминаване.

— Знаеш ли, обхванало ме е почти вдъхновение — каза тя. — Защо ще чакам тук развода? Не е ли все едно и в село? Не мога вече да чакам. Не искам да се надявам, не искам да чувам нищо за развода. Реших, че това нещо няма да има вече влияние върху живота ми. Съгласен ли си и ти?

— О, да! — каза той, като погледна неспокойно нейното развълнувано лице.

— Какво правихте там, кои бяха? — каза тя, като помълча.

Вронски назова гостите.

— Обедът беше отличен и състезанието с лодки, и всичко беше доста мило, но в Москва не могат без ridicule^[1]. Яви се някаква дама, учителка по плаване на шведската кралица, и показа изкуството си.

— Как, плува ли? — намръщено запита Ана.

— В някакъв червен costume de natation^[2], стара, грозна. Та кога ще заминем?

— Каква глупава фантазия! Е, и някак особено ли плава? — каза Ана, без да отговори на въпроса му.

— Абсолютно нищо особено. Нали ти казвам, страшно глупаво. Та кога мислиш да заминем?

Ана тръсна глава, сякаш искаше да прогони някаква неприятна мисъл.

— Кога да заминем ли? Колкото по-рано, толкова по-добре. Утре не ще успеем. Другиден.

— Да… не, почакай. Другиден е неделя, аз трябва да отида у maman — каза Вронски, като се смути, защото, щом спомена името на майка си, почувствува нейния втренчен подозрителен поглед. Неговото смущение потвърди подозренията й. Тя пламна и се отдръпна от него. Сега вече пред Ана се изпречи не учителката на шведската кралица, а младата княжна Сорокина, която живееше в едно село край Москва заедно с графиня Вронская.

— Не можеш ли да отидеш утре? — попита тя.

— О, не! По работата, за която отивам, утре не мога да получа пълномощно за парите — отвърна той.

— Щом е така, няма да заминем въобще.

— Защо пък?

— Няма да замина по-късно. В понеделник или никога.

— Но защо? — сякаш с учудване каза Вронски. — Та това няма смисъл!

— За тебе няма смисъл, защото не се интересуваш за мене. Ти не искаш да разбереш моя живот. Единственото нещо, което ме занимаваше тук, е Ханна. А ти казваш, че това е лицемерие. Нали каза вчера, че не обичам дъщеря си, а се преструвам, че обичам тая англичанка и че това било неестествено; бих искала да зная какъв естествен живот може да има тук за мене!

За миг тя се опомни и се ужаси, че бе изменила на намерението си. Но дори съзнавайки, че се погубва, тя не можеше да се въздържи, не можеше да не му посочи колко е несправедлив, не можеше да му се покори.

— Никога не съм казвал такова нещо; казах, че не съчувствувам на тая внезапна любов.

— Щом се хвалиш с откровеността си, защо не кажеш истината?

— Никога не се хваля и никога не говоря неистина — тихо каза той, като сдържаше кипналия си гняв. — Много съжалявам, ако ти не уважаваш…

— Уважението са измислили, за да прикриват празното място, дето трябва да има любов. А щом ти не ме обичаш вече, по-добре и по-честно е да кажеш това.

— Не, това става непоносимо! — извика Вронски и стана от стола. И като се спря пред нея, бавно рече: — Защо поставяш на изпитание търпението ми? — Той каза това с такова изражение, сякаш можеше да каже още много неща, но се въздържаше. — То има граници.

— Какво искате да кажете с това? — извика тя, като се взираше с ужас в явно изразената омраза, която личеше в цялото му лице и особено в жестоките му, страшни очи.

— Искам да кажа… — започна той, но се спря. — Трябва да ви попитам какво искате от мене.

— Какво мога да искам? Мога да искам само да не ме оставите, както смятате — каза тя, след като разбра всичко, което той не доизказа. — Но не искам това, то е второстепенно. Искам любов, а нея я няма. Изглежда, че всичко е свършено!

Тя тръгна към вратата.

— Почакай! По… чакай! — каза Вронски, все тъй сключил мрачно вежди, като я улови за ръка. — Какво има? Казах ти, че трябва да отложим с три дни заминаването, а ти разправяш, че лъжа и че съм нечестен човек.

— Да, и повтарям: човек, който ме укорява, че е пожертвувал всичко за мене — каза тя, като си спомни думите от по-раншното им скарване, — това е нещо по-лошо, отколкото нечестен човек — това е човек без сърце!

— Не, всяко търпение има граници! — извика той и бързо пусна ръката й.

„Ясно е, че той ме мрази“ — помисли тя и мълчаливо, без да се обръща, с несигурни стъпки излезе от стаята.

„Той обича друга жена, това е още по-ясно — каза си тя и влезе в стаята си. — Аз искам любов, а нея я няма. Значи, всичко е свършено — повтори тя думите, които бе казала — и трябва да се свърши.“

„Но как?“ — запита се тя и седна в едно кресло пред огледалото.

През ума й минаваха мисли за това къде ще отиде сега — дали при леля си, която бе я отгледала, дали при Доли или сама в чужбина, мисли за това, какво прави сега той сам в кабинета си, дали това скарване е окончателно, или е възможно още помирение, както и за това какво ще кажат сега за нея всичките й някогашни петербургски познати, как ще погледне на това Алексей Александрович и много други мисли за това какво ще стане сега, след скъсването; но тя не се отдаваше с цялата си душа на тия мисли. В душата й имаше някаква неясна мисъл, която единствено я интересуваше, но тя не можеше да я осъзнае. След като си спомни още веднъж за Алексей Александрович, спомни си и времето на болестта си след раждането и онова чувство, което тогава не я напущаше. „Защо не умрях?“ — спомни си тя тогавашните си думи и тогавашното си чувство. И изведнъж разбра какво е в душата й. Да, това е оная мисъл, която единствено разрешава всичко. „Да, да умра!…“

„И срамът и позорът на Алексей Александрович и на Серьожа, и моят ужасен позор — всичко може да спаси смъртта. Да умра — и той ще се разкайва, ще съжалява, ще ме обича, ще страда за мене.“ Със застинала усмивка на състрадание към себе си тя седеше в креслото, сваляше и слагаше пръстените на лявата си ръка и живо си представяше от различни страни чувствата му след смъртта й.

Сепнаха я приближаващи се стъпки, неговите стъпки. Заета уж с пръстените си, тя дори не се обърна към него.

Той пристъпи, улови я за ръка и тихо каза:

— Ана, да заминем другиден, щом искаш. Съгласен съм на всичко.

Тя мълчеше.

— Какво значи това? — запита той.

— Ти сам знаеш — каза тя и същия миг, безсилна да се сдържи повече, заплака.

— Остави ме, остави! — казваше тя посред плача си. — Аз ще замина утре… Ще направя нещо повече. Коя съм аз? Една развратна жена. Камък на врата ти. Не искам да те мъча, не искам! Ще те освободя. Ти не ме обичаш, обичаш друга!

Вронски я молеше да се успокои и я уверяваше, че няма основателна причина да го ревнува, че той никога не е преставал и няма да престане да я обича, че я обича повече, отколкото по-рано.

— Ана, защо измъчваш така и себе си, и мене? — каза той, целувайки ръцете й. Сега в лицето му личеше нежност и стори й се, че в гласа му тя долови със слуха си сълзи, а на ръката си усети влагата им. И в миг отчаяната ревност на Ана се превърна в отчаяна, страстна нежност; тя го прегръщаше и покриваше с целувки главата, шията и ръцете му.