Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Анна Каренина, –1877 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 191 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2009 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2009 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Ана Каренина

Руска. Шесто издание

Народна култура, София, 1981

Редактор: Зорка Иванова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Божидар Петров

Коректори: Наталия Кацарова, Маргарита Тошева

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Допълнителна корекция – сливане и разделяне на абзаци

Съпоставени текстове

XVII

На другия ден, в единадесет часа сутринта, Вронски отиде на Петербургската гара да посрещне майка си и първото лице, което срещна по стъпалата на голямата стълба, беше Облонски, който чакаше със същия влак сестра си.

— А, ваше сиятелство! — извика Облонски. — Кого чакаш?

— Чакам майка си — отвърна Вронски, засмян както всички, които се срещаха с Облонски, стисна му ръката и заедно с него се изкачи по стълбата. — Тя трябва да пристигне днес от Петербург.

— А пък аз те чаках нощес до два часа. Къде ходи, след като излезе от Шчербацки?

— В къщи — отвърна Вронски. — Да си призная, след като си излязох от Шчербацки, ми беше толкова приятно, че не ми се ходеше никъде.

— Познавам буйните коне по дамгите, а влюбените младежи — по очите — издекламира Степан Аркадич също така, както по-рано пред Левин.

Вронски се усмихна така, сякаш искаше да каже, че не отрича това, но веднага промени разговора.

— Ами ти кого посрещаш? — попита той.

— Аз ли? Една хубава женичка — каза Облонски.

— А, така ли било?

— Honni soit qui mal y pense.[1] Посрещам сестра си Ана.

— А, Каренина ли? — попита Вронски.

— Ти сигурно я познаваш?

— Струва ми се, че я познавам. Или не… Право да ти кажа, не помня — разсеяно отвърна Вронски, който под името Каренина си представяше смътно нещо надуто и досадно.

— Но сигурно познаваш Алексей Александрович, моя знаменит зет. Него го познава целият свят.

— Собствено познавам го по репутация и по външност. Знам, че е умен, учен и някак си божествен… Но ти знаеш, че това не е от моята… not in my line[2] — каза Вронски.

— Да, той е твърде забележителен човек; малко консерватор, но е славен човек — забеляза Степан Аркадич, — славен човек.

— Толкоз по-добре за него — каза Вронски, като се усмихваше. — А, ти си дошъл — обърна се той към високия стар лакей на майка си, който се бе изправил до вратата, — влез тук.

Напоследък Вронски се чувствуваше привързан към Степан Аркадич не само защото той беше приятен на всички, по и защото го свързваше в мислите си с Кити.

— Е, в неделя ще дадем ли банкет на дивата[3]? — каза той и с усмивка го улови под ръка.

— Непременно. Аз ще пусна подписка. Ами ти запозна ли се снощи с моя приятел Левин? — попита Степан Аркадич.

— Разбира се. Но той, кой знае защо, си отиде скоро.

— Той е славен момък. — продължи Облонски. — Нали?

— Не зная защо у всички московчани, разбира се, с изключение на присъствуващия — шеговито вметна той, — има нещо рязко. Все са някак нащрек, сърдят се, сякаш искат да дадат да се почувствува нещо…

— Наистина има такова нещо, има… — каза Степан Аркадич и весело се засмя.

— Скоро ли ще пристигне? — обърна се Вронски към един от служещите.

— Влакът е излязъл от последната гара — отвърна чиновникът.

Приближаването на влака все повече и повече личеше от приготовленията на гарата, от тичането на носачите, от появата на стражари и служещи и от напирането на посрещачите. През мразовитата пара се виждаха работници с полушубки, с меки плъстени ботуши, които преминаваха през релсите на извиващата линия. Чуваше се свирката на локомотив в някоя отдалечена линия и придвижването на нещо тежко.

— Не — каза Степан Аркадич, комуто се искаше много да разправи на Вронски намеренията на Левин към Кити. — Не, ти не си оценил правилно моя Левин. Той е много нервен човек и наистина бива неприятен, но затова пък понякога е много мил. Той е такава честна, правдива натура и златно сърце. Но снощи е имал особени причини — с многозначителна усмивка продължи Степан Аркадич, забравил напълно онова искрено съчувствие, което изпитваше вчера към приятеля си, и сега изпитваше същото чувство, само че към Вронски. — Да, имало е причина, поради която той е могъл да бъде или особено щастлив, или особено нещастен.

Вронски се спря и направо попита:

— Сиреч какво? Да не би снощи той да е направил предложение на твоята belle soeur[4]?

— Може би — каза Степан Аркадич. — Май че ми се стори такова нещо вчера. А щом си е отишъл рано и при това нямал настроение, сигурно е така… Той е влюбен в нея толкова отдавна и мене ми е много жал за него.

— Я гледай ти!… Впрочем аз мисля, че тя може да разчита на по-добра партия — каза Вронски и като изпъчи гърди, отново закрачи. — Впрочем аз не го познавам — прибави той. — Да, тежко положение! Поради това именно повечето хора предпочитат да имат отношение с Кларички. Там неуспехът показва само, че не са ти стигнали парите, а тук се излага достойнството ти. Но ето го и влака.

И наистина в далечината вече свиреше локомотивът. След няколко минути перонът затрепери и локомотивът, като изпущаше удряща надолу поради студа пара, премина с бавно и равномерно свиване и разпущане лоста на средното колело и с покланящия се, загърнат и побелял от скреж машинист; а след тендера, все по-бавно, като разтърсваше по-силно перона, мина вагонът с багажа и с едно квичащо куче; най-сетне, раздрусвайки се, преди да спрат, се приближиха и пътническите вагони.

Напетият кондуктор свирна със свирката си в движение, скочи и след него един по един започнаха да слизат нетърпеливите пътници: гвардейски офицер, който вървеше изправен и строго се озърташе; припряно търговче с чанта, весело усмихнато; селянин с чувал през рамо.

Застанал до Облонски, Вронски оглеждаше вагоните и излизащите и съвсем забрави за майка си. Това, което научи ей сега за Кити, го възбуждаше и радваше. Гърдите му неволно се изпъчваха и очите му блестяха. Той се чувствуваше победител.

— Графиня Вронская е в това купе — каза напетият кондуктор, като пристъпи до Вронски.

Думите на кондуктора го сепнаха и го накараха да си спомни за майка си и за предстоящата среща с нея. В душата си той не уважаваше майка си и без да си дава сметка за това, не я обичаше, макар че според разбиранията на средата, в която живееше, и поради възпитанието си не можеше да си представи други отношения към майка си освен във висша степен покорни и почтителни, и то толкова повече външно покорни и почтителни, колкото по-малко в душата си я уважаваше и обичаше.

Бележки

[1] Срам за оня, който го изтълкува зле!

[2] Не е от моята компетентност.

[3] Дива — божествена, название, давано на прочути певци. — Б.пр.

[4] Балдъза.