Лев Толстой
Ана Каренина (95)

XVI

Свияжски беше представител на дворянството в своя уезд. Той беше пет години по-стар от Левин и бе отдавна женен. В къщата му живееше младата му балдъза, много симпатична на Левин мома. И Левин знаеше, че Свияжски и жена му много искаха да го оженят за тая девойка. Той го знаеше несъмнено, както винаги тия работи ги знаят младите хора, така наречените ергени, макар че никога и никому не би се решил да каже това, но знаеше също, че въпреки желанието си да се ожени, въпреки че по всички данни тая твърде привлекателна мома можеше да бъде отлична жена, дори и да не бе влюбен в Кити Шчербацкая, той толкова малко можеше да се ожени за нея, както да отлети в небето. И това отравяше удоволствието, което той се надяваше да изпита от гостуването си у Свияжски.

Когато получи писмото на Свияжски, с което той го канеше на лов, Левин веднага помисли за това, но все пак реши, че тия намерения на Свияжски са само едно негово предположение, неосновано на нищо, и затова трябва да отиде. Освен това дълбоко в душата си той искаше да провери себе си, да се сблъска отново с това момиче. А домашният живот на Свияжски беше във висша степен приятен и самият Свияжски, най-добрият тип земски деен, какъвто Левин познаваше, винаги му беше извънредно интересен.

Свияжски беше един от ония чудни за Левин хора, чиито разсъждения, много последователни, макар и никога несамостоятелни, вървят от само себе си, а животът, извънредно определен и твърд в насоката си, върви също сам по себе си, съвършено независимо и почти винаги в разрез с разсъжденията. Свияжски беше извънредно либерален човек. Той презираше дворянството и смяташе повечето от дворяните за тайни привърженици на крепостничеството, които само от страх не се проявяват. Той смяташе Русия за изгубена страна, като Турция, а правителството на Русия толкова лошо, че никога не си позволяваше дори да критикува сериозно действията на правителството, но същевременно бе на служба и бе образцов дворянски представител, и когато пътуваше, винаги слагаше фуражка с кокарда и с червена околожка. Той смяташе, че може да се живее само в чужбина, дето и ходеше да поживее при първа възможност, а същевременно в Русия ръководеше едно твърде сложно и усъвършенствувано стопанство и с твърде голям интерес следеше всичко и знаеше какво става в Русия. Той смяташе, че руският селянин по развитие стои на преходното стъпало между маймуната и човека, а същевременно на земските избори с най-голямо удоволствие стискаше ръка на селяните и изслушваше мненията им. Той не вярваше в нищо, но много бе загрижен за подобряване бита на духовенството и за намаляване на енориите, при което особено ходатайствуваше черквата да остане в неговото село.

По женския въпрос той беше на страната на крайните привърженици за пълна свобода на жените и особено за правото им на труд, но живееше с жена си така, че всички се любуваха на техния задружен бездетен семеен живот, и бе наредил живота на жена си така, че тя не работеше и не можеше да работи нищо, освен да споделя общата с мъжа си грижа как по-добре и повесело да прекарват времето.

Ако Левин нямаше способност да разглежда хората откъм най-добрата им страна, характерът на Свияжски не би представлявал никаква трудност и никакъв въпрос за него; той би си казал: диване или говедо и всичко би било ясно. Но той не можеше да каже диване, защото Свияжски несъмнено беше не само много умен, но и много образован и необикновено скромен с образованието си човек. Нямаше нещо, което да не знае; но той показваше знанието си само тогава, когато го принуждаваха за това. Още по-малко Левин можеше да го нарече говедо, защото Свияжски несъмнено беше честен, добър и умен човек, който весело, оживено, постоянно вършеше работа, която високо се ценеше от всички околни, и сигурно никога не правеше и не можеше да направи съзнателно нещо лошо.

Левин се мъчеше да разбере и не разбираше и винаги гледаше на него и на живота му като на някаква жива загадка.

Те бяха приятели и затова Левин си позволяваше да разпитва Свияжски, да се домогва до самата основа на възгледа му за живота; но това винаги бе напразно. Винаги когато се опитваше да проникне отвъд отворените за всички врати на приемните стаи в ума на Свияжски, Левин забелязваше, че Свияжски меко се смущава; в погледа му се изписваше едва доловима уплаха, сякаш се боеше, че Левин ще го улови, и той даваше добродушен и весел отпор.

Сега, след като се бе разочаровал от стопанството, на Левин му беше особено приятно да погостува на Свияжски. Независимо от това, че му ставаше добре, когато гледаше тия щастливи, доволни от себе си и от всички гълъбчета и благоустроеното им гнездо, сега, когато се чувствуваше така недоволен от живота си, искаше му се да разбере от Свияжски оная тайна, която придаваше такава яснота, определеност и веселост на живота му. Освен това Левин знаеше, че у Свияжски ще види някои съседи помешчици, и сега му беше особено интересно да поприказва и да послуша ония стопански разговори за реколтата, за наемането на работници и т.н., които Левин знаеше, че е прието да се смятат за нещо много низко, но които сега му се струваха единствено важни. „Може би това не е било важно при крепостното право или не е важно в Англия. И в двата случая самите условия са определени; но сега, когато у нас всичко това се преобърна и едва се урежда, въпросът как ще се поставят тия условия, е единствено важният въпрос за Русия“ — мислеше Левин.

Ловът се оказа по-лош, отколкото очакваше Левин. Блатото бе пресъхнало и нямаше никак бекаси. Той ходи цял ден и донесе само три парчета, но затова пък, както винаги след лов, се върна с отличен апетит, с отлично разположение на духа и в онова възбудено умствено състояние, което винаги придружаваше силното физическо движение у него. И през време на лова, когато сякаш не мислеше за нищо, току си спомняше за стареца и семейството му и това впечатление не само се натрапваше на вниманието му, но сякаш изискваше и разрешението на нещо, свързано с него.

Вечерта, докато пиеха чай, в присъствието на двама помешчици, които бяха дошли по някакви настойнически работи, се завърза оня най-интересен разговор, какъвто Левин очакваше.

Левин седеше при домакинята до чайната маса и трябваше да води разговор с нея и с балдъзата, седнала срещу него. Домакинята беше кръглолика, руса и средна на ръст жена, цяла сияеща от трапчинки и усмивки. Левин се опитваше чрез нея да се домогне до разрешението на важната за него загадка, каквато представляваше мъжът й, но той нямаше пълна свобода на мислите, защото му беше мъчително неловко. Мъчително неловко му беше, защото срещу него седеше балдъзата с особена, както му се струваше, облечена заради него рокля, с особено трапецовидно деколте на бялата гръд; това четириъгълно деколте, въпреки че гърдите бяха много бели или тъкмо поради това, че бяха много бели, лишаваше Левин от свобода на мисълта. Той се въобразяваше, навярно погрешно, че това деколте е направено заради него, и смяташе, че няма право да го гледа и се мъчеше да не го гледа; но се чувствуваше виновен дори само заради това, че деколтето е направено. На Левин му се струваше, че лъже някого и че трябва да обясни нещо, но че не може никак да обясни това и затова постоянно се изчервяваше, беше неспокоен и се чувствуваше неловко. Неговата неловкост се предаваше и на хубавичката балдъза. Но, изглежда, домакинята не забелязваше това и нарочно я въвличаше в разговора.

— Казвате — продължи започнатия разговор домакинята, — че мъжът ми не може да се интересува от всичко руско. Наопаки, той е весел в чужбина, но никога така, както тук. Тук той се чувствува в своята среда. Има толкова работа, а е способен да се интересува от всичко. Ах, не сте ли ходили в нашето училище?

— Видях го… Оная обвита с бръшлян къщичка, нали?

— Да, това е дело на Настя — каза тя и посочи сестра си.

— И вие ли преподавате? — попита Левин, като се мъчеше да гледа край деколтето, но чувствуваше, че където и да погледне на тая страна ще види все това деколте.

— Да, и аз съм преподавала и преподавам, но имаме една отлична учителка. Въведохме и гимнастика.

— Не, благодаря, не искам повече чай — каза Левин и като чувствуваше, че е неучтиво от негова страна, но нямаше вече сили да продължава тоя разговор, се изчерви и стана. — Чувам много интересен разговор — прибави той и се приближи до другия край на масата, дето седеше домакинът с двамата помешчици, Свияжски седеше ребром към масата и с облакътената си ръка въртеше чаша, а с другата събираше брадата си в шепа, поднасяше я към носа си и пак я отпущаше, сякаш я миришеше. С блестящите си черни очи той гледаше втренчено разгорещилия се помешчик с побелели мустаци и явно се забавляваше от думите му. Помешчикът се оплакваше от народа. За Левин бе ясно, че на оплакванията на помешчика Свияжски може да даде такъв отговор, с който изведнъж ще унищожи целия смисъл на речта му, но поради положението си той не може да даде тоя отговор и слуша с известно удоволствие комичната реч на помешчика.

Помешчикът с побелелите мустаци очевидно беше закоравял защитник на крепостното право и стар селски жител, страстен селски стопанин. Тия признаци Левин виждаше и в облеклото му — старомоден, изтъркан сюртук, с който помешчикът, изглежда, не бе свикнал, и в умните му, начумерени очи, и в стройната руска реч, и в усвоения, изглежда, от дълъг опит повелителен тон, и в енергичните движения на големите му, красиви, загорели ръце с един стар венчален пръстен на безименния и ръст.