Лев Толстой
Ана Каренина (16)

XVI

Вронски никога не бе познал семейния живот. На младини майка му беше блестяща светска жена, която през съпружеския си живот, и особено отпосле, имаше много любовни връзки, известни на цялото висше общество. Баща си той почти не помнеше и бе възпитан в Пажеския корпус.

Завършил училището твърде млад, блестящ офицер, той изведнъж попадна в средата на богатите петербургски военни. Макар че от време на време посещаваше петербургското общество, всичките му любовни интереси бяха извън висшето общество.

В Москва, след разкошния и груб петербургски живот, той за пръв път изпитваше прелестта от сближаването с едно светско, мило и невинно момиче, което се влюби в него. И през ум не му минаваше, че може да има нещо лошо в отношенията му с Кити. На баловете той танцуваше предимно с нея; ходеше у дома им. Приказваше с нея това, което се говори обикновено в обществото, всевъзможни глупости, но глупости, на който той неволно придаваше особен за нея смисъл. Въпреки че не бе й казал нищо такова, което не би могъл да повтори пред всички той чувствуваше, че тя все повече и повече става зависима от него и колкото по-ясно разбираше това, толкова по-приятно му беше и чувствата му към нея ставаха все по-нежни. Той не знаеше, че неговият начин на постъпване спрямо Кити има определено име, че то е занасяне с госпожици без намерение да се ожениш и че това занасяне е една от лошите постъпки, обикновени между блестящите младежи като него. Струваше му се, че той пръв е открил това удоволствие и се наслаждаваше на откритието си.

Ако можеше да чуе какво си говореха родителите й тая вечер, ако можеше да застане на гледището на семейството и да разбере, че ако не се ожени за нея, Кити ще бъде нещастна, той би се зачудил и много не би повярвал това. Не можеше да повярва, че онова, което доставяше такова голямо и приятно удоволствие на него, и главно на нея, би могло да бъде лошо нещо. А още по-малко би могъл да повярва, че е длъжен да се ожени.

Женитбата никога не му се виждаше нещо възможно. Той не само не обичаше семейния живот, но в семейството, и особено в мъжа, според общия възглед на ергенския свят, в който живееше, виждаше нещо чуждо, враждебно и най-вече смешно. Но макар че не подозираше това, което си говореха родителите, излизайки си тая вечер от Шчербацки, Вронски почувствува, че оная тайна духовна връзка, която съществуваше между него и Кити, толкова се е задълбочила тая вечер, че трябва да се предприеме нещо. Но какво би могло и какво трябваше да се предприеме — той не можеше да измисли.

„Тъкмо това е хубавото — мислеше той, когато се връщаше от Шчербацки и отнасяше от тях както винаги приятно чувство на чистота и свежест, което се дължеше отчасти и на това, че не бе пушил цяла вечер, и същевременно едно ново чувство на умиление пред нейната любов към него, — тъкмо това е хубавото, че нито аз, нито тя ми каза нещо и все пак се разбирахме така добре в тоя негласен разговор на погледи и интонации, че тая вечер по-ясно от когато и да било тя ми каза, че ме обича. И колко мило, просто и главно — доверчиво! Самият аз се чувствувам по-добър, по-чист. Чувствувам, че имам сърце и че в мен има много добри неща. Тия мили влюбени очи! Когато тя ми каза: и то много…“

„Е, та какво от това? Нищо. Мене ми е добре и на нея е добре.“ И той се замисли къде да довърши вечерта.

Прехвърли през ума си местата, дето би могъл да отиде. „В клуба? Една игра на безик, шампанско с Игнатов? Не, няма да отида. Château des fleurs, там ще намеря Облонски, куплети, cancan. Не, омръзна ми. Тъкмо затова обичам Шчербацки, че самият аз ставам по-добър. Ще си отида в къщи.“ Той се прибра направо в стаята си у Дюсо, поръча си вечеря, а след това се съблече и още щом сложи главата си на възглавницата, заспа както винаги здрав и спокоен сън.