Лев Толстой
Ана Каренина (167)

Васенка караше толкова бързо конете, че стигнаха до блатото много рано, така че беше още горещо.

Когато наближаваха до това важно блато, главна цел на пътуването им, Левин неволно мислеше как да се отърве от Васенка и да се движи сам, без да му пречат. Степан Аркадич очевидно желаеше същото и на лицето му Левин видя израз на загриженост, какъвто винаги има истинският ловец преди започването на лова, и някаква свойствена нему добродушна хитрост.

— Как да тръгнем сега? Блатото е отлично, виждам и ястреби — каза Степан Аркадич, като посочи две виещи се над острицата големи птици. — Дето има ястреби, там сигурно има и дивеч.

— Ето, виждате ли, господа — каза Левин, като притягаше ботушите си с малко мрачен израз и оглеждаше пистоните на пушката си. — Виждате ли тая острица? — Той посочи едно тъмнеещо с черна зеленина островче сред грамадната, окосена до половината мокра ливада, ширнала се от дясната страна на реката. — Блатото започва ето тук, право пред нас, виждате ли — дето е по-зелено. Оттук то върви надясно, дето минават конете; там има ботруни и се срещат бекасини; и около тая острица чак до елшака и до самата мелница. Ей там, виждаш ли, дето е заливът. Това е най-хубавото място. Веднъж там убих седемнадесет бекаса. Ние ще се разделим с двете кучета в различни страни и ще се съберем там при мелницата.

— Е, кой ще тръгне надясно, кой наляво? — запита Степан Аркадич. — Надясно е по-широко, идете вие двамата, а пък аз ще тръгна наляво — сякаш безгрижно каза той.

— Прекрасно! Ние ще ударим повече лов! Е, хайде да вървим, да вървим! — подзе Васенка.

Левин не можеше да не се съгласи и те се разделиха.

Още щом влязоха в блатото, и двете кучета заедно започнаха да душат и се насочиха към тресавището. Левин познаваше това търсене на Ласка, предпазливо и неопределено; той познаваше и мястото и очакваше цяло ято бекаси.

— Весловски, до мене, до мене вървете! — със заглъхващ глас каза той на другаря си, който шляпаше по водата зад него; след неочаквания изстрел в Колпенското блато Левин неволно се интересуваше от посоката на неговата пушка.

— Не, аз няма да ви преча, не мислете за мене.

Но Левин неволно мислеше и си спомняше думите на Кити, когато тя го изпращаше: „Внимавайте да не се застреляте един друг.“ Кучетата идваха все по-близо и по-близо, като се изпреварваха едно друго и всяко вървеше по своя диря; очакването на бекас беше така силно, че шляпането на токовете в тресавището се струваше на Левин като крясък на бекас и той улавяше и стискаше приклада на пушката си.

„Пат! Пат!“ — чу се над ухото му. Васенка бе стрелял по едно ято патици, които се виеха над блатото и съвсем не навреме се изпречиха пред ловците. Левин не бе успял да се озърне, когато изпляска едни бекас; втори, трети и един след друг се издигнаха още осем парчета.

Степан Аркадич удари единия от тях в същия момент, когато той се готвеше да започне своите зигзази, и бекасът като топка падна в тресавището. Облонски бавно насочи пушката към другия, който летеше още ниско над острицата, и тоя бекас падна едновременно със звука на изстрела; и виждаше се как той подскача из окосената острица, като удря с оцелялото си бяло отдолу крило.

Левин не беше така щастлив: той стреля по първия бекас много отблизо и не улучи; насочи пушката си към него, когато той започна вече да се издига, но в това време изпод краката му излетя още един, който отвлече вниманието му, и той отново не улучи.

Докато пълнеха пушките, вдигна се още един бекас и Весловски, който бе успял да напълни пушката си втори път, изстреля по водата още два заряда с дребни сачми. Степан Аркадич прибра своите бекаси и с блеснали очи погледна Левин.

— Хайде сега да се разделим — каза Степан Аркадич и като понакуцваше с левия си крак и държеше пушката си готова за стрелба и подсвиркваше на кучето, тръгна на една страна. Левин и Весловски тръгнаха на друга.

С Левин винаги се случваше така, че когато първите му изстрели бяха несполучливи, той се горещеше, ядосваше се и стреляше през целия ден лошо. Така стана и днес. Бекаси имаше твърде много. Изпод кучетата, изпод краката на ловците непрестанно излитаха бекаси и Левин би могъл да се оправи; но колкото повече стреляше, толкова повече се посрамваше пред Весловски, който весело стреляше и на място, и не на място, нищо не убиваше и ни най-малко не се смущаваше от това. Левин бързаше, не се владееше, горещеше се все повече и повече и стигна дотам, че когато стреляше, почти не се надяваше, че ще убие. Изглежда, че и Ласка разбираше това. Тя започна да търси по-лениво и сякаш с недоумение или с укор се озърташе към ловците. Изстрелите следваха един след друг. Барутен дим се стелеше около ловците, а в голямата широка мрежа на чантата имаше само три лекички, мънички бекаси. При това единият бе убит от Весловски, а другият бе общ. В това време от другата страна на блатото се чуваха редките, но както се струваше на Левин, многозначителни изстрели на Степан Аркадич, при което почти след всеки изстрел се чуваше: „Крак, Крак, апорт!“

Това още повече вълнуваше Левин. Бекасите непрестанно се виеха във въздуха над острицата. От всички страни се чуваше нестихващо пляскане по земята и крякане във висината; вдигнатите преди това и виещи се във въздуха бекаси се изпречваха пред ловците. Вместо два — сега десетки ястреби с писък се виеха над блатото.

След като преминаха повече от половината блато, Левин и Весловски стигнаха до онова място, дето селската ливада бе разделена на дълги ивици, които опираха в острицата, и бе отбелязана на места с отъпкани бразди, на други — с окосен ред. Половината от тия ивици беше вече окосена.

Макар че по неокосеното имаше малко надежда да се намери толкова лов, колкото по окосеното, Левин бе обещал на Степан Аркадич да се срещнат и затова тръгна със спътника си по-нататък по окосените и неокосени ивици.

— Ей, ловджии! — извика им един от селяните, насядали пред една разпрегната каручка. — Елате да пладнувате с нас! Да си пийнете!

Левин се озърна.

— Ела де! Ела! — извика весел брадат селянин с червено лице, като откри белите си зъби и дигна зеленикаво, блестящо на слънцето шише.

— Qu’est ce qu’ils disent?^[1] — запита Весловски.

— Викат ни да пием водка. Сигурно са делили ливадата. Аз бих си пийнал — не без хитрост каза Левин, като се надяваше, че Весловски ще се съблазни от водката и ще отиде при тях.

— Но защо черпят?

— Ей така, веселят се. Наистина идете при тях. За вас е интересно.

— Allons, c’est curieux.^[2]

— Идете, идете, вие ще намерите пътя за мелницата! — извика Левин; той се озърна и с удоволствие видя, че Весловски, наведен, като се препъваше с уморените си крака и държеше пушката в изопнатата си ръка, се запъти от блатото към селяните.

— Ела и ти! — викаше селянинът на Левин. — Не бой се! Ще си хапнеш пирожки.

На Левин много му се искаше да си пийне водка и да изяде къшей хляб. Той бе изгубил сили и чувствуваше, че едва измъква преплитащите се крака от тресавището и за миг се подвоуми. Но кучето му се спря. И веднага цялата умора изчезна и той леко тръгна по тресавището към кучето. Изпод краката му излетя бекас; той стреля и го уби, но кучето продължаваше да стои. „Дръж!“ Изпод кучето се вдигна друг бекас. Левин стреля. Но денят бе злополучен; той не улучи и когато отиде да търси убития бекас, не намери и него. Той изгази цялата острица, но Ласка не вярваше, че е ударил нещо и затова, когато я изпращаше да търси, тя се преструваше, че търси, но не търсеше.

Работата не се оправи и без Васенка, когото Левин обвиняваше за неуспеха си. Бекаси имаше много и тук, но Левин едно след друго не улучваше.

Полегатите лъчи на слънцето още палеха; дрехите, цели просмукани от пот, лепнеха към тялото; левият ботуш, пълен с вода, тежеше и жвакаше; по изцапаното с барут лице се стичаха капки пот; в устата горчеше, в носа имаше миризма на барут и тресавище, в ушите — непрестанно крякане на бекаси; до цевите на пушката не можеше да се докосне човек, толкова бяха нагорещени; сърцето тупаше бързо и откъслечно; ръцете се тресяха от вълнение, а уморените крака се препъваха и преплитаха по ботруните и тресавището; но той все ходеше и стреляше. Най-после, когато, за срам, не улучи, хвърли на земята пушката и шапката си.

„Не, трябва да се опомня!“ — каза си той. Вдигна пушката и шапката си, извика Ласка и излезе от блатото. Когато се озова на сухо място, седна върху една ботруна, събу се, изля водата от ботуша, след това се приближи до блатото, напи се с вода, която имаше ръждив вкус, намокри разгорещените цеви на пушката и уми лицето и ръцете си. След като се разхлади, пое пак към онова място, дето бе кацнал един бекас, с твърдото намерение да не се горещи.

Искаше да бъде спокоен, но стана пак същото. Пръстът му натискаше пружината, преди той да се е прицелил в птицата. Вървеше от лошо към по-лошо.

Когато излезе от блатото и тръгна към елшака, дето трябваше да се срещне със Степан Аркадич, в чантата му имаше само пет парчета.

Преди да види Степан Аркадич, видя кучето му. Изпод изскубнатите корени на една елша изскочи Крак, цял почернял от вонящата блатна тиня, и с вид на победител подуши Ласка. Зад Крак в сянката на елшака се показа и снажната фигура на Степан Аркадич. Той идваше насреща му червен, запотен, с разкопчана яка и все така понакуцвайки.

— Е, как е? Вие стреляхте много! — каза той, като се усмихваше весело.

— Ами ти? — запита Левин. Но нямаше нужда да пита, защото бе видял вече пълната му чанта.

— Дребна работа.

Той бе ударил четиринадесет парчета.

— Славно блато! На тебе сигурно ти е пречил Весловски. Двама души с едно куче е неудобно — каза Степан Аркадич, за да омаловажи победата си.