Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Анна Каренина, –1877 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 189 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2009 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2009 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Ана Каренина

Руска. Шесто издание

Народна култура, София, 1981

Редактор: Зорка Иванова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Божидар Петров

Коректори: Наталия Кацарова, Маргарита Тошева

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Допълнителна корекция – сливане и разделяне на абзаци

Съпоставени текстове

XXII

Дъждът не бе продължителен и когато Вронски пристигна с пълен тръс на средния кон, повлякъл и страничните два коня, които препускаха из калта вече без подкарване, слънцето отново надникна и покривите на вилите и старите липи в градините от двете страни на главната улица блестяха с мокър блясък, от клоните весело капеше, а от покривите се стичаше вода. Той не мислеше вече, че тоя пороен дъжд ще развали хиподрума, а сега се радваше, че благодарение на дъжда сигурно ще я свари в къщи, и то сама, понеже знаеше, че Алексей Александрович, който неотдавна бе се върнал от курорт, не беше се прибрал от Петербург.

Надявайки се да я свари сама, Вронски, както правеше винаги, за да обърне по-малко внимание, слезе от каляската, преди да мине мостчето, и тръгна пешком. Той не отиде на външния вход откъм улицата, а влезе в двора.

— Дойде ли си господарят ти? — попита той градинаря.

— Не. В къща е господарката. Но заповядайте от външната стълба; слугите са там, ще ви отворят — отвърна градинарят.

— Не, ще мина през градината.

И като се убеди, че е сама и искаше да я изненада, тъй като не бе й обещал да дойде днес, а тя сигурно не мислеше, че той ще може да се отбие преди надбягванията, той прихвана сабята си и като крачеше предпазливо по пясъка на пътечката, оградена с цветя, тръгна към терасата, която гледаше към градината. Сега Вронски бе забравил всичко, което мислеше из пътя за трудното си и тежко положение. Той мислеше само за едно — че ей сега ще я види не само във въображението си, а жива, цяла, каквато е в действителност. Той вече се качваше, като стъпваше с цял крак, за да не вдига шум, по полегатите стъпала на терасата, когато изведнъж си спомни онова, което винаги забравяше и което беше най-мъчителната страна в отношенията му с нея — нейния син с неговия въпросителен, противен, както му се струваше, поглед.

Това момче по-често от всички други пречеше на отношенията им. Когато то бе тук, нито Вронски, нито Ана не само не си позволяваха да говорят за нещо такова, което не биха могли да повторят пред всички, но не смееха дори със загатвания да кажат онова, което момчето не би могло да разбере. Те не бяха се наговорили за това, но то се бе установило от само себе си. Биха сметнали за обидно да заблуждават това дете. Пред него говореха помежду си като познати. Но въпреки тая предпазливост Вронски често виждаше устремения към него проницателен и недоумяващ поглед на детето и някаква странна плахост, неопределеност, ту нежност, ту студенина и свенливост, които момчето проявяваше към него. Сякаш детето чувствуваше, че между тоя човек и майка му има някакви важни отношения, значението на които то не можеше да разбере.

И наистина момчето чувствуваше, че не може да разбере тия отношения и се мъчеше и не можеше да си обясни какви чувства трябва да изпитва към тоя човек. С усета на децата към проявите на чувствата то ясно виждаше, че и баща му, и гувернантката, и бавачката — всички не само не обичат, но с отвращение и страх гледат Вронски, макар че не говореха нищо за него, и само майка му го смята най-добър приятел.

„Но какво значи това? Кой е той? Как трябва да го обичам? Щом не разбирам това, вината е в мене, или съм глупав, или съм лошо момче“ — мислеше детето; и тъкмо на това се дължеше неговият изпитващ, въпросителен и донейде неприязнен израз и плахостта и смущението, които така стесняваха Вронски. Присъствието на това дете винаги и неизменно предизвикваше у него онова странно чувство на безпричинно отвращение, което изпитваше напоследък. Присъствието на това дете будеше у Вронски и у Ана едно чувство, подобно на чувството, което изпитва мореплавателят, когато вижда от компаса, че посоката, по която се движи бързо, далеч не отговаря на истинската, но не е по силите му да спре движението и всеки миг го отдалечава все повече и повече от необходимата посока, а да признае, че се е отклонил от пътя, е равносилно да признае, че загива.

С наивния си поглед за живота това дете беше компасът, който им показваше до каква степен са се отклонили от онова, което те знаеха, но не им се искаше да знаят.

Тоя път Серьожа го нямаше в къщи, тя бе съвсем сама и седеше на терасата в очакване да се върне синът й, който беше отишъл на разходка и бе изненадан от дъжда. Тя беше изпратила един слуга и една слугиня да го търсят и сега седеше и го чакаше. Облечена в бяла рокля с широка бродерия, тя седеше зад цветята в ъгъла на терасата и не чу Вронски. Навела чернокъдрата си глава, тя бе притиснала чело до студената лейка, оставена на перилата, и с двете си хубави ръце, с така познатите му пръстени, крепеше лейката. Хубостта на цялата й фигура, на главата, шията и ръцете всеки път като нещо неочаквано поразяваше Вронски. Той се спря и с възхищение я гледаше. Но още щом се накани да пристъпи една крачка, за да се приближи до нея, тя вече усети близостта му, отмести лейката и обърна пламналото си лице към него.

— Какво ви е? Болна ли сте? — попита той на френски и пристъпи към нея. Искаше да се спусне към нея; но като си спомни, че можеха да го видят, озърна се към вратата на балкона и се изчерви, както се изчервяваше всеки път при мисълта, че трябва да се пази и озърта.

— Не, здрава съм — каза тя, стана и здраво стисна протегнатата му ръка. — Не очаквах… тебе.

— Боже мой! Какви студени ръце! — каза той.

— Изплаши ме — каза тя, — Аз съм сама и чакам Серьожа, той отиде на разходка; те ще дойдат оттук.

Но въпреки че се мъчеше да бъде спокойна, устните й трепереха.

— Простете ми, че дойдох, но не можех да прекарам деня, без да ви видя — продължи той на френски, както говореше винаги, за да избегне невъзможно студеното помежду им вие и опасното ти на руски.

— Защо да ви простя? Аз така се радвам!

— Но вие сте болна или огорчена — продължи той, без да пусне ръката й и наведен над нея. — За какво мислехте?

— Все за едно и също — каза тя усмихната.

Тя казваше истината. Когато и в каквато минута да я попитаха какво мисли, тя би могла да отговори, без да сгреши: за едно и също, за щастието и нещастието си. Ето и сега, когато той я свари, тя мислеше следното: мислеше защо за другите, за Бетси например (тя знаеше скритите й от обществото връзки с Тушкевич), всичко това е леко, а за нея е така мъчително? По известни съображения днес тая мисъл особено я измъчваше. Тя го попита за надбягванията. Той й отговаряше и понеже видя, че е развълнувана, помъчи се да я разсее, започна да й разправя с най-естествен тон подробности около приготовленията за надбягванията.

„Дали да му кажа, или да не му казвам? — мислеше тя, като го гледаше в спокойните ласкави очи. — Той е така щастлив, така зает със своите надбягвания, че няма да разбере това както трябва, няма да разбере какво голямо значение има за нас това събитие.“

— Но вие не ми казахте какво мислехте, когато дойдох — каза той, като прекъсна разказа си, — моля ви се, кажете ми!

Тя не отговори и с леко наведена глава го гледаше въпросително изпод вежди с блестящите си зад дългите ресници очи. Ръката й, която си играеше с един откъснат лист, трепереше. Той видя това и на лицето му се изписа оная покорност, робска преданост, която така много я подкупваше.

— Виждам, че се е случило нещо. Нима мога да бъда спокоен един миг, когато знам, че имате някаква мъка, която не съм споделил? Кажете, за Бога! — умоляващо повтори той.

„Но аз няма да му простя, ако не разбере цялото значение на тая работа. По-добре да не му казвам, защо ще го изпитвам?“ — мислеше тя, като продължаваше да го гледа все така и усещаше, че ръката й с листа все повече и повече трепери.

— За Бога! — повтори той и я улови за ръката.

— Да кажа ли?

— Да, да, да…

— Аз съм бременна — тихо и бавно каза тя.

Листът в ръката й затрепери още по-силно, но тя не махваше очи от него, за да види как ще посрещне той това. Той побледня, искаше да каже нещо, но се спря, пусна ръката й и наведе глава. „Да, той разбра цялото значение на това събитие“ — помисли си тя и с благодарност стисна ръката му.

Но тя грешеше, че той е разбрал значението на това известие така, както тя го разбираше като жена. При това известие той с удесеторена сила почувствува пристъпа на това странно чувство на отврата към някого, което го обземаше; но едновременно разбра, че оная криза, която той желаеше, ще настъпи сега, че не може повече да се крие от мъжа й и ще трябва, така или иначе, да се излезе по-скоро от това неестествено положение. Но освен това нейното вълнение физически се предаде и на него. Той я погледна с умилен, покорен поглед, целуна ръката й, стана и мълчаливо закрачи по терасата.

— Да — каза той решително и пристъпи до нея. — Нито аз, нито вие смятахте нашите отношения за играчка, а сега съдбата ни е решена. Трябва — каза той и се озърна — да сложим край на тая лъжа, в която живеем.

— Да сложим край ли? Как да сложим край, Алексей? — тихо попита тя.

Тя беше се успокоила и сега лицето й светеше с нежна усмивка.

— Да оставиш мъжа си и да съединим живота си.

— Той и без това е съединен — едва чуто отвърна тя.

— Да, но напълно, напълно да го съединим.

— Но как, Алексей, научи ме как? — каза тя с тъжна ирония над безизходното си положение. — Нима има изход от такова положение? Нима аз не съм жена на своя мъж?

— Изход има от всяко положение. Трябва да се решим — каза той. — Всичко друго ще бъде по-добре, отколкото положението, в което живееш. Нали виждам как се измъчваш от всичко — и от обществото, и от сина, и от мъжа си.

— Ах, само не и от мъжа ми! — с непринудена усмивка каза тя. — Не искам да зная и не мисля за него. Той не съществува.

— Ти говориш неискрено. Аз те познавам. Ти се измъчваш и за него.

— Но той не знае — каза тя и изведнъж на лицето й започна да избива ярка червенина; бузите, челото и шията й се изчервиха и сълзи от срам се появиха на очите й. — Но стига сме говорили за него.