Лев Толстой
Ана Каренина (51)

XVII

Степан Аркадич, с джоб, подут от банкнотите, които му даде търговецът в аванс за три месеца, се качи на горния етаж. Работата с гората бе свършена, парите са в джоба му, ловът излезе отличен и Степан Аркадич беше в най-весело настроение; поради това особено му се искаше да разсее лошото настроение, което бе обхванало Левин. Искаше му се да завърши деня с вечерята също така приятно, както бе го започнал.

И наистина Левин не беше разположен и въпреки цялото си желание да бъде приветлив и любезен с милия си гостенин, не можеше да си наложи. Съобщението, че Кити не се е омъжила, започваше постепенно да го опиянява.

Кити не се е омъжила и е болна, болна е от любов към човека, който я е пренебрегнал. Тая обида сякаш засягаше него. Вронски бе пренебрегнал нея, а тя пренебрегна него, Левин. Следователно Вронски има право да презира Левин и затова е негов враг. Но Левин съвсем не мислеше за това. Той смътно чувствуваше, че има нещо оскърбително за него, но сега не се сърдеше за онова, което бе го разстроило, а се обиждаше от всичко, което ставаше пред очите му. Глупавата продажба на гората, измамата, в която бе попаднал Облонски и която бе станала в къщата му, го ядосваше.

— Е, свърши ли? — попита той, когато срещна Степан Аркадич в горния етаж. — Искаш ли да вечеряш?

— Да, няма да се откажа. Какъв апетит имам тук на село — чудо! Но защо не покани Рябинин да си хапне?

— Да върви по дяволите!

— Ама как се отнасяш с него! — каза Облонски. — Дори не му подаде ръка. Защо да не му подадеш ръка?

— Защото не подавам ръка на лакея си, а лакеят е сто пъти по-добър от него.

— Какъв ретроград си бил наистина! А къде остана сливането на съсловията? — попита Облонски.

— Комуто е приятно да се слива — на добър му път, а на мен ми е противно това.

— Както виждам, ти си наистина ретроград.

— Право да ти кажа, никога не съм мислил какъв съм. Аз съм Константин Левин и нищо повече.

— И то Константин Левин, който няма никак настроение — засмяно каза Степан Аркадич.

— Да, нямам настроение и знаеш ли от какво? От твоята, извинявай, глупава продажба…

Степан Аркадич добродушно се намръщи, като човек, когото обиждат и дразнят без причина.

— Е, стига вече! — каза той. — Кога е било някой да продаде нещо и да не му кажат веднага след продажбата: „Струва много повече.“ А докато го продава, никой не дава цена… Не, аз виждам, че ти имаш зъб на тоя нещастен Рябинин.

— Може и да имам. А знаеш ли защо? Ще кажеш пак, че съм ретроград или кой знае още каква страшна дума; но все пак мене ме е яд и ми е обидно, като виждам това всестранно обедняване на дворянството, към което принадлежа, и въпреки сливането на съсловията радвам се, че принадлежа… И това обедняване не е поради разкош — то би било нищо; да живееш господарски, е дворянска работа, само дворяните умеят да правят това. Сега селяните закупуват земята наоколо — това не ми се вижда обидно. Господарят не работи нищо, селянинът работи и изтласква излишния човек. Така трябва и да бъде. И аз съм доволен много от селянина. Но мене ми е обидно, като гледам това обедняване поради някаква, не зная как да се изразя, наивност. Тук някой арендатор поляк купува на безценица чудесно имение от някоя дворянка, която живее в Ница. Там дават на някой търговец под наем по една рубла на десетината земя, която струва десет рубли. Тук ти без всякаква причина подари тридесет хиляди рубли на тоя мошеник.

— Но какво да правя? Нима трябва да броя всяко дърво?

— Непременно трябва да се брои. Ето ти не си ги броил, но Рябинин ги е броил. Децата на Рябинин ще имат средства да живеят и да получат образование, а твоите май няма да имат!

— Е, извини ме, но в това броене има нещо мизерно. Ние си имаме своите занятия, те си имат своите, трябва и те да печелят. Впрочем работата е свършена — край. А ето и пържените яйца на очи, които обичам най-много. Агафия Михайловна ще ни даде и от оная чудесна ракийка…

Степан Аркадич седна до масата и започна да се шегува с Агафия Михайловна, като я уверяваше, че отдавна не е виждал такъв обед и такава вечеря.

— Поне вие ме похвалете — каза Агафия Михайловна, — а то на Константин Дмитрич, каквото и да му поднесеш, дори и корица хлебец — хапне набързо и тръгва.

Колкото и да се мъчеше да надвие настроението си, Левин беше мрачен и мълчалив. Трябваше да зададе един въпрос на Степан Аркадич, но не можеше да се реши и не намираше нито форма, нито време как и кога да го зададе. Степан Аркадич беше вече в стаята си в долния етаж, съблече се, отново се изми, облече басмената си нощница и си легна, а Левин все се бавеше в стаята му, приказваше за разни незначителни неща и не намираше сили да пита за това, което го интересуваше.

— Колко чудно правят сега сапуна! — каза той, като разглеждаше и въртеше миризливото късче сапун, което Агафия Михайловна бе приготвила за гостенина, но с което Облонски не си послужи. — Погледни, та това е произведение на изкуството.

— Да, днес всичко вече се усъвършенствува — каза Степан Аркадич, като се прозяваше влажно и блажено. — Например театрите и тия увеселителни… а-а-а! — прозяваше се той. — Навред електрическа светлина… а-а!

— Да, електрическа светлина — каза Левин. — Да. Ами де е Вронски сега? — попита тон, оставил изведнъж сапуна.

— Вронски ли? — прекъсна прозявката си Степан Аркадич. — Той е в Петербург. Замина си наскоро след тебе и след това вече не е идвал нито веднъж в Москва. И знаеш ли, Костя, ще ти кажа истината — продължи тон, като се облакъти на масата и опря на ръката хубавото си румено лице, на което светеха като звезди мазните му добри и сънливи очи. — Вината беше в тебе. Ти се изплаши от съперника си. А аз, както ти казвах и тогава, не зная на чия страна имаше повече шансове. Защо ти не направи решителната стъпка? Тогава аз ти казвах, че… — Той се прозина само с челюстите, без да отвори уста.

„Дали знае, или не, че съм направил предложение? — помисли Левин, като го гледаше. — Да, има нещо хитро, дипломатично в лицето му“ — и чувствувайки, че се изчервява, той мълчаливо гледаше Степан Аркадич право в очите.

— Ако тогава е имало нещо от нейна страна, то е било увлечение от външността — продължи Облонски. — Тоя, знаеш, блестящ аристократизъм и бъдещото положение в обществото са подействували не на нея, а на майка й.

Левин се намръщи. Обидата от отказа, която той бе изживял, загоря в сърцето му като прясна, току-що получена рана. Той беше у дома си, а у дома и стените помагат.

— Чакай, чакай — започна той, като прекъсна Облонски, — ти казваш: аристократизъм. Но позволи ми да те попитам, в какво се състои аристократизмът на Вронски или на когото и да било — тоя аристократизъм, поради който съм могъл да бъда пренебрегнат? Ти смяташ Вронски за аристократ, но аз не го смятам. Човекът, чийто баща се е издигнал с лукавство, чиято майка кой знае с колко души е имала връзки… Не, извини ме, но аз смятам за аристократ себе си и хора като мене, които могат да посочат в миналото три-четири честни поколения от рода си, които са се намирали на най-високо стъпало на образованието (дарбата и умът са нещо отделно) и които никога пред никого не са се подмазвали и от никого не са се нуждаели, както са живели баща ми и дядо ми. И аз познавам мнозина такива. Тебе ти се струва низко, че броя дърветата в гората, а ти подаряваш тридесет хиляди рубли на Рябинин; но ти ще получиш наем от земята и не знам още какво, а аз няма да получа, и затова скъпя онова, що съм наследил или съм спечелил с труд… Аристократи сме ние, а не ония, които могат да съществуват само благодарение на подаянията от силните на тоя свят и които могат да се подкупят за двадесет копейки.

— Но кого нападаш? Аз съм съгласен с тебе — искрено и весело каза Степан Аркадич, макар да чувствуваше, че под името на ония, които могат да се подкупят за двадесет копейки, Левин подразбира и него. Оживлението на Левин искрено му харесваше. — Кого нападаш? Макар много от това, което казваш за Вронски, да не е истина, думата ми не е за това. Казвам ти направо, че ако съм на твое място, бих тръгнал за Москва и…

— Не, не зная дали ти е известно, или не, но мене ми е все едно. И ще ти кажа — аз направих предложение и получих отказ и за мене сега Катерина Александровна е един тежък и срамен спомен.

— Защо пък? Ех, че глупости!

— Но да не говорим за това. Извини ме, моля ти се, ако съм бил груб с тебе — каза Левин. Сега, след като издума всичко, той отново стана такъв, какъвто беше сутринта. — Нали не ми се сърдиш, Стива? Моля ти се, не ми се сърди — каза той и усмихнат го улови за ръка.

— Не, ни най-малко не ти се сърдя и няма защо. Радвам се, че се обяснихме. Знаеш ли, понякога и утринният лов е хубав. Дали да отидем? Аз и без това няма да спя, а ще отида направо оттам на гарата.

— Отлично.