Лев Толстой
Ана Каренина (55)

XXI

Временната конюшня, една дъсчена барака, беше построена до самия хиподрум и там вчера трябваше да докарат коня му. Той не бе го виждал още. През последните дни не бе ходил на обяздка, а бе натоварил с това треньора и сега не знаеше в какво състояние беше докаран и се намира неговият кон. Още щом слезе от каляската, конярят му (грумът), така нареченото момче, което бе познало отдалече каляската му, извика треньора. Един сух англичанин с високи ботуши и къс жакет, със снопче косми, оставено само под брадичката, излезе насреща му с несръчна походка на жокей, като разперваше лакти и се поклащаше.

— Е, как е Фру-Фру? — попита Вронски на английски.

— All right, sir — всичко е наред, господине — нейде от вътрешността на гърлото изрече гласът на англичанина. — По-добре е да не отивате — прибави той и повдигна шапката си. — Сложих му намордник и е възбуден. По-добре е да не отивате, това дразни коня.

— Не, ще вляза. Искам да го видя.

— Да идем — все така, без да отваря устата си, намръщен, каза англичанинът и като размахваше лакти, тръгна напред с поклащащата си походка.

Влязоха в дворчето пред бараката. Дежурният, едно пременено, напето момче, в чиста куртка, с метла в ръка, посрещна влизащите и тръгна след тях. В бараката имаше пет коня в отделни преградки и Вронски знаеше, че днес тук сигурно е бил доведен и се намира неговият главен съперник, червеникавият висок Гладиатор на Махотин. Повече, отколкото своя кон, Вронски искаше да види Гладиатор, който не бе виждал; но той знаеше, че според законите на приличието на конния спорт не само не бива да го види, но е неприлично дори да разпитва за него. В това време, когато вървеше из коридора, момчето отвори вратата на втората преградка отляво и Вронски видя един едър червеникав кон с бели крака. Той знаеше, че това е Гладиатор, но с чувството на човек, който махва погледа си от някое чуждо разтворено писмо, се извърна и пристъпи до преградката на Фру-Фру.

— Тук е конят на Ма-к… Мак… никога не мога да произнеса това име — каза англичанинът през рамо, като показваше с големия си пръст с мръсен нокът към преградката на Гладиатор.

— На Махотин ли? Да, той е един от сериозните ми съперници — каза Вронски.

— Ако яздехте него — каза англичанинът, — бих се обзаложил за вас.

— Фру-Фру е по-нервна, но той е по-силен — каза Вронски, като се усмихваше от похвалата на ездата му.

— При надбягванията с препятствия цялата работа е в ездата и в pluck’а — каза англичанинът.

Pluck, сиреч енергия и смелост, Вронски не само чувствуваше достатъчно в себе си, но което е много по-важно, той бе твърдо убеден, че никои в света не можеше да има повече pluck от него.

— А вие сигурно знаете, че не трябва да се слага повече плъст под седлото на коня?

— Не трябва — отвърна англичанинът. — Моля ви се, не говорете високо. Конят се плаши — прибави той, като кимна към затворената преградка, пред която стояха и отдето се чуваше тъпчене с крака по сламата.

Той отвори вратата и Вронски влезе в слабо осветената през едно мъничко прозорче преградка. В преградката тъпчеше с крака по прясната слама дорест кон с намордник. Когато се взря в полумрака в преградката, Вронски отново неволно обгърна с един общ поглед стройния си любим кон. Фру-Фру беше кон със среден ръст и по телосложение не беше безукорен. Той целият беше с тесни кости и макар че гръдният му кош се издаваше силно напред, гърдите му бяха тесни. Задницата му беше малко увиснала и предните и особено задните му крака бяха доста кривички. Мускулите на задните и предните крака не бяха особено големи; но затова пък при колана конят беше необикновено широк, нещо, което особено бе за чудене сега, при слабото хранене и хлътналия корем. Костите на краката му под коленете, гледани отпред, бяха не по-дебели от един пръст, но погледнати отстрани, изглеждаха необикновено широки. Целият кон, освен в ребрата, сякаш бе сплескан в хълбоците и източен надлъж. Но той имаше до голяма степен едно качество, което караше да се забравят всичките му недостатъци; това качество беше кръвта, оная кръв, която според един английски израз личи от пръв поглед. Рязко изпъкващите мускули изпод мрежата от жили, опъната в тънката, подвижил и гладка като атлаз кожа, изглеждаха здрави като кос ги. Сухата глава с изпъкнали, блестящи, весели очи се разширяваше към носа в издадени ноздри с ципа, наляна отвътре с кръв. В цялата фигура и особено в главата му имаше подчертан енергичен и същевременно нежен израз. Той беше едно от ония животни, които, изглежда, не говорят само защото механическото устройство на устата не им позволява това.

На Вронски поне се стори, че конят разбра всичко, което той чувствуваше сега, наблюдавайки го.

Още щом Вронски влезе при него, конят пое дълбоко въздух, изкриви изпъкналото си око така, че бялото се наля с кръв и загледа отсреща влезлите, като тръскаше намордника и пъргаво пристъпваше от крак на крак.

— Е, виждате ли колко е неспокоен? — каза англичанинът.

— О, милият! О! — каза Вронски, като пристъпваше до коня и го успокояваше.

Но колкото повече се приближаваше, толкова повече конят се вълнуваше. Едва когато се приближи до главата му, конят изведнъж се укроти и мускулите му затрепериха под тънката нежна козина. Вронски погали здравата му шия, оправи на острия връх кичура от гривата, който се бе преметнал на другата страна, и приближи лице до разтегнатите му, тънки като крило на прилеп ноздри. Конят звучно пое и изпусна въздух през напрегнатите си ноздри, трепна, притисна острото си ухо и протегна здравата си черна бърна към Вронски, сякаш искаше да го улови за ръкава. Но като си спомни за намордника, той го разтърси и пак започна да разтъпква един след друг изваяните си крака.

— Успокой се, мили, успокой се! — каза Вронски, като го погали пак с ръка по задницата и зарадван, че конят е в най-добро състояние, излезе от преградката.

Вълнението на коня се предаде и на Вронски; той чувствуваше, че кръвта прелива към сърцето му и че и на него, както на коня, му се иска да се движи, да хапе; беше му и страшно, и весело.

— И тъй, разчитам на вас — каза той на англичанина, — в шест и половина на мястото.

— Всичко е наред — каза англичанинът. — А вие къде отивате, милорде? — неочаквано попита той, като употреби названието my-Lord, което почти никога не бе употребявал.

Вронски с учудване вдигна глава и погледна, както той умееше да гледа, англичанина не в очите, а в челото, учудвайки се на смелия му въпрос. Но като разбра, че задавайки тоя въпрос, англичанинът го гледа не като господар, а като жокей, той отвърна:

— Трябва да отида при Брянски, но след един час ще си бъда у дома.

„Колко пъти вече днес ми задават тоя въпрос!“ — каза си той и се изчерви, което рядко се случваше с него. Англичанинът внимателно го погледна и сякаш знаеше къде отива Вронски, прибави:

— Първото нещо е да бъдете спокоен преди ездата — каза той, — да не бъдете в лошо настроение и да не сте развълнуван от нещо.

— All right — усмихнат отвърна Вронски и като скочи в каляската, заповяда да карат към Петерхоф.

Щом той се отдалечи на няколко крачки, и облакът, който от сутринта предвещаваше дъжд, се надвеси и плисна пороен дъжд.

— „Лошо! — помисли си Вронски, като вдигна покрива на каляската. — И без това беше кално, а сега ще заприлича на блато.“ Уединил се в покритата каляска, той извади писмото на майка си и бележката на брат си и ги прочете.

Да, всичко това беше все за същото. Всички, и майка му, и брат му, смятаха за необходимо да се месят в сърдечните му работи. Тая намеса будеше у него злоба — чувство, което той рядко изпитваше. „Какво ги интересува тях? Защо всеки смята за свой дълг да се грижи за мен? И защо ме задяват? Защото виждат, че това е нещо такова, което не могат да разберат. Ако беше някаква обикновена долна светска връзка, биха ме оставили на мира. Но те чувствуват, че е нещо друго, не е игра, че тая жена ми е по-скъпа от живота. И тъкмо това не разбират и затова се дразнят. Каквато и да е и да бъде съдбата ни, създали сме си я ние и не се оплакваме от нея — казваше си той, като под думата ние разбираше себе си и Ана. — Не, те ще ни учат как да живеем! А нямат дори понятие какво е щастие, не знаят, че без тая любов за нас няма нито щастие, нито нещастие — няма живот“ — мислеше си той.

Той се сърдеше на всички, задето му се месят, тъкмо защото в душата си чувствуваше, че всички са прави.

Чувствуваше, че любовта, която го свързва с Ана, не е минутно увлечение, което ще мине, както минават всички светски връзки, без да оставят други следи в живота на единия или другия освен приятни или неприятни спомени. Чувствуваше цялата мъчителност на своето и нейното положение, цялата трудност да крият любовта си, след като тя се развиваше явно пред очите на всички, сред които живееха, да лъжат и да заблуждават, и то да лъжат, да заблуждават, да хитруват и постоянно да мислят за другите, когато страстта, която ги свързваше, беше така силна, че и двамата забравяха за всичко друго освен за любовта си.

Той живо си спомни ония често повтарящи се случаи, когато ставаше нужда да се лъже и заблуждава и които бяха така противни на природата му; спомни си особено живо, че бе забелязал неведнъж и у нея чувство на срам от тая необходимост да се заблуждава и лъже. И изпита странно чувство, което от време на време го обземаше, откак бе започнал връзките си с Ана. Това бе чувство на отврата към нещо: към Алексей Александрович ли, към себе си ли или към целия свят — той не знаеше добре. Но винаги отпъждаше това странно чувство. И сега, като се опомни, продължи хода на мислите си.

„Да, по-рано тя беше нещастна, но горда и спокойна; а сега не може да бъде спокойна и достойна, макар че не се издава. Да, трябва да се тури край на това“ — реши той в себе си.

И за първи път му мина през ума ясната мисъл, че трябва да се тури край на тази лъжа и колкото по-скоро, толкова по-добре.

„И тя, и аз да захвърлим всичко и да се скрием нейде сами с любовта си“ — каза си той.