Лев Толстой
Ана Каренина (81)

II

Колата бе овързана. Иван скочи и поведе за повода добрия, охранен кон. Жената метна греблото на колата и размахвайки ръце, с бодри крачки тръгна към събралите се като на хоро жени. Иван изкара колата на пътя и се нареди зад другите коли. Жените, с гребла на раменете, грейнали в ярки цветове, със звънливи, весели гласове тръгнаха след колите. Един груб, див женски глас запя песен и когато стигна до припева, дружно, в един глас, подеха пак отначало същата песен петдесетина различни, груби и тънки, здрави гласове.

Жените с песен наближаваха до Левин и нему се стори, че над главата му се спуща облак с гръм от веселба. Облакът се надвеси, обгърна и него, и купата, на която той лежеше, и другите купи, и колите, и цялата ливада е далечното поле — всичко се раздвижи и разлюля под размерите на тая дива весела песен с подвиквания, подсвирквания и икания. Левин завидя на тая здрава веселба, искаше му се да вземе участие в израза на тая радост от живота. Но той не можеше да направи нищо и трябваше да лежи, да гледа и да слуша. Когато пеещият народ се скри от погледа и от слуха му, обхвана го тежко чувство на тъга за неговата самотност, за телесната му празнота и за неговата враждебност към тези свят.

Някои от същите ония селяни, които най-много се караха с него за сеното, ония, които той бе обидил или които искаха да го измамят, същите тия селяни весело го поздравяваха и очевидно нямаха и не можеха да имат никакво лошо чувство към него и не само никак не се разкайваха, но дори не си спомняха, че са искали да го измамят. Всичко това бе потънало в морето на веселия общ труд. Бог е дал деня, Бог е дал и силите за работа. И денят, и силите са посветени на труда и наградата е в самия него. А за кого е трудът? Какви ще бъдат плодовете от труда? Това са странични и нищожни съображения.

Левин често се любуваше на тоя живот, често изпитваше чувство на завист към хората, които живеят такъв живот, но днес за пръв път, и особено под впечатлението на онова, което бе видял в отношенията на Иван Парменов към младата му жена, му мина ясно мисълта, че от него зависи да замени така тягостния, празен, изкуствен и себичен живот, който той живееше, с тоя трудов, чист и общ прелестен живот.

Старецът, който седеше до него, отдавна вече си бе отишъл; всички хора се разотидоха. Близките се прибраха по домовете си, а далечните се бяха събрали да вечерят и нощуват в ливадата. Незабелязван от другите, Левин продължаваше да лежи на купата и да гледа, да слуша и да мисли. Тия, които останаха да нощуват в ливадата, не спаха почти през цялата къса лятна нощ. Отначало се чуваше общ весел говор и смях през време на вечерята, а след това пак песни и смехове.

Целият дълъг трудов ден не бе оставил у тия хора други следи освен веселост. Преди зазоряване всичко утихна. Чуваха се само нощните звуци на немлъкващите в блатото жаби и на конете, които пръхтяха по ливадата сред надигналата се преди зори мъгла. Когато се опомни, Левин стана от купата, погледна звездите и разбра, че нощта е минала.

„Но какво да направя аз? Как да го направя?“ — каза си той, като се стараеше да изрази за себе си всичко онова, което бе премислил и преживял през тая къса нощ. Всичко, което бе премислил и преживял, се разделяше в три различни насоки на мисълта. Първото бе отричане от досегашния му живот, от безполезните знания, от ненужното за нищо образование. Това отричане му доставяше наслада и беше лесно и просто за него. Другите мисли и представи се отнасяха до оня живот, който той искаше да живее сега. Чувствуваше ясно простотата, чистотата и законността на тоя живот и беше убеден, че ще намери в него онова удовлетворение, успокоение и достойнство, чието отсъствие така болезнено чувствуваше. Но третият ред мисли се въртеше около въпроса как да се направи тоя преход от стария живот към новия. И тук той не виждаше нищо ясно. „Да имам жена? Да имам работа и необходимост от работа? Да напусна Покровское? Да си купя земя? Да се присъединя към обществото. Да се оженя за някоя селянка? Но как да направя това? — отново се питаше той и не намираше отговор. — Впрочем аз не съм спал цяла нощ и затова не мога да си дам ясна сметка — каза си той. — После ще си уясня всичко. Едно е сигурно — че тая нощ реши съдбата ми. Всички мои по-раншни мечти за семеен живот са глупости, не са онова, което е необходимо — каза си той. — Всичко е много по-просто и по-хубаво…“

„Колко е красиво! — помисли си той, като наблюдаваше една странна, сякаш седефена раковина от бели къдрави облачета, която се беше спряла точно над главата му сред небето. — Колко хубаво е всичко в тая прелестна нощ! И кога е успяла да се образува тая раковина? Преди малко гледах небето, но там нямаше нищо — само две бели ивици. Да, ето така незабелязано се измениха и моите възгледи за живота!“

Той излезе от ливадата и тръгна по шосето към селото. Подухваше ветрец и стана сиво, мрачно. Настъпи минутна мрачина, която обикновено предшествува разсъмването, пълната победа на светлината над тъмнината.

Като се свиваше от студа, Левин вървеше бързо и гледаше в земята. „Какво е това? Някой пътува с кола“ — помисли той, като чу звънчета, и вдигна глава. На четиридесет крачки от него, насреща му, по същото това гладко шосе, по което вървеше той, се движеше карета с четири коня, с куфари. Процепните коне се отклоняваха от коловозите и се притискаха към процепа, но сръчният колар, който седеше ребром на капрата, ги насочваше по пътя, така че колелата се търкаляха по гладкото.

Левин обърна внимание само на това и без да мисли кои може да са пътниците, разсеяно погледна в каретата.

В ъгъла на каретата дремеше една бабичка, а до прозореца седеше младо момиче, което, изглежда, току-що се бе събудило и държеше с две ръце панделките на бялата си шапчица. Светло и замислено, изпълнено цяло с един изящен и сложен вътрешен живот, чужд на Левин, момичето гледаше над главата му зарята на изгрева.

В същия миг, когато това видение вече изчезваше, две правдиви очи го погледнаха. Момичето го позна и радостно учудване озари лицето му.

Той не можеше да се излъже. Нямаше в света други като тия очи. В света имаше само едно същество, което съсредоточаваше за него цялата светлина и смисъла на живота. Това беше тя. Беше Кити. Той разбра, че тя пътува от близката железопътна гара за Ергушово. И всичко онова, което бе вълнувало Левин през тая безсънна нощ, всички решения, които бе взел — всичко изведнъж изчезна. Той с отврата си спомни своите мечти да се ожени за селянка. Само там, в тая бързо отдалечаваща се и отминала от другата страна на пътя карета, само там имаше възможност да се разреши загадката на живота му, която в последно време го потискаше така мъчително.

Тя не погледна повече. Престана да се чува скърцането на ресорите, едва се чуваха и звънчетата. Лаенето на кучетата показваше, че каретата е отминала и селото — и наоколо пак останаха пустите поля, селото отпред и той, самотен и чужд на всичко, самотно закрачил по безлюдното шосе.

Той погледна към небето, като се надяваше да види там оная раковина, на която се бе любувал и която олицетворяваше за него целия ход на мислите и чувствата му през тая нощ. На небето вече нямаше нищо, което да прилича на раковина. Там, в недосегаемата висина, бе станала вече тайнствена промяна. Нямаше и следа от раковина, а имаше един равен, разстлан по цялата половина на небето килим от все намаляващи и намаляващи къдрави облачета. Небето посиня и просия и със същата нежност, но и със същата недосегаемост отговаряше на питащия му поглед.

„Не — каза си той, — колкото и да е хубав тоя прост и трудов живот, не мога да се върна към него. Аз обичам нея.“