Лев Толстой
Ана Каренина (38)

IV

Петербургското висше общество е всъщност едно; всички се познават, дори си ходят на гости. Но тоя голям кръг има своите подразделения. Ана Аркадиевна Каренина имаше приятели и тесни връзки в три различни кръга. Единият беше служебният, официалният кръг на мъжа й, който се състоеше от неговите колеги и подчинени, свързани и разединени от обществените условия по най-различен и капризен начин. Сега Ана едва можеше да си спомни онова чувство на почти набожно уважение, което изпитваше отначало към тия лица. Сега тя познаваше всички, както се познават хората в някои провинциален град; знаеше кой какви навици и слабости има, на кого кой ботуш го стиска; знаеше отношенията помежду им и към главния център; знаеше кой за кого и как и с какво е свързан и кой с кого и в какво е съгласен или несъгласен; но тоя кръг на правителствени, мъжки интереси, въпреки внушенията на графиня Лидия Ивановна, никога не можа да я заинтересува и тя го отбягваше.

Вторият близък на Ана кръг беше оня, чрез който Алексей Александрович бе направил кариерата си. Център на тоя малък кръг беше графиня Лидия Ивановна. Той се състоеше от стари, грозни, добродетелни и набожни жени и от умни, учени и честолюбиви мъже. Един от умните хора, които принадлежаха към тоя кръг, го наричаше „съвестта на петербургското общество“. Алексей Александрович ценеше много тоя кръг и Ана, която така умееше да се сближава с всички, намери на първо време от петербургския си живот приятели и в тая среда. Но сега, след завръщането й от Москва, тоя кръг й стана непоносим. Стори й се, че както тя, така и те всички се преструват и й стана тъй досадно и неловко в това общество, че ходеше колкото може по-рядко у графиня Лидия Ивановна.

Най-после третият кръг, дето тя имаше връзки, беше всъщност висшето общество — обществото на баловете, обедите, блестящите тоалети, обществото, което с едната си ръка се държеше за двореца, за да не изпадне до демимонда, който членовете на тоя кръг мислеха, че презират, но с който имаха не само сходни, но и еднакви вкусове. Връзките й с тая среда се поддържаха чрез княгиня Бетси Тверская, жена на братовчед й, която имаше сто и двадесет хиляди доход и която още с появяването на Ана в обществото я обикна много, угаждаше й и я привличаше в своя кръг, като се присмиваше над кръга на графиня Лидия Ивановна.

— Когато остарея и погрознея, и аз ще стана такава — казваше Бетси, — но за вас, за една млада, хубава жена, е още рано да влизате в тоя приют.

Ана отначало отбягваше, доколкото може, обществото на княгиня Тверская, защото то изискваше разходи, които превишаваха средствата й, пък и вътрешно предпочиташе първия кръг; но след пътуването й до Москва стана обратното. Тя започна да отбягва нравствените си приятели и ходеше във висшето общество. Там срещаше Вронски и при тия срещи изпитваше вълнуваща радост. Особено често тя срещаше Вронски у Бетси, която беше по баща Вронская и му се падаше братовчедка. Вронски беше навред, дето можеше да срещне Ана, и когато можеше, й говореше за любовта си. Тя не му даваше никакъв повод, но всеки път, когато се срещаше с него, в душата й пламваше онова чувство на оживление, което бе я обзело във вагона, когато го видя за първи път. Тя сама чувствуваше, че щом го види, в очите й светва радост и на устните й заиграва усмивка и не можеше да загаси израза на тая радост.

Отначало Ана искрено вярваше, че е недоволна, задето той си позволява да я преследва; но наскоро след връщането си от Москва, когато бе отишла на една вечеринка, дето се надяваше да го срещне, а него го нямаше, по обзелата я тъга тя ясно разбра, че се е лъгала и че това преследване не само не й е неприятно, но съставя целия интерес на живота й.

Една знаменита певица пееше за втори път и цялото висше общество беше в театъра. От стола си на първия ред Вронски видя братовчедка си и без да дочака антракта, влезе в ложата й.

— Защо не дойдохте на обед? — попита го тя. — Учудвам се на това ясновидство у влюбените — прибави тя с усмивка, но така, че да чуе само той. — И нея я нямаше. Но елате след операта.

Вронски въпросително я погледна. Тя наведе глава. Той й благодари с усмивка и седна до нея.

— А като си спомня как се присмивахте! — продължи княгиня Бетси, която изпитваше особено удоволствие да следи успеха на тая страст. — Къде се дяна всичко това? Загазили сте, мили!

— Тъкмо това искам и аз — да загазя — отвърна Вронски със спокойната си добродушна усмивка. — Ако трябва да се оплаквам от нещо, то е, че съм загазил много малко, да си кажа правото. Започвам да губя надежда.

— Но каква надежда можете да имате? — каза Бетси, засегната заради приятелката си. — Entendons nous…^[1] — Но в очите й проблясваха пламъчета, които казваха, че и тя като него разбира много добре каква надежда може да има той.

— Никаква — каза Вронски, като се смееше и показваше гъстите си зъби. — Извинете — прибави той, взе от ръцете й бинокъла и започна да наблюдава над оголеното й рамо отсрещните ложи. — Боя се, че ставам смешен.

Той знаеше много добре, че в очите на Бетси и на всички светски хора не рискува да стане смешен. Знаеше много добре, че в очите на тия хора може да бъде смешна ролята на един нещастно влюбен в някое момиче или изобщо в някоя свободна жена; но ролята на човек, който се е присламчил към някоя омъжена жена и който си е поставил за цел в живота на всяка цена да я въвлече в прелюбодеяние, тая роля има нещо красиво, величествено и никога не може да бъде смешна и затова той с горда и весела усмивка, която играеше под мустаците му, отпусна бинокъла и погледна братовчедка си.

— А защо не дойдохте на обед? — каза тя, като му се любуваше.

— Трябва да ви разправя. Бях зает и знаете ли с какво? Обзалагам се на каквото искате… не можете да познаете. Помирявах един мъж с оскърбителя на жена му. Да, истина е!

— Е, и помирихте ли ги?

— Почти.

— Трябва да ми разправите тая работа — каза тя и стана. — Елате през следващия антракт.

— Не мога, отивам във Френския театър.

— Зарязвате Нилсон? — попита ужасена Бетси, която никак не би могла да направи разлика между Нилсон и коя да е хористка.

— Какво да се прави? Там имам среща, все във връзка с моето миротворство.

— Блажени са миротворците, те ще се спасят — каза Бетси, като си спомни нещо подобно, чуто от някого. — Е, тогава седнете и ми разправете каква е работата.

И тя отново седна.