Лев Толстой
Ана Каренина (221)

I

Минаха почти два месеца. Беше вече средата на горещото лято, а Сергей Иванович едва сега се накани да напусне Москва.

През това време в живота на Сергей Иванович станаха също събития. Преди една година бе завършена книгата му, плод на шестгодишен труд, под заглавие: „Опит за изследване основите и формите на държавността в Европа и Русия“. Някои глави и уводът на книгата бяха печатани в периодичните издания, а други части Сергей Иванович бе чел на хора от своя кръг, така че мислите от това съчинение не можеха да бъдат вече съвсем нови за читателите; но все пак Сергей Иванович очакваше, че с излизането си книгата му ще направи сериозно впечатление на обществото и ако не предизвика преврат в науката, във всеки случай ще причини силно вълнение сред учения свят.

След грижлива преработка тая книга бе издадена миналата година и разпратена по книжарниците.

Сергей Иванович не разпитваше никого за нея, без желание и престорено-равнодушно отговаряше на въпросите на приятелите си как върви книгата му и дори не питаше книжарите дали се купува тя, но зорко, с напрегнато внимание следеше за първото впечатление, което ще направи книгата му в обществото и литературата.

Ала мина седмица, втора, трета, а в обществото не се забелязваше никакво вълнение; от време на време приятелите му, специалисти и учени, очевидно от учтивост, заговаряха за книгата му. А другите му познати, които не се интересуваха от научни книги, дори не споменаваха за нея. И в обществото, което особено сега бе заето с други работи, имаше пълно равнодушие. В литературата също цял месец не се появи нито дума за книгата.

Сергей Иванович подробно пресмяташе времето, което е необходимо, за да се напише рецензия, но мина месец, втори, а мълчанието продължаваше.

Само в „Северной жук“, в един хумористичен фейлетон за певеца Драбанти, който бе изгубил гласа си, бяха казани между другото няколко презрителни думи за книгата на Кознишев, които показваха, че тая книга е осъдена отдавна вече от всички и е подложена на всеобщо осмиване.

Най-сетне на третия месец в едно сериозно списание се появи критична статия. Сергей Иванович познаваше и автора на статията. Бяха се срещали веднъж у Голубцов.

Авторът на статията беше много млад и заядлив фейлетонист, твърде опитен като писател, но извънредно малко образован и плах в личните си отношения.

Въпреки пълното си презрение към автора Сергей Иванович с пълно уважение зачете статията. Тя беше ужасна.

Очевидно фейлетонистът нарочно бе разбрал цялата книга така, както не можеше да се разбере тя. Но той бе подбрал така майсторски цитатите, че за ония, които не бяха чели книгата (а очевидно почти никой не бе я чел), беше напълно ясно, че цялата книга не е нищо друго освен куп надути думи, и при това употребени не на място (което се виждаше от въпросителните), и че авторът на книгата е съвсем невеж човек. И всичко това беше така остроумно, че дори Сергей Иванович не би се отказал от такова остроумие; но тъкмо това беше ужасното.

Въпреки пълната добросъвестност, с която Сергей Иванович провери правотата в доводите на рецензента, той не се спря нито за миг върху осмиваните недостатъци и грешки — очевидно беше, че всичко това е подбрано нарочно, — а веднага неволно започна да си припомня до най-малки подробности срещата и разговора си с автора на статията.

„Дали не съм го обидил с нещо?“ — питаше се Сергей Иванович.

И като си спомни, че при срещата си бе поправил тоя младеж за една дума, която издаваше невежеството му. Сергей Иванович си обясни смисъла на статията.

След тая статия за книгата му настъпи мъртво мълчание — и печатно, и устно — и Сергей Иванович видя, че шестгодишното му произведение, работено с такава любов и труд, мина безследно.

Положението на Сергей Иванович беше още по-тежко от това, че след като завърши книгата си, той нямаше вече кабинетна работа, която по-рано поглъщаше по-голямата част от времето му.

Сергей Иванович беше умен, образован, здрав, деен и не знаеше де да употреби цялата си дейност. Разговорите по приеми, конгреси, събрания и комитети — навред, дето може да се говори — поглъщаха част от времето му, но той, отдавнашен градски жител, не се оставяше да се отдаде всецяло на разговори, както правеше неопитният му брат, когато идваше в Москва; оставаше му още много свободно време и умствени сили.

За щастие в това най-тежко за него време поради неуспеха на книгата му — в замяна на въпросите за друговерците, американските приятели, самарския глад, изложбата, спиритизма — изникна славянският въпрос, който преди това само тлееше в обществото, и Сергей Иванович — и по-рано един от инициаторите на тоя въпрос — му се отдаде всецяло.

По това време в средата на ония хора, към които принадлежеше Сергей Иванович, не говореха и не пишеха за нищо друго освен за славянския въпрос и сръбската война. Всичко, което празната тълпа прави обикновено, за да убие времето си, се правеше сега в полза на славяните. Балове, концерти, обеди, приветствени речи, дамски тоалети, пития, кръчми — всичко свидетелствуваше за съчувствие към славяните.

С много неща, които се говореха и пишеха по тоя случай, Сергей Иванович не беше съгласен напълно. Той виждаше, че славянският въпрос е станал едно от ония модни увлечения, които винаги се сменят едно след друго и служат за занимание на обществото; виждаше и това, че има много хора, които се занимават с тая работа с користни, суетни цели. Признаваше, че вестниците печатат много ненужни и преувеличени неща с единствена цел да привлекат вниманието и да надвикат другите. Виждаше, че при тоя общ подем на обществото на преден план изпъкват и крещят по-високо от другите всички некадърници и непрокопсали: главнокомандуващи без армии, министри без министерства, журналисти без вестници, партийни вождове без привърженици. Виждаше, че тук има много лекомислени и смешни неща; но виждаше и признаваше и несъмнения, постоянно растящ ентусиазъм, който обединява всички класи от обществото и на който не може да не съчувствува човек. Клането на едноверците и братята славяни бе събудило съчувствие към страдащите и негодувание към потисниците. А геройството на сърби и черногорци, които се борят за едно велико дело, бе породило у целия народ желание да помогне на братята си не вече с думи, а на дело.

При това имаше и едно друго, радостно за Сергей Иванович явление: проявата на общественото мнение. Обществото определено бе изразило желанието си. Народната душа бе намерила израз, както казваше Сергей Иванович. И колкото повече се занимаваше с това дело, толкова по-очевидно му се струваше, че това е дело, което трябва да добие грамадни размери, да създаде епоха.

Той се посвети изцяло в служба на това велико дело и забрави книгата си.

Сега цялото му време бе заето, така че той не успяваше да отговаря на постоянно отправяните му писма и искания.

След като поработи цялата пролет и една част от лятото, едва през месец юли той се накани да замине при брат си на село.

Отиваше хем да си почине две седмици, хем в самата светая светих на народа, в селската тишина, да се наслади на оня възход на народния дух, в който той и всички столичани и градски жители бяха напълно убедени. Заедно с него замина и Катавасов, който отдавна се канеше да изпълни даденото на Левин обещание да му гостува.