Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Анна Каренина, –1877 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 189 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2009 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2009 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Ана Каренина

Руска. Шесто издание

Народна култура, София, 1981

Редактор: Зорка Иванова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Божидар Петров

Коректори: Наталия Кацарова, Маргарита Тошева

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Допълнителна корекция – сливане и разделяне на абзаци

Съпоставени текстове

Когато Левин се качи на горния етаж, жена му седеше до новия сребърен самовар и новия чаен прибор; тя бе поканила старата Агафия Михайловна да седне при малката масичка, наляла й беше чай и четеше писмото на Доли, с която си пишеха редовно и често.

— Вижте, покани ме вашата госпожа, накара ме да седна при нея — каза Агафия Михайловна, като се усмихваше дружелюбно на Кити.

В тия думи на Агафия Михайловна Левин прочете развръзката на оная драма, която напоследък се разиграваше между нея и Кити. Той видя, че въпреки всички горчивини, причинени на Агафия Михайловна от новата стопанка, която бе й отнела правото на управление, Кити все пак я бе победила и бе я накарала да я обича.

— Ето тука едно писмо и за тебе — каза Кити, като му подаде едно неграмотно писмо. — Изглежда, че е от оная жена, на твоя брат… — каза тя. — Не съм го чела. А това е от нашите и от Доли. Представи си, Доли водила Гриша и Таня на детски бал у Сарматски; Таня била маркиза.

Но Левин не я слушаше; той се изчерви, взе писмото на Мария Николаевна, предишната любовница на брат му Николай, и го зачете. Това беше вече второ писмо от нея. В първото си писмо Мария Николаевна пишеше, че брат му я изпъдил без никаква вина и с трогателна наивност добавяше, че макар да е пак в голяма бедност, тя не моли и не иска нищо, а я отчайва само мисълта, че без нея Николай Дмитриевич ще загине поради лошото си здраве, и молеше брат му да се интересува за него. Сега тя пишеше друго. Намерила Николай Дмитриевич, отново се събрала с него в Москва и заминали за един губернски град, дето той бил назначен на служба. Но там се скарал с началника и тръгнал обратно за Москва, но по пътя така се разболял, че едва ли ще стане — пишеше тя. „Все вас поменува, пък и пари вече няма.“

— Прочети, Доли пише за тебе — усмихната започна Кити, но изведнъж се спря, като забеляза промяна в израза на лицето на мъжа си.

— Какво ти е? Какво има?

— Тя ми пише, че братът Николай е на умиране. Аз ще замина.

Лицето на Кити изведнъж се промени. Мислите й за Таня, маркизата, за Доли — всичко изчезна.

— Кога ще заминеш? — каза тя.

— Утре.

— Мога ли да дойда и аз с тебе? — попита тя.

— Кити! Какво приказваш! — с укор каза той.

— Как какво? — оскърби се тя, задето той сякаш с нежелание и яд посрещна предложението й. — Защо пък да не дойда? Аз няма да ти преча. Аз…

— Аз отивам, защото брат ми умира — каза Левин. — А ти за какво…

— За какво ли? За същото, за което отиваш и ти.

„Дори в такъв важен за мене момент тя мисли само за това, че още й е скучно сама“ — помисли Левин. И този предлог при такава важна работа го разсърди.

— Това е невъзможно — строго каза той.

Агафия Михайловна видя, че работата отива към скарване, тихо остави чашата си и излезе. Кити дори не я забеляза. Тонът, с който мъжът й бе казал последните думи, я обиди особено с това, че той, изглежда, не вярваше на думите й.

— А пък аз ти казвам, че ако отидеш, ще дойда и аз с тебе, непременно ще дойда — бързо и ядосано заприказва тя. — Защо да е невъзможно? Защо казваш, че е невъзможно?

— Защото ще се пътува Бог знае къде, по какви пътища, по какви хотели. Ти ще ме затрудняваш — каза Левин, като се мъчеше да бъде хладнокръвен.

— Ни най-малко. Аз не искам нищо. Дето можеш ти, там и аз…

— Е, достатъчно е само това, че там е тая жена, с която ти не трябва да се сближаваш.

— Аз не зная нищо и не искам да зная кой е там и какво има. Знам, че братът на мъжа ми умира и мъжът ми отива при него, и аз ще отида с мъжа си, та да…

— Кити! Не се сърди. Но помисли, тая работа е толкова важна, че ми е тежко да мисля, че проявяваш чувство на слабост, на нежелание да останеш сама. Щом ти е скучно да стоиш сама, иди в Москва.

— Ето, ти винаги ми приписваш лоши, подли мисли — започна тя със сълзи от обида и гняв. — Аз нищо, нито слабост, нищо… Чувствувам, че е мой дълг да бъда с мъжа си, когато той е в беда, но ти искаш нарочно да ми причиниш болка, искаш нарочно да не ме разбереш…

— Не, това е ужасно! Да бъда някакъв си роб! — извика Левин, стана и нямаше повече сили да сдържа яда си. Но същия миг почувствува, че бие сам себе си.

— Но тогава защо се ожени? Да бе си стоял свободен. Защо се ожени, щом се разкайваш? — започна тя, скочи и избяга в приемната.

Когато той отиде да я намери, тя хълцаше със сълзи.

Той заприказва, като искаше да намери ония думи, които биха могли не да я разубедят, а само да я успокоят. Но тя не го слушайте и не се съгласяваше с нищо. Той се наведе към нея и я улови за ръката, която тя дърпаше.

Целуна ръката й, целуна я по косите, отново целуна ръката й — тя все мълчеше. Но когато обхвана с две ръце лицето й и каза: „Кити!“ — тя изведнъж се опомни, разплака се, и се примири.

Решиха да заминат на другия ден заедно. Левин каза на жена си, че вярва, че тя иска да дойде само за да бъде полезна, съгласи се, че присъствието на Мария Николаевна при брат му не представлява нищо неприлично; но дълбоко в душата си той отиваше недоволен от нея и от себе си. Недоволен беше от нея, задето тя не можа да се реши да го пусне сам, когато това бе необходимо (и колко странно бе за него да мисли, че той, който доскоро не смееше да вярва в това щастие, че тя може да се влюби в него, сега се чувствуваше нещастен от това, че тя го обича прекалено!), а от себе си бе недоволен, задето не бе проявил характер. Още повече дълбоко в душата си не беше съгласен тя да има работа с оная жена, която е с брат му, и с ужас мислеше за всички спречквания, които можеха да изникнат. Само това, че жена му, неговата Кити, ще бъде в една и съща стая с една улична жена, го караше да тръпне от отвращение и ужас.