Лев Толстой
Ана Каренина (73)

V

Личната работа, която занимаваше Левин, докато разговаряше с брат си, беше следната: миналата година, като отиде веднъж на коситба и се разсърди на управителя, Левин бе употребил своето средство за успокоение — взе косата от един селянин и започна да коси.

Тая работа му хареса толкова много, че той на няколко пъти се залавяше да коси; окоси цялата ливада пред къщата и тая година още от пролетта си състави план — да коси по цели дни със селяните. Откак бе пристигнал брат му, той се двоумеше: да коси или не? Съвестно му беше да оставя брат си сам по цели дни, а се и боеше да не би той да му се смее за това. Но след като се поразходи из ливадата и си спомни впечатленията от коситбата, Левин вече почти реши, че ще коси. А след нервния разговор с брат си отново си спомни това намерение.

„Имам нужда от движение, иначе характерът ми съвсем се разваля“ — помисли той и реши да коси, колкото и да му беше неловко от това пред брат му и пред хората.

Надвечер Константин Левин отиде в канцеларията, даде нареждане за работата и изпрати да доведат от селата косачи за утре, за да окосят Калинова ливада, най-голямата и най-хубавата.

— Па пратете, моля ви се, и моята коса на Тит, да я наклепе и да я донесе утре; може и аз да кося — каза той, като се мъчеше да не се смути.

Управителят се усмихна и рече:

— Слушам.

Вечерта през време на чая Левин каза и на брат си.

— Изглежда, че времето се задържа — рече той. — Утре ще започна да кося.

— Аз обичам много тая работа — каза Сергей Иванович.

— Страшно я обичам. Понякога съм косил заедно със селяните и утре искам да кося цял ден.

Сергей Иванович вдигна глава и с любопитство погледна брат си.

— Как тъй? Наравно със селяните, целия ден?

— Да, много е приятно — каза Левин.

— То е отлично като физическо упражнение, само че едва ли ще можеш да издържиш — без всякаква ирония каза Сергей Иванович.

— Аз съм опитвал. Отначало е тежко, но после свикваш. Смятам, че няма да остана назад…

— Я виж ти! Но кажи ми, как гледат селяните на това? Сигурно се подсмиват, че господарят им върши странни работи.

— Не, не вярвам; но това е такава весела и едновременно трудна работа, че човек няма кога да мисли.

— Но как ще седнеш да обядваш с тях? Там ще бъде неудобно да ти изпратят лафит и печена пуйка.

— Не, аз ще прескоча до в къщи, докато те си почиват.

На сутринта Константин Левин стана по-рано от обикновено, но разпорежданията около стопанството го задържаха и когато стигна на ливадата, косачите караха вече втори откос.

Още от хълма пред него се откри в низината сенчестата, окосена вече част от ливадата, със сивеещи се откоси и черни купчини дрехи, съблечени от косачите на онова място, отдето бяха почнали първия откос.

Колкото повече наближаваше, толкова по-ясно пред него се откриваха крачещите един след друг в разтегната верига и различно махащи с косите селяни, едни с връхни дрехи, други само по риза. Той преброи четиридесет и двама души.

Те бавно крачеха по неравния долен край на ливадата, дето имаше стар яз. Някои от своите Левин позна. Тук беше старецът Ермил с твърде дълга бяла риза, който размахваше косата приведен; тук беше младият момък Васка, предишен кочияш на Левин, който изкарваше откоса с един замах на косата; тук беше и Тит, учител на Левин по коситба, един дребен, слабичък селянин. Без да се навежда, той вървеше отпред, сякаш си играеше с косата, и изкарваше наведнъж широкия си откос.

Левин слезе от коня, върза го край пътя и се приближи до Тит, който извади от един храст неговата коса и му я подаде.

— Готова е, господарю; бръсне, сама коси — каза Тит, свали усмихнат калпака си и му подаде косата.

Левин взе косата и започна да я пробва. Косачите, които бяха довършили откосите си, излизаха един след друг на пътя, потни и весели, и като се усмихваха, здрависваха се с господаря. Всички го наблюдаваха, но никой не казваше нищо, докато излезлият на пътя висок старец с набръчкано и голобрадо лице, с овче кожухче, не се обърна към него.

— Внимавай, господарю, щом си се уловил на хорото, да не се посрамиш! — каза той и Левин чу сдържания смях на косачите.

— Ще гледам да не остана назад — каза той, като застана зад Тит и чакаше да почнат.

— Внимавай — повтори старецът.

Тит направи място и Левин тръгна след него. Тревата беше ниска, крайпътна и Левин, който отдавна не бе косил и бе смутен от насочените към него погледи, отначало косеше лошо, макар да замахваше силно. Зад него се чуха гласове:

— Дълга е за него, дръжката е висока, виж как се навежда — каза един.

— Наблягай повече с петата — каза друг.

— Нищо, добре е, ще свикне — продължи старецът. — Ето го, тръгна… Широк откос караш, ще се измориш… Няма що, господар е, заляга за себе си! А виж надничарите! За такава работа нас често ни бият по гърба.

Стигнаха до по-мека трева и Левин, който слушаше, но не отговаряше и гледаше да коси колкото може по-добре, вървеше след Тит. Изминаха стотина крачки, Тит все вървеше, без да спира и без да проявява ни най-малка умора; но Левин започна вече да се страхува, че няма да издържи: дотолкова бе се уморил.

Той чувствуваше, че замахва с последни сили и реши да помоли Тит да спрат. Но в същото време Тит сам спря и като се наведе, взе малко трева, избърса косата и започна да я точи. Левин се изправи, въздъхна и се озърна. Зад него вървеше един селянин, който очевидно беше също изморен, защото веднага, преди още да стигне до Левин, се спря и започна да точи косата си. Тит наточи своята коса и косата на Левин и продължи нататък.

Но и тоя път беше същото. Тит крачеше и замахваше едно след друго, без да спре и без да се умори. Левин вървеше подире му, като гледаше да не изостава, и му беше все по-тежко и по-тежко: идваше миг, когато чувствуваше, че не му остават вече сили, но тъкмо тогава Тит се спираше и точеше косата.

Така изкараха първия откос. И тоя дълъг откос се стори особено труден на Левин; но затова пък, когато изкараха откоса и Тит, преметнал косата през рамо, с бавни крачки тръгна назад по следите, оставени от токовете му по окосеното, Левин също така тръгна по своя откос. И макар че по лицето му потта се лееше като град, капеше от носа му и целият му гръб беше мокър, сякаш накиснат във вода, той се чувствуваше много добре.

Особено се радваше, защото знаеше сега, че ще издържи.

Удоволствието му се отрови само от това, че откосът му не беше гладък. „Ще замахвам по-малко с ръка, а повече с цялото си тяло“ — мислеше той, като сравняваше окосения като конец ред на Тит със своя разпилян и неравно лежащ откос.

При първия откос, както забеляза Левин, Тит вървеше особено бързо, защото сигурно искаше да изпита силите на господаря си, и откосът се случи дълъг.

Следващите откоси вървяха вече по-леко, но Левин все пак трябваше да напряга всичките си сили, за да не изостане от селяните.

Той не мислеше за нищо, нищо друго не желаеше, освен да не изостане от селяните и да работи колкото може по-добре. Слушаше само съскането на косите и виждаше пред себе си отдалечаващата се изправена фигура на Тит, извития полукръг на откоса, бавно и вълнообразно навеждащите се треви и главички на цветята около острието на косата му и в далечината края на откоса, дето ще настъпи отдих.

Без да разбере какво е и отде дойде, посред работата той изпита приятно усещане на хлад по разгорещените си изпотени плещи. Когато спряха, за да точат косите, погледна към небето. Надвиснал бе нисък, тежък облак и заваля едър дъжд. Някои от косачите тръгнаха към връхните си дрехи и ги облякоха, а други, също както и Левин, само свиваха радостно рамене под приятната хладина.

Изкараха още много откоси. Редуваха се дълги и къси, ту с хубава, ту с лоша трева. Левин изгуби всяка представа за времето и никак не знаеше дали е късно или рано. Сега в работата му започна да става промяна, която му доставяше голяма наслада. Посред работата го спохождаха минути, когато забравяше какво прави, ставаше му леко и тъкмо тогава откосът му излизаше почти също така равен и гладък като на Тит. Но щом си спомняше какво прави и започнеше да се мъчи да коси по-добре, веднага изпитваше цялата тежест на работата и откосът му излизаше лош.

Когато изкара още един откос, той се канеше да започне пак, но Тит се спря, пристъпи до стареца и тихо му каза нещо. И двамата погледнаха към слънцето. „За какво ли говорят и защо той не започва нов откос?“ — помисли Левин, като не се сещаше, че селяните бяха косили непрестанно вече не по-малко от четири часа и че е дошло време да закусят.

— Трябва да закусим, господарю — каза старецът.

— Нима дойде време? Добре, закусете.

Левин даде косата си на Тит и заедно с косачите, които тръгнаха към дрехите да си вземат хляба, се запъти към коня си през леко напръсканите от дъжда откоси на дългото окосено пространство. Едва сега той разбра, че не е улучил време и дъждът ще измокри сеното му.

— Ще похаби сеното — каза той.

— Нищо, господарю, в дъжд коси, в хубаво време го носи! — каза старецът.

Левин отвърза коня и тръгна за в къщи да пие кафе.

Сергей Иванович току-що беше станал. След като пи кафе, Левин отиде пак на ливадата, преди още Сергей Иванович да успее да се облече и да слезе в трапезарията.