Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Анна Каренина, –1877 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 189 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2009 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2009 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Ана Каренина

Руска. Шесто издание

Народна култура, София, 1981

Редактор: Зорка Иванова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Божидар Петров

Коректори: Наталия Кацарова, Маргарита Тошева

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Допълнителна корекция – сливане и разделяне на абзаци

Съпоставени текстове

XXV

Състезаваха се всичко седемнадесет души офицери. Надбягванията трябваше да се проведат на един голям четирикилометров елипсовиден кръг пред беседката. На тоя кръг бяха направени девет препятствия: една река, една голяма, два аршина, плътна бариера пред самата беседка, една суха канавка, друга канавка с вода, една могилка, една ирландска банкетка (едно от най-трудните препятствия), състояща се от насип с храсти, зад който, невидима за коня, имаше още една канавка, така че конят трябваше да прескочи и двете препятствия или да се пребие; след това още две канавки с вода и една суха — и краят на надбягването беше срещу беседката. Но самото надбягване започваше не от кръга, а на двеста метра встрани от него и на това разстояние беше първото препятствие — заприщената река, широка три аршина, която ездачите по желание можеха да прескочат или да прегазят.

Три пъти ездачите се изравняваха, но всеки път нечий кон излизаше напред и трябваше да започват пак отначало. Стартерът, полковник Сестрин, започваше вече да се ядосва, когато най-после на четвъртия път извика: „Тръгвай!“ — и ездачите препуснаха.

Всички очи, всички бинокли бяха обърнати към пъстрата купчина конници, които в това време се изравниха.

„Пуснаха ги! Препускат!“ — чу се от всички страни след тишината на очакването.

И групи, и отделни пешеходци започнаха да пребягват от място на място, за да виждат по-добре. Още в първия миг събраните накуп конници се пръснаха и виждаше се как по двама, по трима и един след друг те се приближават към реката. На зрителите се струваше, че те препуснаха всички заедно; но за ездачите секундите бяха разлики, които имаха голямо значение за тях.

Неспокойната и твърде нервна Фру-Фру пропусна първия момент и няколко коня я изпревариха, но още преди да стигне реката, Вронски, който с всички сили задържаше изопващия поводите кон, лесно заобиколи три и пред него остана само червеникавият Гладиатор на Махотин, който равномерно и леко клатеше задницата си пред самия Вронски, а най-напред прелестната Диана, която носеше ни жив, ни мъртъв Кузовлев.

В първите минути Вронски още не владееше нито себе си, нито коня. До първото препятствие, реката, той не можеше да направлява движенията на коня.

Гладиатор и Диана се приближиха едновременно и почти в един и същи миг — хоп, издигнаха се над реката и прелетяха от другата страна; незабелязано, сякаш летеше, Фру-Фру се изви след тях, но в същия миг, когато Вронски се усещаше във въздуха, той изведнъж видя, почти под краката на коня си, Кузовлев, който се мяташе с Диана отвъд реката (подир скока Кузовлев отпуснал поводите и конят полетял презглава с него). Тия подробности Вронски научи отпосле, а сега виждаше само, че точно под него, дето трябваше да стъпи Фру-Фру можеше да попадне някой крак или главата на Диана. Но Фру-Фру, като падаща котка, при скачането направи усилие с краката и гърба си, отмина коня и се понесе по-нататък.

„О, милата!“ — помисли си Вронски.

След като прескочи реката, Вронски овладя напълно коня си и започна да го задържа, като смяташе да мине голямата бариера след Махотин и вече на следната четиристотинметрова дистанция, която беше без препятствия, да се опита да го изпревари.

Голямата бариера беше точно пред царската беседка. Императорът и целият дворец, и множеството народ — всички наблюдаваха него и препускащия на един конски корпус разстояние отпред Махотин, когато те наближаваха дявола (така се наричаше плътната бариера). Вронски чувствуваше отправените от всички страни към него погледи, но не виждаше нищо друго освен ушите и шията на коня си, летящата насреща му земя и задницата и белите крака на Гладиатор, които бързо биеха в такт пред него и оставаха все на едно и също разстояние. Гладиатор се издигна, без да чукне където и да било, размаха късата си опашка и се изгуби от очите на Вронски.

— Браво! — извика нечий глас.

В същия миг пред очите на Вронски, под самия него, се мярнаха дъските на бариерата. Без да измени ни най-малко движението си, конят се изви под него; дъските не се видяха посече и само отзаде му нещо тракна. Раздразнен от вървящия пред него Гладиатор, конят бе се изправил твърде рано пред бариерата и тропна о нея със задното си копито. Но вървежът му не се измени и Вронски, опръскан в лицето от една буца кал, разбра, че е останал пак на същото разстояние от Гладиатор. Той отново видя пред себе си задницата и късата му опашка и пак същите бързо подскачащи бели крака, които не се отдалечаваха от него.

В същия миг, когато Вронски помисли, че сега трябва да изпревари Махотин, самата Фру-Фру, която бе разбрала вече какво мисли той, без всякакво подкарване се засили значително и започна да се приближава до Махотин откъм най-удобната страна, откъм въжето. Махотин не отстъпваше от въжето. Тъкмо Вронски помисли, че може да го изпревари и отвън, когато Фру-Фру промени вървежа си и започна да изпреварва тъкмо по тоя начин. Рамото на Фру-Фру, което бе започнало вече да потъмнява от потта, се изравни със задницата на Гладиатор. Няколко скока те изминаха един до друг. Но пред препятствието, което наближаваха, Вронски, за да не прави голям кръг, започна да стяга поводите и бързо, на самата могилка, изпревари Махотин. Той видя набързо лицето му, опръскано с кал. Дори му се стори, че той се усмихна. Вронски отмина Махотин, но го чувствуваше непосредствено зад себе си и непрестанно слушаше зад гърба си отмереното подскачане и откъслечното, още съвсем бодро дишане от ноздрите на Гладиатор.

Следващите две препятствия, канавката и бариерата, бяха минати лесно, но Вронски започна да чува по-близо пръхтенето и скачането на Гладиатор. Засили коня и с радост почувствува, че той лесно ускори крачка, и тракането от копитата на Гладиатор започна да се чува пак на предишното разстояние.

Вронски водеше надбягването — точно това, което искаше да направи и което му препоръчваше Корд, и сега бе уверен в успеха си. Вълнението, радостта и нежността му към Фру-Фру постоянно се усилваха. Искаше му се да се озърне назад, но не смееше да направи това и се мъчеше да се успокои и да не засилва вече коня, за да запази у него сили, равни на ония, които — той чувствуваше това — оставаха у Гладиатор. Оставаше само едно, и то най-трудното препятствие; ако го премине преди другите, ще стигне пръв. Той препускаше към ирландската банкетка. Заедно с Фру-Фру видя още отдалеч тази банкетка и едновременно и той, и конят бяха обзети от мигновено съмнение. Той долови нерешителност в ушите на коня и вдигна камшика, но веднага почувствува, че съмнението му е неоснователно: конят знаеше какво трябва да направи. Засили се и отмерено, точно така, както предполагаше Вронски, изви се и като подскочи от земята, остави се на силата на инерцията, която го отнесе далеч зад канавката; и в същия тоя такт, без усилие, със същия бяг, Фру-Фру продължаваше да препуска.

— Браво, Вронски! — чу той гласове от една купчина хора — той знаеше, че те са от неговия полк и приятели, — които стояха до това препятствие; той не можа да не познае гласа на Яшвин, но не успя да го види.

„О, хубавицата ми!“ — мислеше той за Фру-Фру и се ослушваше към онова, което ставаше отзад. „Прескочи го!“ — помисли той, като чу отдире си препускането на Гладиатор. Оставаше само една последна канавка с вода, широка два аршина. Вронски дори не погледна към нея, а понеже искаше да стигне доста пред всички, започна да действува с поводите кръгообразно, като повдигаше и отпущаше главата на коня в такт със скачането. Той чувствуваше, че конят препуска с последни сили; не само шията и плещите му бяха мокри, но и по гривата, на главата, по острите уши се бяха появили капки пот, дишаше рязко и откъслечно. Но той знаеше, че тия сили ще са предостатъчни за останалите четиристотин метра. Само защото се чувствуваше по-близо до земята и поради особената мекота на движението Вронски знаеше, че конят му е спечелил много откъм бързина. Той прелетя над канавката, сякаш без да я забележи. Прелетя я като птица: но тъкмо в тоя миг, за свой ужас, Вронски почувствува, че без да се съобрази с движението на коня и без сам да знае как, направи едно лошо, непростимо движение, като се отпусна на седлото. Изведнъж положението му се промени и той разбра, че се е случило нещо ужасно. Не можеше още да си даде отчет какво бе се случило, когато край него се мярнаха белите крака на червеникавия жребец и със силно препускане Махотин прелетя край него. С единия си крак Вронски се опираше на земята и конят му се свличаше върху тоя крак. Той едва успя да го измъкне и конят се строполи на едната си страна с тежко пръхтене; опитвайки се да стане, като правеше напразни усилия с тънката си потна шия, конят се разтрепери на земята в краката му като простреляна птица. Несръчното движение, направено от Вронски, бе счупило гръбнака му. Но това той разбра много по-късно. А сега виждаше само, че Махотин бързо се отдалечава, а той стои и се олюлява сам върху калната неподвижна земя и пред него лежи Фру-Фру, диша тежко и извила глава, го гледа с хубавото си око. Вронски все още не разбираше какво се е случило и дърпаше коня за поводите. Конят пак се запремята като риба, крилата на седлото му тракаха, той измъкна предните си крака, но понеже нямаше сила да повдигне задника си, веднага се преметна и пак падна на хълбока си. С обезобразено от ужас лице, бледен и с трепереща долна челюст, Вронски го ритна с тока си в корема и пак започна да дърпа поводите. Но конят не се помръдваше, а заровил муцуна в земята, само гледаше своя господар с говорещия си поглед.

— Ааа! — простена Вронски и се улови за главата. — Ааа! Какво направих аз! — извика той. — Изгубих надбягването! И вината е моя, срамна, непростима! И тоя нещастен, мил, погубен кон! Ааа! Какво направих аз!

Мнозина от публиката, лекарят и фелдшерът, офицери от неговия полк тичаха към него. За свое нещастие той чувствуваше, че е цял и невредим. Конят бе строшил гръбнака си и затова решиха да го застрелят. Вронски не можеше да отговаря на въпросите, не можеше да говори с никого. Той се обърна, не вдигна падналата му от главата фуражка и се отдалечи от хиподрума, без да знае накъде върви. Чувствуваше се нещастен. За пръв път в живота си изпита най-тежко нещастие, неповторимо нещастие, и то такова, за което той бе виновен.

Яшвин го настигна с фуражката, изпрати го до в къщи и след половин час Вронски дойде на себе си. Но споменът за това състезание за дълго остана в душата му като най-тежкия и мъчителен спомен в живота му.