Лев Толстой
Ана Каренина (202)

I

Няма условия, с които човек не би могъл да свикне, особено ако вижда, че всички около него живеят също така. Преди три месеца Левин не би повярвал, че ще може да заспи спокойно при условията, в които се намираше днес; живеейки безцелен, безсмислен живот, при това живот, който надвишаваше средствата му, след пиянството (иначе не би могъл да нарече това, което стана в клуба), след неуместните приятелски отношения с човека, в когото едно време бе влюбена жена му, и още по-неуместното гостуване у една жена, която не можеше да се нарече иначе освен пропаднала, и след като се беше увлякъл в тая жена и бе огорчил жена си — той не би повярвал, че при тия условия ще може да заспи спокойно. Но под влияние на умората, безсънната нощ и изпитото вино той заспа дълбоко и спокойно.

В пет часа го събуди скърцането на отворената врата. Той скочи и се озърна. Кити не беше в леглото до него. Но зад преградката се движеше светлина и той чу нейните стъпки.

— Какво?… Какво?… — в просъница каза той. — Кити! Какво има?

— Нищо — каза тя и излезе със свещ в ръка иззад преградката. — Нищо. Стана ми зле — усмихна се тя с особено мила и многозначителна усмивка.

— Какво? Да не би да е започнало, а? — изплашено рече той. — Трябва да изпратим да извикат… — и той започна да се облича бързо.

— Не, не — каза тя, усмихвайки се, и го спря с ръка. — Сигурно няма нищо. Прилоша ми само малко. Но сега ми мина.

И като пристъпи до кревата, тя угаси свещта, легна си и утихна. Макар че му се виждаше подозрително нейното сякаш сдържано дишане и най-вече изразът на особена нежност и възбуда, с която, след като излезе иззад преградката, тя му каза „нищо“, спеше му се толкова много, че той веднага заспа. Едва отпосле си спомни лекото й дишане и разбра всичко, което ставаше в нейната скъпа, мила душа, докато тя лежеше до него, без да мръдне, в очакване на най-голямото събитие в живота на жената. В седем часа го събуди докосването на ръката й до рамото му и тихият й шепот. Тя сякаш се бореше между съжалението да го събуди и желанието да говори с него.

— Костя, не се плаши. Няма нищо. Но, струва ми се… Трябва да извикаме Лизавета Петровна.

Свещта пак бе запалена. Тя седеше на кревата и държеше в ръце плетивото, с което се занимаваше през последните дни.

— Моля ти се, не се плаши, няма нищо. Аз не се страхувам ни най-малко — каза тя, като видя изплашеното му лице, и притисна ръката му до гърдите си, а след това и до устните си.

Той бързо скочи, без да съзнава и без да снема очи от нея, облече халата и се спря, загледан все в нея. Трябваше да върви, но не можеше да се откъсне от погледа й. Той обичаше толкова много лицето й, познаваше добре израза и погледа й, но не беше я виждал никога такава. Като си спомни, че вчера бе я огорчил, той се виждаше толкова отвратителен и ужасен в сравнение с нея, каквато тя беше сега! Заруменялото й лице, обкръжено от изскочилите изпод нощната шапчица меки коси, сияеше от радост и решителност.

Колкото и малко неестественост и условност да имаше в характера на Кити, все пак Левин бе поразен от това, което се разкри сега пред него, когато изведнъж всички покривки паднаха и в очите й светеше самата същина на душата й. И в тая простота и разголеност тя, същата, която той обичаше, се виждаше още по-добре. Тя го гледаше усмихната; но изведнъж веждата й трепна, тя вдигна глава и като се приближи бързо, улови го за ръка и цяла се притисна към него, като го облъхна с горещия си дъх. Тя страдаше и сякаш му се оплакваше от страданията си. И в първия миг по навик му се стори, че е виновен. Но в погледа й имаше нежност, която казваше, че тя не само не го осъжда, но и го обича за тия страдания. „Щом не съм аз, тогава кой е виновен за това?“ — неволно помисли той, като търсеше виновника за тия страдания, за да го накаже; но виновник нямаше. Тя страдаше, оплакваше се и тържествуваше от тия страдания, и им се радваше, и ги обичаше. Той виждаше, че в душата й става нещо прекрасно, но какво — не можеше да разбере. Това беше свръх разбирането му.

— Аз изпратих да извикат мама. А ти иди по-скоро да извикаш Лизавета Петровна… Костя!… Нищо, мина ми.

Тя се отдръпна от него и позвъни.

— А сега върви. Паша идва. Нищо ми няма.

И Левин с учудване видя, че тя взе плетивото, което бе донесла през нощта, и отново започна да плете.

Докато излизаше от едната врата, Левин чу, че през другата влезе прислужницата. Той спря до вратата и чу, че Кити й дава подробни нареждания и заедно с нея започна да мести кревата.

Той се облече и докато впрягаха конете, понеже нямаше още файтони, отново изтича в спалнята, и то не на пръсти, а с криле, както му се струваше. Двете прислужници угрижено преместваха нещо в спалнята. Кити крачеше и плетеше, като премяташе бързо бримките и даваше нареждания.

— Ей сега отивам да извикам лекаря. За Лизавета Петровна отидоха, но и аз ще се отбия. Няма ли нужда от друго? Да извикам и Доли, нали?

Тя го погледна и очевидно не слушаше това, което той казваше.

— Да, да. Върви, върви — бързо рече тя, като се намръщи и му махна с ръка.

Той влизаше вече в приемната, когато изведнъж от спалнята се чу жален стон, който веднага утихна. Той се спря и дълго не можеше да разбере.

„Да, това е тя“ — каза си той и като се улови за главата, хукна надолу.

— Господи, помилуй, прости, помогни! — повтаряше някак неочаквано дошлите на устата му думи. И той, невярващият човек, повтаряше тия думи не само с уста. Сега, в тоя миг, той знаеше, че да се обръща към Бога, ни най-малко не му пречат не само съмненията му, но и неговата невъзможност да вярва поради разума си. Сега всичко това бе отлетяло като прах от душата му. Към кого трябва да се обръща, ако не към оня, в чиито ръце чувствуваше себе си, душата и любовта си!

Конят не беше още готов, но понеже чувствуваше в себе си особено напрежение на физически сили и внимание за онова, което трябваше да прави, за да не изгуби нито миг, без да дочака колата, той тръгна пешком и заповяда на Кузма да го настигне.

На ъгъла срещна един бързащ нощен файтонджия. В малката шейна, в кадифена дреха, забрадена с шал, седеше Лизавета Петровна… „Слава Богу, слава Богу!“ — рече той, като позна с възторг малкото й русо лице, което сега имаше особено сериозен и дори строг израз. Без да заповяда на файтонджията да спре, той изтича назад до нея.

— От два часа ли е? Не повече? — запита тя. — Вие ще заварите Пьотр Дмитрич, само че не го карайте да бърза. Вземете и опиум от аптеката.

— Значи, вие мислите, че ще бъде благополучно? Господи, помилуй и помогни! — рече Левин, като видя, че конят му излиза вече от портата. Той скочи в шейната до Кузма и заповяда да карат у лекаря.