Лев Толстой
Ана Каренина (49)

XV

Мястото на лова беше близо край реката в млада трепетликова гора. Когато наближиха гората, Левин слезе и отведе Облонски на края на една обрасла с мъх мочурлива полянка, на която снегът вече бе се стопил. А той се върна на другия край до две брези-близначки и като опря пушката на едно ниско разклонено сухо клонче, съблече кафтана, препаса се и опита дали ще може да движи свободно ръцете си.

Старата, побеляла Ласка, която вървеше подире му, клекна предпазливо срещу него и наостри уши. Слънцето залязваше отвъд голямата гора; и в светлината на зарята брезите, разпилени из трепетликовата гора, се открояваха ясно с висящите клони с набъбнали, готови да се пукнат пъпки.

От гъстата гора, дето имаше още сняг, в лъкатушил тесни ручейчета едва чуто се стичаше още водата. Дребни птици чуруликаха и от време на време прелитаха от дърво на дърво.

Посред пълната тишина се чуваше шумоленето на миналогодишните листа, които се поклащаха от размразяването на земята и от растенето на тревата.

„Колко интересно! Чува се и се вижда как тревата расте!“ — каза си Левин, като забеляза как един мокър кафяв трепетликов лист се хлъзна край едно стръкче млада трева. Той стоеше, слушаше и гледаше надолу ту мократа, покрита с мъх земя, ту ослушващата се Ласка, ту простиращото се далеч пред него море от оголени върхари на гората, ту тъмнеещото небе, забулено от белите ивици на облаците. Един ястреб, бавно размахвайки криле, излетя високо над далечната гора; друг също така излетя в същата посока и се скри. Птиците все по-високо и по-усърдно чуруликаха в гъстака. Наблизо забуха бухал. Ласка трепна, предпазливо пристъпи няколко крачки и се заослушва, навела глава встрани. Отвъд реката се обади кукувица. Тя изкука два пъти с обикновения си вик, а след това захриптя, прегракна и се забърка.

— Колко интересно! Кукувица кука! — каза Степан Аркадич, като се подаде иззад един храст.

— Да, чувам — отвърна Левин, с неудоволствие нарушавайки тишината на гората със своя неприятен и за самия него глас. — Сега вече наближава.

Фигурата на Степан Аркадич отново се скри зад храста и Левин видя само яркото пламъче на кибрита, което след това бе сменено от червеното въгленче на цигарата и от синия й пушек.

„Чът! Чът!“ — щракна и оправи ударниците на пушката си Степан Аркадич.

— А какво е това, което крещи? — попита той, като обърна вниманието на Левин върху едно провлечено гукане, сякаш някое разиграло се конче бе изцвилило с тънкото си гласче.

— Нима не знаеш? Това е мъжки заек. Но стига сме приказвали! Слушай, лети! — почти извика Левин и приготви ударника.

Чу се далечно, тънко изсвирване, а след две секунди — точно в обикновения такт, така познат на ловците — второ, трето изсвирване и след това започна вече да се чува и къркане.

Левин стрелна очи наляво-надясно и ето че върху мътносиньото небе пред него, над сливащите се като нежни вълни върхове на трепетликите, се показа летяща птица. Тя летеше право срещу него: близкото й къркане, наподобяващо равномерно дерене на кораво платно, се чу над самото му ухо; показаха се вече дългият клюн и шията на птицата и в тоя миг, когато Левин залегна иззад храста, дето стоеше Облонски, блесна червена мълния; птицата като стрела се спусна и отново полетя нагоре. Отново блесна мълния и се чу гърмеж; птицата запляска с криле, сякаш се мъчеше да се задържи във въздуха, спря се, постоя един миг и тежко тупна на калната земя.

— Нима не улучих? — извика Степан Аркадич, който поради дима не можа да види нищо.

— Ето го! — каза Левин, като сочеше Ласка, която, вдигнала едното си ухо и размахала високо края на пухкавата си опашка, с бавни стъпки, сякаш искаше да продължи удоволствието и сякаш се усмихваше, донесе убитата птица на господаря си. — Е, радвам се, че улучи — каза Левин, който същевременно изпитваше и завист, че той не е успял да убие бекаса.

— Колко мръсно ме излъга дясната цев! — отвърна Степан Аркадич, като пълнеше пушката си. — Шш… лети.

И наистина се чуха пронизителни, бързо следващи едно след друго изсвирвания. Два бекаса, които си играеха и се надпреварваха в летенето и само свиреха, а не къркаха, налетяха точно над главите на ловците. Чуха се четири изстрела и бекасите завиха бързо като лястовици и се изгубиха от очи.

…………………………………………………………………………………

Ловът беше отличен. Степан Аркадич уби още две птици и Левин две, но едната от тях не можа да намери. Започна да се стъмва. Ниско на запад ясната сребърна Венера вече светеше иззад брезичките с нежния си блясък, а високо на изток се мержелееше с червените си пламъчета мрачният Арктур. Над главата си Левин ловеше и губеше звездите на. Голямата мечка. Бекасите престанаха вече да летят; но Левин реши да почакат още, докато Венера, която той виждаше под клончето на една бреза, мине над него и когато започнат да се виждат ясно звездите на Голямата мечка. Венера мина вече над клончето, колата на Голямата мечка с процепа си се виждаше вече цяла върху тъмносиньото небе, но той все още чакаше.

— Не е ли време? — попита Степан Аркадич.

В гората беше вече тихо и нито една птичка не помръдваше.

— Да постоим още — отвърна Левин.

— Както искаш.

Сега те бяха на петнадесетина крачки един от друг.

— Стива — изведнъж неочаквано каза Левин, — защо не ми кажеш дали твоята балдъза се е омъжила, или кога ще се омъжва?

Левин се чувствуваше толкова твърд и спокоен и затова смяташе, че никакъв отговор не би могъл да го развълнува. Но той никак не очакваше онова, което му отговори Степан Аркадич.

— Нито е мислила, нито мисли да се омъжва, защото е много болна и лекарите я изпратиха на лечение в чужбина. Дори се страхуват за живота й.

— Какво приказваш! — извика Левин. — Много болна ли? Какво й е? Как тя…

Докато говореха това, Ласка, наострила уши, поглеждаше ту нагоре към небето, ту към тях с укор.

„Ама че намерили време да разговарят! — мислеше тя. — А той си лети… Ето го, бекас е. Ще го изтърват…“ — мислеше Ласка.

Но в същия миг и двамата изведнъж чуха рязко изсвирване, което сякаш ги шибна по ушите, и двамата изведнъж грабнаха пушките, блеснаха две мълнии и се чуха два гърмежа в един и същи миг. Високо летящият бекас за миг отпусна криле и падна в гъсталака, като правеше слаби лъкатушки.

— Това е отлично! Общ е! — извика Левин и хукна заедно с Ласка в гъсталака да търсят бекаса. „Ах, да, за какво ми бе станало неприятно? — мъчеше се да си спомни той. — Да, Кити е болна… Какво да се прави, много ми е жал“ — мислеше той.

— А, намери го! Ех, че умно куче! — каза той, като издърпа от устата на Ласка топлата птица и я сложи в почти пълната чанта. — Намерих го, Стива! — извика той.