Лев Толстой
Ана Каренина (8)

VIII

Когато професорът си отиде, Сергей Иванович се обърна към брат си.

— Много ми е драго, че дойде. За дълго ли? Как е стопанството?

Левин знаеше, че стопанството малко интересува по-големия му брат и че той му прави отстъпка, като го пита за това, ето защо отговори само за продажбата на житото и за парите.

Левин искаше да каже на брат си, че има намерение да се жени и да поиска съвета му, той дори твърдо бе решил това; но когато го видя и чу разговора му с професора и след това тоя небрежно-покровителствен тон, с който брат му го разпитваше за стопанските работи (майчиният им имот не беше поделен и Левин управляваше и двете части), Левин почувствува, кой знае защо, че не може да говори с него за решението си да се жени. Той чувствуваше, че брат му ще погледне на това не така, както нему се искаше.

— Е, как е земството по вас, а? — попита Сергей Иванович, който се интересуваше много от земството и му придаваше голямо значение.

— Право да ти кажа, не зная…

— Как? Но нали си член на управата?

— Не, вече не съм член; напуснах — отвърна Константин Левин — и не ходя вече на събранията.

— Жалко! — продума Сергей Иванович, като се начумери.

За оправдание Левин започна да разправя какво ставало на събранията в неговия уезд.

— Но това е винаги тъй! — прекъсна го Сергей Иванович. — Мие, русите, сме винаги тъй. Може би това е хубава наша черта — способността да виждаме недостатъците си, но ние прекаляваме, утешаваме се с ирония, която винаги е на езика ни. Ще ти кажа само едно: ако друг европейски народ имаше права, каквито представляват нашите земски учреждения — немците и англичаните биха създали от тях свобода, а ние само се смеем.

— Но какво да се прави? — виновно каза Левин. — Това беше последният ми опит. С цялата си душа се опитвах. Не мога. Не съм способен.

— Не че не си способен — каза Сергей Иванович, — но гледаш иначе на работата.

— Може би — унило отвърна Левин.

— А знаеш ли, братът Николай е пак тук.

Братът Николай беше роден и по-голям брат на Константин Левин и едноутробен брат на Сергей Иванович, пропаднал човек, който бе пропилял по-голямата част от имота си, движеше се в най-странно и лошо общество и бе скаран с братята си.

— Какво приказваш? — с ужас извика Левин. — Отде знаеш?

— Прокофий го видял на улицата.

— Тук, в Москва ли? Де е той? Знаеш ли? — Левин стана от стола, сякаш се готвеше веднага да върви.

— Съжалявам, че ти казах — рече Сергей Иванович, като поклащаше глава заради вълнението на по-малкия си брат. — Пращах да научат къде живее и му изпратих полицата на Трубин, която платих. Ето какво ми отговори той.

И Сергей Иванович взе една бележка изпод преспапието и я подаде на брат си.

Левин прочете написаното със странен, близък нему почерк:

„Покорно моля да ме оставите на мира. Това е едничкото, което искам от любезните си братлета. Николай Левин“

Левин прочете това и без да вдигне глава, стоеше с бележката в ръка пред Сергей Иванович.

В душата му се бореха желанието да забрави сега нещастния си брат и съзнанието, че това ще бъде лошо.

— Той очевидно иска да ме оскърби — продължи Сергей Иванович, — но не може да ме оскърби и аз от цялата си душа бих желал да му помогна, но знам, че това не може да се направи.

— Да, да — повтаряше Левин. — Разбирам и ценя отношението ти към него; но аз ще отида да го видя.

— Ако искаш, иди, но аз не те съветвам — каза Сергей Иванович. — Сиреч що се отнася до мене, не се страхувам от това, той не ще те скара с мене; но заради тебе съветвам те по-добре да не ходиш. Не можеш му помогна. Впрочем прави каквото щеш.

— Може би не може да му се помогне, но аз чувствувам особено в тоя миг — е, това е вече друго, — чувствувам, че не мога да бъда спокоен.

— Виж, това не разбирам — каза Сергей Иванович. — Разбирам едно — прибави той, — това е урокът на смирението. Аз започнах да гледам иначе и по-снизходително на онова, което се нарича подлост, след като братът Николай стана това, което е… Ти знаеш какво направи той…

— Ах, това е ужасно, ужасно! — повтаряше Левин. След като получи от лакея на Сергей Иванович адреса на брат си, Левин веднага се приготви да иде при него, но обмисли и реши да отложи отиването си до вечерта. Преди всичко, за да има душевно спокойствие, трябваше да реши въпроса, по който бе дошъл в Москва. От брат си той отиде в съда при Облонски и като научи за Шчербацки, запъти се натам, дето му казаха, че може да намери Кити.