Лев Толстой
Ана Каренина (122)

XI

Бетси не бе успяла още да излезе от салона, когато Степан Аркадич, който току-що бе се върнал от магазина на Елисеев, дето бяха получили пресни стриди, я срещна на вратата.

— А, княгиньо! Каква приятна среща! — заговори той. — А аз ходих у вас.

— Среща само за минута, защото си отивам — каза Бетси, като се усмихваше и слагаше ръкавицата си.

— Княгиньо, не бързайте да слагате ръкавицата, дайте да целуна ръката ви. За нищо не съм толкова доволен от връщането на старите моди, както от целуването на ръцете. — Той целуна ръката на Бетси. — Кога ще се видим?

— Вие не заслужавате — усмихната отвърна Бетси.

— Не, заслужавам, и то много, защото съм станал най-сериозният човек. Уреждам не само своите, но и чуждите семейни работи — каза той с многозначителен израз на лицето.

— Ах, много се радвам! — отвърна Бетси, която веднага разбра, че той говори за Ана. И като се върнаха в салона, те застанаха в ъгъла. — Той ще я умори — каза Бетси с многозначителен шепот. — Това е невъзможно, невъзможно…

— Радвам се, че мислите така — каза Степан Аркадич, като поклати глава със сериозен и страдалчески-съчувствен израз на лицето, — затова съм и дошъл в Петербург.

— Целият град приказва за това — каза тя. — Това е невъзможно положение. Тя все повече и повече се топи. Той не разбира, че тя е от ония жени, които не могат да се шегуват с чувствата си. Едно от двете: или да постъпи енергично, да я отведе някъде, или да се разведе. Иначе това я тормози.

— Да, да… именно… — с въздишка каза Облонски. — Затова съм и дошъл. Сиреч не собствено за това… Мене ме направиха камерхер, та трябваше да благодаря. Но главно трябва да се уреди тая работа.

— Е, Господ да ви помага! — каза Бетси.

След като изпрати княгиня Бетси до антрето и целуна още веднъж ръката й над ръкавицата, там, дето тупа пулсът, след като й издърдори още такива неприлични глупости, че тя вече не знаеше дали да се сърди, или да се смее, Степан Аркадич отиде при сестра си. Той я свари потънала в сълзи.

Въпреки бликналото радостно настроение, в което се намираше, Степан Аркадич веднага и естествено навлезе в оня съчувствен, поетически-възбуден тон, който отговаряше на нейното настроение. Той я попита как е със здравето и как е прекарала сутринта.

— Много, много зле. И деня, и сутринта, и всички минали и бъдещи дни — каза тя.

— Струва ми се, че изпадаш в мрачно настроение. Трябва да се съвземеш, да погледнеш право в лицето на живота. Зная, че е тежко, но…

— Чувала съм, че жените обичат мъжете дори за пороците им — изведнъж започна Ана, — но аз го мразя за неговите добродетели. Не мога да живея с него. Разбери, че не мога да го понасям физически и излизам от кожата си. Не мога, не мога да живея с него. Но какво да правя? Аз бях нещастна и мислех, че човек не може да бъде по-нещастен, но не можех да си представя това ужасно състояние, в което се намирам сега. Ще повярваш ли, макар да зная, че той е добър, прекрасен човек и че аз не струвам колкото нокътя му, все пак го мразя. Мразя го за великодушието му. И не ми остава нищо друго освен.

Тя искаше да каже смърт, но Степан Аркадич не я остави да се доизкаже.

— Ти си болна и възбудена — каза той, — повярвай ми, че преувеличаваш ужасно. Тук няма нищо толкова страшно.

И Степан Аркадич се усмихна. Никой на мястото на Степан Аркадич, при наличността на такова отчаяние, не би си позволил да се усмихне (усмивката би се сторила груба), но в неговата усмивка имаше толкова много доброта и почти женска нежност, че тая усмивка не оскърбяваше, а смекчаваше и успокояваше. Неговите тихи успокоителни думи и усмивки действуваха смекчаващо успокоително като бадемово масло. И Ана скоро почувствува това.

— Не, Стива — каза тя. — Аз съм загинала, загинала. Нещо по-лошо от загинала. Още не съм умряла и не мога да кажа, че всичко е свършено; наопаки, чувствувам, че не е свършено. Аз съм като обтегната струна, която трябва да се скъса. Но още не е свършено… и ще свърши страшно.

— Нищо, струната може да се разхлаби по мъничко. Няма положение, от което да не се намери изход.

— Аз мислих, мислих. Изходът е само един…

И отново по изплашения й поглед той разбра, че според нея тоя единствен изход е смъртта и затова не я остави да се доизкаже.

— Ни най-малко — каза той, — позволи ми. Ти не можеш да видиш положението си, както го виждам аз. Позволи ми да ти кажа откровено мнението си. — И той отново се усмихна предпазливо с бадемовата си усмивка. — Ще започна отначало: ти се омъжи за един човек с двадесет години по-стар от тебе. Омъжи се без любов или без да познаваш любовта. Да кажем, че това бе грешка.

— Ужасна грешка! — каза Ана.

— Но повтарям: това е свършен факт. След това ти си имала, да кажем, нещастието да се влюбиш в друг, а не в мъжа си. Това е едно нещастие; но и то е свършен факт. И мъжът ти се примири и ти прости за това. — Той се спираше след всяка фраза, като очакваше тя да възрази, но тя не отговаряше нищо. — Това е така. Сега въпросът е: можеш ли да продължаваш да живееш с мъжа си? Желаеш ли това? Желае ли го той?

— Не зная нищо, нищо.

— Но ти сама ми каза, че не можеш да го понасяш.

— Не, не съм казала това. Отричам го. Аз не знам нищо и не разбирам нищо.

— Да, но позволи ми…

— Ти не можеш да разбереш. Чувствувам, че летя с главата надолу в някаква пропаст, но не трябва да се спасявам. И не мога.

— Нищо, ние ще ти постелем и ще те подхванем. Аз те разбирам, разбирам, че не можеш да се решиш да изкажеш своето желание, своето чувство.

— Не искам нищо, нищо… само да се свърши всичко.

— Но той вижда и знае това. И нима мислиш, че на него по-малко му тежи, отколкото на тебе? Ти се измъчваш, измъчва се и той, и какво може да излезе от това? А разводът разрешава всичко — не без усилие изрази Степан Аркадич главната мисъл и многозначително я погледна.

Тя не отговори нищо и отрицателно поклати остриганата си глава. По израза на лицето й, което изведнъж светна с по-раншната си красота, той схвана, че тя не иска това нещо само защото то й се вижда някакво невъзможно щастие.

— Страшно ми е жал за вас! И колко бих бил щастлив, ако можех да уредя това! — каза Степан Аркадич и се усмихна вече по-смело. — Не говори, не говори нищо! Да можеше Бог да ми помогне само да изкажа всичко, както го чувствувам! Аз ще отида при него.

Ана го погледна със замислените си блестящи очи и не каза нищо.