Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Анна Каренина, –1877 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 189 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2009 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2009 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Ана Каренина

Руска. Шесто издание

Народна култура, София, 1981

Редактор: Зорка Иванова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Божидар Петров

Коректори: Наталия Кацарова, Маргарита Тошева

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Допълнителна корекция – сливане и разделяне на абзаци

Съпоставени текстове

Като свърши разменянето на пръстените, един черковен служител постла пред аналоя посред черквата розов копринен плат, хорът запя изкусен и сложен псалом, в който басът и тенорът се надпяваха, и свещеникът се обърна и посочи на младоженците постлания розов плат. Колкото и често и много да бяха слушали и двамата за поверието, че който стъпи пръв на плата, ще бъде глава в семейството, нито Левин, нито Кити можаха да си спомнят за това, когато направиха тия няколко стъпки. Те не чуха и високите забележки и спорове, че според едни той стъпил пръв, а според други — и двамата едновременно.

След обичайните въпроси дали искат да встъпят в брак и дали не са се обещавали на други и след отговорите им, които звучаха странно за самите тях, започна нова служба. Кити слушаше думите на молитвата и искаше, но не можеше да разбере смисъла им. Докато продължаваше обредът, чувството на тържество и светла радост все повече и повече изпълваше душата й и я лишаваше от възможност да внимава.

Молеха се „о еже податися им целомудрию и плоду чрева на пользу, о еже возвеселитися им видением сынов и дщерей“. Споменаваше се, че Бог е сътворил жената от реброто на Адама и „сего ради оставит человек отца и матерь и прилепится к жене, будет два в плоть едину“ и че „тайна сия велика ест“; молеха Бога да им даде плодородие и благословение, както на Исак и Ребека, на Йосиф, на Мойсей и Сепфор, и да видят синове от синовете си. „Всичко това било прекрасно — мислеше Кити, като слушаше тия думи, — всичко това не може и да бъде другояче“ — и на светналото й лице грееше радостна усмивка, която неволно се предаваше на всички, които я наблюдаваха.

— Наложете ги на главите им! — чуха се съвети, когато свещеникът им сложи венците, а Шчербацки, с разтрепераната си ръка в дълга ръкавица държеше високо венеца над главата й.

— Наложете го! — усмихната прошепна тя.

Левин се обърна към нея и бе поразен от радостното сияние, което излъчваше лицето й; това чувство неволно обхвана и него. И както и на нея, стана му светло и весело.

Беше им весело да слушат четенето на посланието на апостола и гръмливия глас на протодякона при последния стих, очакван с такова нетърпение от чуждата публика. Весело им беше да пият топло червено вино с вода от плоската паничка и още по-весело им стана, когато свещеникът отметна филона си, улови ръцете им в своята и под екота на баса, който пееше „Исаие ликуй“, ги поведе около аналоя. Препъвайки се в шлейфа на младата булка и също усмихнати и радостни от нещо, Шчербацки и Чириков, които крепяха короните, ту оставаха назад, ту се сблъскваха с младоженците, когато свещеникът спреше. Радостната искра, която бе пламнала у Кити, сякаш бе обхванала всички в черквата. На Левин му се струваше, че и на свещеника, и на дякона, също както и нему, им се искаше да се усмихват.

След като свали венците от главите им, свещеникът прочете последната молитва и поздрави младоженците. Левин погледна Кити и му се стори, че никога досега не бе я виждал такава. Тя беше прелестна с това ново сияние на щастие, което бе на лицето й. Левин искаше да й каже нещо, но не знаеше дали вече се е свършило. Свещеникът го извади от затруднение. Той се усмихна с добрата си уста и тихо каза:

— Целунете жена си, а вие целунете мъжа си — и взе свещите от ръцете им.

Левин целуна предпазливо нейните усмихващи се устни, подаде й ръка и усещайки някаква нова странна близост, излезе от черквата. Той не вярваше, не можеше да повярва, че това е истина. Само когато се срещнеха техните учудени и плахи погледи, той вярваше в това, защото чувствуваше, че те са вече едно цяло.

Същата нощ след вечерята младоженците заминаха за село.

VII