Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Анна Каренина, –1877 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 189 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2009 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2009 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Ана Каренина

Руска. Шесто издание

Народна култура, София, 1981

Редактор: Зорка Иванова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Божидар Петров

Коректори: Наталия Кацарова, Маргарита Тошева

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Допълнителна корекция – сливане и разделяне на абзаци

Съпоставени текстове

На терасата се бе събрало цялото женско общество. Те въобще обичаха да седят там следобед, но днес имаха и работа. Освен шиенето на детски ризки и плетенето на повои, с което бяха заети всички, днес там варяха сладко по една нова за Агафия Михайловна метода без прибавяне на вода. Кити въвеждаше тая нова метода, която се прилагаше в бащината й къща. По-рано тая работа бе възложена на Агафия Михайловна, която смяташе, че всичко, каквото се прави в къщата на Левинови, не може да бъде лошо, все пак наля вода в малините и ягодите, като твърдеше, че иначе не може; тя бе уличена в това и сега малините се варяха пред всички и Агафия Михайловна трябваше да се убеди, че и без вода сладкото ще стане хубаво.

Агафия Михайловна, с разгорещено и огорчено лице, с разчорлени коси и голи до лактите слаби ръце, поклащаше кръгообразно тавичката над жарника и мрачно гледаше сладкото, като желаеше от все сърце да се пелтоса и да не се свари. Княгинята, чувствувайки, че върху нея като главна съветница при варенето на малините трябва да се стовари гневът на Агафия Михайловна, се мъчеше да се престори, че е заета с друго и не се интересува от сладкото; тя говореше за странични неща, но поглеждаше изпод вежди към жарника.

— Аз винаги купувам евтинички рокли на слугините си — каза княгинята, като продължаваше започнатия разговор. — Не трябва ли сега да се махне пяната, миличка? — прибави тя, като се обърна към Агафия Михайловна. — Ти съвсем не трябва да правиш това, пък е и горещо — спря тя Кити.

— Аз ще го направя — каза Доли, стана и започна предпазливо да бърка с лъжицата разпенилата се захар; от време на време, за да махне от лъжицата полепналото по нея, тя почукваше по чинията, покрита вече с разноцветна, жълто-розова, с провлечен ален сироп пяна. „Как ще ближат това с чая!“ — мислеше тя за децата си, спомняйки си, че като малка се е чудила защо възрастните не ядат най-хубавото — пяната.

— Стива казва, че много по-добре е да се дават пари — продължи между това Доли започнатия интересен разговор по въпроса как е по-добре да се даряват прислужниците, — но…

— Как може пари! — започнаха в един глас княгинята и Кити. — Те ценят това.

— Ето аз например миналата година купих на нашата Матрьона Семьоновна не поплин, а нещо подобно — каза княгинята.

— Спомням си, на имения ви ден тя беше облечена с тая рокля.

— Много хубав модел; така просто и благородно. Аз щях да си ушия, ако тя нямаше такава. Също като у Варенка. Така мило и евтино.

— Е, сега, струва ми се, е готово — каза Доли, като капваше сироп от лъжицата.

— Когато започне да се точи, тогава е готово. Поварете още, Агафия Михайловна.

— Ох, тия мухи! — сърдито каза Агафия Михайловна. — Същото ще стане — прибави тя.

— Ах, колко е мил, не го плашете! — неочаквано каза Кити, като видя врабеца, който беше кацнал на перилата и кълвеше една малина.

— Да, но стой по-далеч от огъня — каза майка й.

— A propos de Варенка — каза Кити на френски, както си и говореха през цялото време, за да не ги разбира Агафия Михайловна. — Знаете ли, maman, че днес, кой знае защо, очаквам разрешение. Вие разбрахте какво. Колко хубаво би било!

— Ех, каква опитна сватовница! — каза Доли. — Колко предпазливо и умело ги сватосва…

— Не, кажете, maman, какво мислите?

— Какво мога да мисля? Той (той беше Сергей Иванович) е могъл винаги да вземе най-добрата мома в Русия; сега вече не е така млад, но все пак зная, че и сега много момичета биха се омъжили за него… Тя е много добра, но той би могъл…

— Не, разберете, мамо, че и за него, и за нея не може да се намери нищо по-хубаво. Първо, тя е прелест! — каза Кити, като подгъна единия си пръст.

— Тя му се харесва много, това е вярно — потвърди Доли.

— После, той заема такова положение в обществото, че няма никаква нужда жена му да има състояние иди положение в обществото. Трябва му само едно — хубава, мила, спокойна жена.

— Да, с нея човек може да бъде спокоен — потвърди Доли.

— Трето, необходимо е тя да го обича. И това го има… Значи, би било чудесно!… Чакам да се покажат сега от гората и всичко ще се разбере. Веднага ще позная по очите им. Толкова ще се радвам! Как мислиш, Доли?

— Но ти не се вълнувай. Ти съвсем не трябва да се вълнуваш — каза майка й.

— Та аз не се вълнувам, мамо. Струва ми, че днес той ще й направи предложение.

— Ах, това е толкова странно, как и кога мъжът прави предложение… Има някаква преграда и изведнъж тя пада — каза Доли, като се усмихваше замечтана и си спомняше миналото си със Степан Аркадич.

— Мамо, татко как ви е направил предложение? — изведнъж запита Кити.

— Много просто, нямаше нищо необикновено — отвърна княгинята, но лицето й светна цяло при тоя спомен.

— Не, но как? Вие все пак сте го обичали, преди да ви позволят да си говорите?

Кити изпитваше особено очарование, че сега може да говори с майка си като с равна за тия най-главни въпроси в живота на жената.

— Разбира се, че го обичах; той идваше у нас на село.

— Но как стана тая работа, мамо?

— Ти сигурно мислиш, че вие сте измислили нещо ново? То си е едно и също: всичко стана с погледи, с усмивки…

— Колко добре го казахте, мамо! Именно с погледи и с усмивки — потвърди Доли.

— Но какви думи ти каза той?

— А на тебе какви думи ти каза Костя?

— Той писа с тебешир. Беше чудно… Колко отдавна ми се вижда то! — каза тя.

И трите жени се замислиха за едно и също. Първа Кити прекъсна мълчанието. Тя си спомни цялата последна зима преди женитбата и увлечението си по Вронски.

— Едно има… това е по-раншното увлечение на Варенка — каза тя, като си спомни за това по естествена връзка на мисълта. — Исках да кажа някак на Сергей Иванович, да го подготвя. Всички мъже — прибави тя — са ужасно ревниви към миналото ни.

— Не всички — каза Доли. — Ти съдиш за това по мъжа си. Той и досега се измъчва от спомена за Вронски. Истина е, нали?

— Истина е — отвърна Кити със замечтана усмивка.

— Само че аз не зная — намеси се княгинята-майка с материнските си грижи за дъщеря си, — какво твое минало е могло да го безпокои? Че Вронски те е задирял? Това се случва с всяко момиче.

— Да, но ние не говорим за това — каза Кити, като се изчерви.

— Не, позволи ми — продължи майка й, — и после ти сама не искаше да ми позволиш да поприказвам с Вронски. Помниш ли?

— Ах, мамо! — с израз на страдание каза Кити.

— Сега човек не може да ви спре… Твоите отношения не можеха да отидат по-далеч, отколкото трябваше; аз бих го предизвикала сама. Впрочем за тебе не е добре да се вълнуваш, мила. Моля ти се, помни това и се успокой.

— Аз съм напълно спокойна, maman.

— Какво щастие бе тогава за Кити, че пристигна Ана — каза Доли — и какво нещастие за нея! Стана тъкмо обратното — прибави тя, поразена от мисълта си. — Тогава Ана бе така щастлива, а Кити се мислеше за нещастна. А стана тъкмо обратното! Често си мисля за кея.

— Намерила си за кого да мислиш! Мръсна, отвратителна жена, без сърце — каза майка й, която не можеше да забрави, че Кити се омъжи не за Вронски, а за Левин.

— Как ви се ще да говорите за това — ядосано каза Кити, — аз не мисля и не искам да мисля за това… Не искам и да мисля — повтори тя, като се вслушваше в познатите стъпки на мъжа си по стълбата на терасата.

— За какво се отнася това: не искам и да мисля? — запита Левин, когато дойде на терасата.

Но никой не му отговори и той не повтори въпроса.

— Съжалявам, че развалих женското ви царство — каза той, като изгледа недоволно всички и разбра, че са говорили нещо такова, за което не биха говорили пред него.

За миг той почувствува, че споделя чувството на Агафия Михайловна, недоволството й, че варят сладкото без вода и въобще срещу чуждото шчербацко влияние. Но се усмихна и пристъпи до Кити.

— Е, как е? — запита я той, като я погледна със същия израз, с който сега всички се обръщаха към нея.

— Нищо, добре съм — усмихната каза Кити, — а ти как си?

— Знаеш ли, возят тройно повече, отколкото талигите. Да отидем ли за децата? Аз наредих да впрегнат.

— Как, нима искаш да возиш Кити с кабриолета? — с укор каза майката.

— Но ние ще караме бавно, княгиньо.

Левин никога не наричаше княгинята maman, както правят зетьовете, и това й беше неприятно. Но въпреки че обичаше много и уважаваше княгинята, Левин не можеше да я нарече така, без да оскверни чувството към умрялата си майка.

— Елате с нас, maman — каза Кити.

— Не искам да гледам това безразсъдство.

— Добре, аз ще тръгна пешком. То е здравословно за мене. — Кити стана, пристъпи до мъжа си и го улови за ръка.

— Здравословно е, но всичко трябва да бъде с мярка — каза княгинята.

— Е, как е, Агафия Михайловна, готово ли е сладкото? — каза Левин усмихнат на Агафия Михайловна, като искаше да я развесели. — Добре ли е по новата метода?

— Трябва да е добре. Понашему, преварено е.

— Така е по-добре, Агафия Михайловна, няма да вкисне, а пък ледът ни се стопи вече и няма отде да вземем — каза Кити, която веднага разбра намерението на мъжа си, и се обърна към старицата със същото чувство. — Затова пък вашите туршии са толкова хубави и мама казва, че не е яла никъде такива — прибави тя усмихната, като й оправяше забрадката.

Агафия Михайловна сърдито погледна Кити.

— Вие не ме утешавайте, господарке. Достатъчно е да ви погледна с него, и ми е вече весело — каза тя и тоя груб израз с него, а не с господаря засегна Кити.

— Елате с нас за гъби, ще ни покажете местата.

Агафия Михайловна се усмихна, поклати глава, сякаш искаше да каже: „Бих ви се разсърдила, но не мога.“

— Моля ви се, направете, както казвам — рече княгинята, — покрийте сладкото с една хартийка и я намокрете с ром. Няма никога да плесеняса и без лед.

III