Лев Толстой
Ана Каренина (105)

V

След като срещна Вронски на входа у дома си, Алексей Александрович отиде, както се бе наканил, в италианската опера. Там той остана двете действия и се срещна с всички, които трябваше да види. Когато се върна в къщи, огледа внимателно закачалката и като видя, че няма военна дреха, се прибра в стаята си както обикновено. Но въпреки навика си не си легна и до три часа през нощта крачеше насам-натам из кабинета. Не го оставяше на мира чувството на гняв към жена му, която не искаше да пази приличие и да изпълнява единственото условие, което бе й поставил — да не приема в къщи любовника си. Тя не изпълни искането му и той трябва да я накаже и да изпълни заплашването си — да поиска развод и да й отнеме сина. Той знаеше всички трудности, свързани с тая работа, но бе казал вече, че ще го направи и сега трябва да изпълни заплашването си. Графиня Лидия Ивановна бе му загатнала, че това е най-добрият изход от положението му и в последно време практиката на разводите бе стигнала до такова съвършенство, че Алексей Александрович виждаше възможност да се преодолеят формалните трудности. Освен това — нещастието не идва само — и работите по настаняване на малцинствата и за напояване нивите в Зарайска губерния бяха навлекли на Алексей Александрович такива служебни неприятности, че в последно време той се намираше постоянно в крайно раздразнение.

Той не спа през цялата нощ и гневът му, който растеше в някаква грамадна прогресия, на сутринта стигна до крайните си предели. Той се облече набързо и сякаш понесъл пълна чашата на гнева и страхувайки се да не я разлее, да не изгуби заедно с гнева и енергията, която му бе необходима за обяснението с жена му, влезе в стаята й още щом научи, че е станала.

Ана, която мислеше, че познава много добре мъжа си, бе поразена от неговия вид, когато той влезе при нея. Челото му беше намръщено, а очите гледаха мрачно напред, отбягвайки нейния поглед; устните бяха твърда и презрително свити. Във вървежа, в движенията, в тона на гласа му имаше решителност и твърдост, каквито жена му никога не бе виждала у него. Той влезе в стаята и без да се здрависва с нея, тръгна право към писмената й маса, взе ключовете и отвори чекмеджето.

— Какво искате?! — извика тя.

— Писмата от любовника ви — каза той.

— Те не са тук — каза тя и затвори чекмеджето; но по това движение той разбра, че е налучкал сигурно и като отблъсна грубо ръката й, бързо грабна чантата, в която, както знаеше, тя поставя най-необходимите книжа. Тя искаше да измъкне чантата, но той я отблъсна.

— Седнете! Трябва да поговоря с вас — каза той, като сложи чантата под мишница и я стисна с лакътя си така напрегнато, че рамото му се дигна.

С учудване и плахост тя го гледаше мълчаливо.

— Аз ви казах, че няма да позволя да приемате любовника си в къщи.

— Трябваше да се срещна с него, за да…

Тя се спря, защото не знаеше какво да измисли.

— Не ме интересуват подробностите защо една жена иска да се срещне с любовника си.

— Аз исках, аз само… — каза тя и пламна. Тая негова грубост я разсърди и й даде смелост. — Нима не чувствувате колко лесно е за вас да ме обиждате? — каза тя.

— Може да обидиш честния човек и честната жена, но да кажеш на крадеца, че е крадец, това е само la constatation d’un fait^[1].

— Аз не познавах още у вас тая нова черта — жестокост.

— Вие наричате жестокост това, че един мъж дава на жена си свобода, поставяйки я под честната закрила на името си, само при условие да пази приличие. Това ли е жестокост?

— Това е нещо по-лошо от жестокост, това е подлост, ако искате да знаете! — с изблик на злоба извика Ана, стана и искаше да излезе.

— Не! — развика се той с пискливия си глас, който сега се издигна с една нота по-високо от обикновено, и като я улови с големите си пръсти за ръката така силно, че по нея останаха червени следи от гривната, която бе притиснал, насила я накара да седне на мястото си. — Подлост ли? Щом искате да употребите тая дума, подлост е да оставиш мъжа си и сина си заради любовника и да ядеш хляба на мъжа си!

Тя наведе глава. Не само не каза това, което бе казала вчера на любовника си, че той е нейният мъж, а мъжът й е излишен, но дори не помисли това. Чувствуваше цялата справедливост на думите му и само каза тихо:

— Вие не можете да опишете моето положение по-лошо, отколкото сама го виждам, но защо приказвате всичко това?

— Защо приказвам ли? Защо ли? — продължи той също така ядосано. — За да знаете, че понеже не изпълнихте волята ми да пазите приличие, аз ще взема мерки, за да се тури край на това положение.

— Тоя край ще дойде и без това скоро, скоро — рече тя и при мисълта за близката и желана сега смърт в очите й отново се появиха сълзи.

— Тоя край ще дойде по-скоро, отколкото сте намислили с любовника си! Вие имате нужда да задоволявате една животинска страст…

— Алексей Александрович! Не казвам, че това не е великодушно, но е нечестно — да биеш легнал човек.

— Да, вие мислите само за себе си, но страданията на човека, който е бил ваш мъж, не ви интересуват. Все едно ви е, че целият му живот е разбит, че той твърде много е плете… пледе… плетеглил.

Алексей Александрович говореше толкова бързо, че се забърка и никак не можеше да изговори тая дума. Накрай той я изговори плетеглил. На нея й стана смешно и веднага я досрамя, че в такава минута нещо можеше да й се види смешно. И за пръв път тя за миг се постави на негово място, изпита неговите чувства и й дожаля за него. Но какво можеше да каже или да направи? Навела глава, тя мълчеше. Той също помълча известно време и след това вече заприказва с не така писклив, студен глас, като подчертаваше произволно избраните думи, думи без някаква особена важност.

— Дойдох да ви кажа… — рече той.

Тя го погледна. „Не, така ми се е сторило — помисли тя, като си спомни израза на лицето му, когато той се заплете на думата плетеглил, — не, нима човек с такива мътни очи, с такова самодоволно спокойствие може да чувствува нещо?“

— Аз не мога да променя нищо — прошепна тя.

— Дойдох да ви кажа, че утре заминавам за Москва и не ще се върна вече в тая къща, а вие ще получите съобщение за решението ми чрез адвоката, когото ще натоваря с делото по развода. А синът ми ще отиде при сестра ми — каза Алексей Александрович, като си спомняше с мъка какво се канеше да каже за сина си.

— На вас ви трябва Серьожа, за да ми причините болка — рече тя и го погледна изпод вежди. — Вие не го обичате… Оставете ми Серьожа!

— Да, аз изгубих дори любовта към сина си, защото с него е свързано отвращението ми към вас. Но все пак ще го взема. Прощавайте!

И той искаше да излезе, но сега го задържа тя.

— Алексей Александрович, оставете ми Серьожа! — още веднъж прошепна тя. — Повече нищо нямам да кажа. Оставете Серьожа до моето… Аз ще родя скоро, оставете го!

Алексей Александрович пламна, изскубна ръката си от нея и мълчаливо излезе от стаята.