Лев Толстой
Ана Каренина (12)

XII

Княжна Кити Шчербацкая беше на осемнадесет години. Тя се появи, в обществото за пръв път тая зима. Успехите й бяха по-големи, отколкото на двете й по-възрастни сестри, по-големи, отколкото очакваше дори княгинята. Не само че младежите, които танцуваха по московските балове, бяха почти всички влюбени в Кити, но още първата зима се появиха двама сериозни кандидати: Левин и веднага след заминаването му граф Вронски.

Появата на Левин в началото на зимата, честите му посещения и явната му любов към Кити бяха повод за първите сериозни разговори между родителите на Кити върху нейното бъдеще и за споровете между княза и княгинята. Князът държеше страната на Левин, като казваше, че не желае нищо по-добро за Кити. А княгинята, със свойствения на жените навик да заобикалят въпроса, казваше, че Кити е много млада, че Левин с нищо не показва, че има сериозни намерения, че Кити не е привързана към него и други такива доводи; но тя не казваше главното — че очаква по-добра партия за дъщеря си, че Левин не й харесва и че тя не може да го разбере. И когато Левин неочаквано замина, княгинята се зарадва и казваше тържествуваща на мъжа си: „Виждаш ли, аз бях права.“ А когато се появи Вронски, тя се зарадва още повече, като затвърди мнението си, че Кити трябва да се омъжи не само за добър, но и за блестящ мъж.

Според майката не можеше да става дума за никакво сравнение между Вронски и Левин. Тя не харесваше у Левин нито неговите странни и резки съждения, нито непохватността му в обществото, основана, както предполагаше тя, на гордостта му, и неговия, според нейните разбирания, някакъв си див живот на село, дето се занимава с говеда и селяци; тя не харесваше много и това, че той, влюбен в дъщеря й, се влачи в къщата им вече месец и половина, сякаш очаква нещо, колебае се, сякаш се страхува да не би да е голяма чест за тях, ако направи предложение, и не иска да разбере, че когато ходи в една къща, където има момиче за женене, би трябвало да се обясни. И изведнъж, без да се обясни, той си замина. „Добре, че е толкова непривлекателен, та Кити не се влюби в него“ — мислеше майката.

Вронски отговаряше на всички желания на майката. Много богат, умен, знатен, на път към блестяща военно-придворна кариера и очарователен човек. Не можеше да се желае нищо по-хубаво.

На баловете Вронски явно задиряше Кити, танцуваше с нея и ходеше у тях — значи, не можеше и да има съмнение в сериозността на намеренията му. Но въпреки това през цялата зима майката се намираше в страшно безпокойство и вълнение.

Самата княгиня бе се омъжила преди тридесет години чрез посредничеството на леля си. Момъкът, за когото вече знаеха всичко предварително, дойде, видя девойката, видяха и него; сватовницата леля научи и предаде взаимно направеното впечатление; впечатлението беше добро; след това в определен ден бе направено на родителите и бе прието очакваното предложение. Всичко стана много лесно и просто. Така поне се струваше на княгинята. Но сега с дъщерите си тя изпита, че не е никак лесна и проста тая обикновена наглед работа — да омъжиш дъщерите си. Колко страхове бяха изживени, колко мисли премислени, колко пари похарчени, колко спречквания с мъжа й станаха, когато омъжваха двете по-големи дъщери — Даря и Натали! Сега, при задомяването на по-малката, преживяваха същите страхове, същите съмнения и още по-големи от по-рано караници с мъжа. Старият княз, като всички бащи, беше особено строг по отношение на честта и чистотата на дъщерите си; той беше неблагоразумно ревнив към тях и особено към Кити, която беше негова любимка, и на всяка крачка правеше сцени на княгинята, задето компрометира дъщеря си. Княгинята бе свикнала с това още при първите си дъщери, но сега чувствуваше, че строгостта на княза има повече основания. Тя виждаше, че напоследък много неща в обществото са се променили, че задълженията на майката са станали още по-трудни. Виждаше, че връстниците на Кити образуваха някакви компании, посещаваха някакви курсове, държаха се свободно с мъжете, ходеха сами из улиците, много от тях не правеха реверанси и главно, всички бяха твърдо убедени, че да си избират мъже, е тяхна работа, а не на родителите. „Днес вече момичетата не се омъжват така, както по-рано“ — мислеха и казваха всички тия млади девойки и дори старите хора. Но как се омъжват момичетата днес, княгинята не можеше да научи от никого. Френският обичай — родителите да решават съдбата на децата си — не бе възприет и го осъждаха. Английският обичай — да се дава пълна свобода на момичето — също не бе възприет и не бе възможен за руското общество. Руският обичай на сватосване се смяташе за нещо безобразно, всички го осмиваха, та дори и княгинята. Но как трябва да се омъжва едно момиче, никой не знаеше. Всички, с които на княгинята се случваше да говори по тоя въпрос, й казваха едно и също: „Моля ви се, днес е вече време да се оставят тия стари обичаи. Женят се младите, а не родителите им; значи, трябва да се оставят младите сами да се нареждат, както си знаят.“ Но лесно беше да говорят така ония, които нямат дъщери; а княгинята разбираше, че ако оставят дъщеря им свободна, тя може да се влюби, и то да се влюби в такъв, който не ще иска да се жени, или в такъв, който няма да е подходящ съпруг. И колкото да внушаваха на княгинята, че в днешно време младите хора трябва сами да уреждат съдбата си, тя не можеше да повярва това, както не можеше да повярва, че при всяко време най-добрите играчки за петгодишни деца трябва да бъдат заредените пистолета. И затова княгинята се безпокоеше за Кити повече, отколкото за по-големите си дъщери.

Сега тя се страхуваше да не би Вронски да се ограничи само със задиряне на дъщеря й. Виждаше, че дъщеря й е вече влюбена в него, но се утешаваше, че той е честен човек и затова няма да постъпи така. Но същевременно знаеше, че при днешното свободно държане е лесно да се завърти главата на едно момиче и че мъжете изобщо гледат леко на тия работи. Миналата седмица Кити разправи на майка си за своя разговор с Вронски през време на мазурката. Тоя разговор отчасти успокои княгинята; но тя не можеше да бъде напълно спокойна. Вронски казал на Кити, че те, двамата братя, са свикнали дотолкова да се подчиняват във всичко на майка си, че никога не ще се решат да предприемат нещо важно, без да се посъветват с нея. „И сега аз чакам като особено щастие да пристигне майка ми от Петербург“ — казал той.

Кити й разправи това, без да придава някакво значение на тия думи. Но майката ги разбра другояче. Тя знаеше, че очакват всеки ден пристигането на старата, знаеше, че тя ще бъде доволна от избора на сина си и й се виждаше чудно, че той не прави предложение от страх да не обиди майка си; обаче княгинята толкова желаеше както тоя брак, така и преди всичко да се успокои от тревогите си, че вярваше на всичко това. Колкото и тежко да й бе сега, като виждаше нещастието на голямата си дъщеря Доли, която се готвеше да остави мъжа си, вълнението за решаващата се съдба на по-малката й дъщеря поглъщаше всичките й мисли. Днес, с идването на Левин, й се прибави още едно ново безпокойство. Тя се страхуваше да не би дъщеря й, която по едно време, както й се струваше, имаше чувства към Левин, от излишна честност да откаже на Вронски и въобще да не би пристигането на Левин да обърка, да забави тая работа, толкова близка до завършека си.

— Отдавна ли е пристигнал той? — попита княгинята за Левин, когато се върнаха в къщи.

— Днес, maman.

— Искам да ти кажа само едно… — започна княгинята и по сериозно-оживеното й лице Кити отгатна за какво ще стане дума.

— Мамо — каза тя, като пламна и бързо се обърна към нея, — моля ви се, моля ви се, не говорете нищо за това. Аз зная, всичко зная.

Тя желаеше същото, което желаеше и майка й, но мотивите за желанието на майка й я обиждаха.

— Искам да ти кажа само, че след като си дала надежда на единия…

— Мамо, миличка, за Бога, не говорете. Така ме е страх да се говори за това.

— Няма, няма да говоря — каза майката, като видя сълзи в очите на дъщеря си, — но искам едно нещо, миличка: ти ми обеща, че няма да криеш нищо от мен. Няма да криеш, нали?

— Никога нищо няма да крия, мамо — отвърна Кити, като се изчерви и погледна майка си право в очите. — Но сега няма какво да казвам. Аз… аз… дори и да исках, не зная какво да кажа и как… не зная…

„Не, с тия очи тя не може да излъже“ — помисли майката, като се усмихваше на нейното вълнение и щастие. Княгинята се усмихваше, като мислеше колко ли необикновено и значително се вижда на горката й дъщеря това, което става сега в душата й.