Лев Толстой
Ана Каренина (53)

XIX

В деня на красноселските конни надбягвания Вронски дойде по-рано от обикновено да изяде бифтека си в общия другарски стол на полка. Нямаше нужда да пази строга диета, понеже теглото му се равняваше тъкмо на необходимите седемдесет и два килограма; но не трябваше и да затлъстява повече и затова отбягваше тестени и сладки неща. Той седеше с разкопчан над бялата жилетка сюртук, облакътен с две ръце на масата, и докато чакаше поръчания бифтек, гледаше във френския роман, разтворен върху чинията му. Гледаше в книгата само за да не разговаря с влизащите и излизащите офицери и мислеше.

Мислеше за тона, че Ана му бе обещала среща днес след надбягванията. Но той не бе я виждал от три дни и понеже мъжът й бе се върнал от чужбина, не знаеше дали срещата ще може да стане днес, или не и не знаеше как да научи това. Последния път се вижда с нея във вилата на братовчедката си Бетси. А във вилата на Каренини той ходеше колкото може по-рядко. Сега искаше да отиде там и обмисляше как да направи това.

„Разбира се, ще кажа, че Бетси ме е изпратила да я питам дали ще дойде на надбягванията. Разбира се, ще отида“ — реши той в себе си и вдигна глава от книгата. И предвкусвайки щастието, че ще я види, лицето му просия.

— Изпрати да съобщят у дома да приготвят по-скоро каляската с три коня — каза той на слугата, който в сребърно горещо блюдо му поднесе бифтека, и като придърпа чинията, започна да яде.

От съседния билярден салон се чуваха удари на топки, говор и смях. На входната врата се появиха двама офицери: единият младичък, със слабо, фино лице, който неотдавна бе постъпил от Пажеския корпус в техния полк, а другият — пълен, стар офицер с гривна на ръката и сплути малки очички.

Вронски ги погледна, намръщи се и уж че не ги е забелязал, наведе се над книгата и започна да чете и да яде едновременно.

— Е, за надбягването ли събираш сили? — попита дебелият офицер и седна до него.

— Както виждаш — отвърна Вронски намръщен, като бършеше устата си и не го поглеждаше.

— Ами не се ли страхуваш, че ще напълнееш? — попита офицерът и приближи един стол за младичкия си другар.

— Какво? — сърдито каза Вронски, като направи гримаса на отвращение и показа гъстите си зъби.

— Не се ли страхуваш, че ще напълнееш?

— Момче, хереско! — извика Вронски, без да отговори, и като премести книгата на другата си страна, продължи да чете.

Дебелият офицер взе листа за вината и се обърна към младичкия офицер.

— Избери какво да пием — каза той, като му подаваше листа и го гледаше.

— Може рейнско — каза младият офицер, поглеждайки плахо към Вронски и мъчейки се да улови с пръсти едва наболите си мустачки. Като видя, че Вронски не се обръща, младият офицер стана.

— Да отидем в билярдния салон — каза той.

Дебелият офицер покорно стана и те тръгнаха към вратата.

В това време в салона влезе високият и строен ротмистър Яшвин, който кимна презрително, отвисоко на двамата офицери и пристъпи до Вронски.

— А! Ето го! — извика той, като го тупна силно с голямата си ръка по пагона. Вронски се озърна сърдито, но веднага лицето му светна от свойствената му спокойна и твърда любезност.

— Умно, Альоша — каза ротмистърът с гръмкия си баритон. — Сега си хапни и изпий една чашка.

— Не ми се яде вече.

— Ей ги тия неразделните — прибави Яшвин, като гледаше подигравателно двамата офицери, които в това време излизаха от салона. И той седна до Вронски, като сви под остър ъгъл твърде дългите си за височината на столовете бедра и пищяли в тесни бричове. — Защо вчера не дойде в Красненския театър? Нумерова съвсем не беше лоша. Ти къде беше?

— Заседях се у Тверски — отвърна Вронски.

— А! — обади се Яшвин.

Яшвин, картоиграч, гуляйджия и не само човек без всякакви принципи, но дори с безнравствени принципи, беше най-добрият приятел на Вронски в полка. Вронски го обичаше както заради необикновената му физическа сила, която в повечето случаи се проявяваше в това, че той можеше да се налива като бъчва, да не спи и да си бъде все същият, така и заради голямата нравствена сила, която проявяваше в отношенията към началниците и другарите си, у които будеше страх и уважение, а също и като играеше на десетки хиляди и въпреки изпитото вино винаги така умело и спокойно, че го смятаха за пръв играч в Английския клуб. Вронски го уважаваше и обичаше особено защото чувствуваше, че Яшвин го обича не заради името и богатството му, а заради самия него. И измежду всички други само с него Вронски можеше да приказва за своята любов. Той чувствуваше, че само Яшвин, макар да изглеждаше, че презира всяко чувство, само той, както се струваше на Вронски, можеше да разбере тая силна страст, която сега бе изпълнила целия му живот. Освен това той беше уверен, че Яшвин сигурно вече не намира удоволствие в сплетните и скандалите, а разбира това чувство както трябва, сиреч знае и вярва, че тая любов, не е шега, не е забава, а нещо по-сериозно и по-важно.

Вронски не бе говорил с него за любовта си, но виждаше, че той знае всичко, разбира всичко както трябва и беше му приятно да чете това в очите му.

— А, да! — каза той, когато Вронски му отговори, че е бил у Тверски; черните му очи светнаха, той улови левия си мустак и по лош навик започна да го засуква към устата.

— Ами ти какво направи вчера? Спечели ли? — попита Вронски.

— Осем хиляди. Но трите са спорни, едва ли ще ми ги даде.

— Е, тогава можеш и да изгубиш заради мене — засмян каза Вронски. (Яшвин бе направил голям облог за него.)

— По никой начин няма да изгубя. Само Махотин е опасен.

И разговорът мина върху очакваните днешни надбягвания, за които само можеше да мисли сега Вронски.

— Да вървим, аз свърших — каза Вронски, стана и тръгна към вратата. Яшвин също стана, като изопна грамадните си крака и дълга снага.

— За мене е още рано да обядвам, но трябва да си пийна нещо. Ще дойда ей сега. Момче, донеси ми вино! — викна той със своя знаменит в командуването плътен глас, от който стъклата трепереха. — Не, няма нужда — веднага извика той пак. — Отиваш ли си? И аз ще дойда с тебе.

И той тръгна с Вронски.