Лев Толстой
Ана Каренина (199)

Тя бе станала да го посрещне, без да скрива радостта си, че го вижда. И в спокойствието, с което му протегна малката си и енергична ръка и го запозна с Воркуев и посочи червенокосото хубаво момиче, което седеше и се занимаваше тук и което тя нарече своя възпитаница, имаше познатите и приятни на Левин маниери на жена от висшето общество, винаги спокойна и естествена.

— Много, много се радвам — повтори тя и в нейните уста тия прости думи, кой знае защо, добиха особено значение за Левин. — Аз ви познавам и обичам отдавна и поради приятелството ви със Стива, и заради вашата жена… познавах я много за малко, но тя остави в мене впечатление на прелестно цвете, именно на цвете. А тя ще бъде скоро вече майка!

Тя говореше свободно и бавно, като местеше от време на време погледа си от Левин върху брат си, и Левин чувствуваше, че впечатлението, което е направил, е добро и му стана веднага леко, просто и приятно с нея, сякаш се познаваха още от детинство.

— Ние с Иван Петрович се настанихме в кабинета на Алексей — каза тя в отговор на Степан Аркадич, който я запита може ли да се пуши — тъкмо за да можем да пушим — и като погледна Левин, вместо да го запита дали пуши, дръпна към себе си костенурковата табакера и си извади цигара.

— Как си със здравето днес? — запита я брат й.

— Добре. Нерви, както винаги.

— Нали е необикновено хубав? — каза Степан Аркадич, който забеляза, че Левин поглежда към портрета.

— Не съм виждал по-хубав портрет.

— И необикновено прилича, нали? — каза Воркуев. Левин погледна от портрета към оригинала. Особен блясък освети лицето на Ана, когато тя почувствува погледа му. Левин се изчерви и за да скрие смущението си, искаше да запита отдавна ли е виждала Даря Александровна; но в същото време Ана заприказва:

— Преди малко говорихме с Иван Петрович за последните картини на Вашченков. Видяхте ли ги?

— Да, видях ги — отвърна Левин.

— Но, извинете, прекъснах ви, вие искахте да кажете нещо…

Левин запита отдавна ли е виждала Доли.

— Вчера беше у дома, тя е много ядосана заради Гриша. Изглежда, че учителят по латински е бил несправедлив към него.

— Да, видях картините. Не ми се харесаха много — върна се Левин към започнатия от нея разговор.

Сега вече Левин не говореше с онова шаблонно отношение към работите, с каквото разговаряше тая сутрин. Всяка дума в разговора с нея добиваше особено значение. Беше приятно да говориш с нея, а още по-приятно — да я слушаш.

Ана говореше не само естествено, умно, но умно и небрежно, като не приписваше никаква цена на своите мисли, а придаваше голяма цена на мислите на събеседника си.

Заприказваха за новата насока в изкуството, за новото илюстриране на Библията от един френски художник. Воркуев обвиняваше художника в реализъм, доведен до грубост. Левин каза, че французите са въздигнали условността в изкуството като никой друг и затова смятат като особена заслуга връщането към реализма. Те смятат за поезия това, че вече не лъжат.

Никога досега нито едно умно нещо, казано от Левин, не бе му доставяло такова удоволствие, както това. Изведнъж лицето на Ана цяло светна, когато тя неочаквано оцени тая мисъл. Тя се засмя.

— Смея се — каза тя, — както човек се смее, когато види някой портрет с голяма прилика. Това, което казахте, характеризира напълно френското изкуство сега, и живописта, и дори литературата: Zola, Daudet. Но може би винаги става така, че най-напред построяват своите conceptions^[1] от измислени, условни фигури, а след това — щом всички combinations^[2] са направени, измислените фигури омръзват и започват да измислят по-естествени, правдиви фигури.

— Виж, това е съвсем вярно! — каза Воркуев.

— Значи, бяхте в клуба? — обърна се тя към брат си. „Да, да, това е жена!“ — мислеше Левин захласнат и упорито гледаше красивото й, живо лице, което сега изведнъж се промени напълно. Левин не чуваше за какво приказва тя, наведена към брат си, но бе поразен от промяната в израза й. Лицето й, толкова прекрасно преди това в своето спокойствие, изведнъж изрази странно любопитство, гняв и гордост. Но това продължи само един миг. Тя зажумя, сякаш си припомняше нещо.

— Е, да, но това не интересува никого — каза тя и се обърна към англичанката:

— Please, order the tea in the drawing-room.^[3]

Момичето стана и излезе.

— Е, издържа ли тя изпита? — запита Степан Аркадич.

— Отлично. Много способно момиче и мил характер.

— Накрая ти ще я обикнеш повече, отколкото дъщеря си.

— Така може да говори само един мъж. В обичта няма повече и по-малко. Аз обичам дъщеря си с една обич, а нея — с друга.

— Аз казвам на Ана Аркадиевна — рече Воркуев, — че ако в общото дело за възпитанието на руските деца тя вложеше поне една стотна от енергията, която употребява за тая англичанка, Ана Аркадиевна би извършила голямо, полезно дело.

— Както искате, но аз не можах да направя това. Граф Алексей Кирилич ме поощряваше много (като произнесе думите граф Алексей Кирилич, тя умолително-плахо погледна Левин и той неволно й отвърна с почтителен и одобрителен поглед), поощряваше ме да се заловя с училището в село. Ходих няколко пъти. Децата са много мили, но аз не можах да се привържа към тая работа. Вие казвате — енергия. Енергията се основава на любовта. А любовта не се взема отникъде, не може да се наложи. Ето, аз обикнах това момиче, без сама да зная защо.

И тя отново погледна Левин. И усмивката, и погледът й — всичко му казваше, че тя се обръща с думите си само към него, защото цени мнението му и същевременно предварително знае, че се разбират помежду си.

— Напълно разбирам това — отвърна Левин. — В училището и въобще в подобни учреждения човек не може да вложи сърцето си и аз мисля, че тъкмо затова тия филантропични учреждения дават винаги толкова малко резултати.

Тя помълча, а след това се усмихна.

— Да, да — потвърди тя. — Никога не съм могла да направя това. Je n’ai pas le coeur assez large^[4], за да мога да обикна цял приют от мръснички момичета. Cela ne m’a jamais réussi.^[5] Колко много жени са си създали от това position sociale^[6]. А още повече сега — каза тя с тъжен, доверчив израз, като се обръщаше уж към брат си, но очевидно само към Левин. — Сега, когато имам нужда от каквото и да е занимание, не мога да направя това. — И като се намръщи изведнъж (Левин разбра, че тя се намръщи, задето говори за себе си), тя промени разговора. — За вас аз зная — каза тя на Левин, — че сте лош гражданин, и съм ви защищавала, доколкото мога.

— Но как сте ме защищавали?

— В зависимост от нападенията. Впрочем искате ли чай? — Тя стана и взе в ръка една подвързана в сахтиян книга.

— Дайте я на мене, Ана Аркадиевна — каза Воркуев, като посочи книгата. — Тя заслужава много това…

— О, не, тя е толкова необработена!

— Аз му казах — обърна се Степан Аркадич към сестра си, като посочи Левин.

— Напразно си направил това. Моето съчинение е нещо като ония кошнички от резба, които някога ми е продавала Лиза Мерцалова от затворите. Тя управляваше затворите в това общество — обърна се тя към Левин. — Тия нещастници проявяваха чудеса от търпение.

И Левин видя още една нова черта у тая жена, която му се бе харесала така необикновено. Освен ум, грация и хубост в нея имаше и правдивост. Тя не искаше да крие от него цялата тежест на положението си. След като каза това, въздъхна и лицето й изведнъж доби строг израз, сякаш се вкамени. С този израз на лицето тя беше още по-хубава, отколкото по-рано; но тоя израз беше нов; той беше извън ония черти на сияещото от щастие и раздаващо щастие лице, доловени от художника в портрета. Левин погледна още веднъж портрета и нейната фигура, когато, уловила брат си под ръка, тя мина с него през високата врата, и почувствува към нея нежност и жалост, които учудиха и самия него.

Тя помоли Левин и Воркуев да минат в приемната, а самата тя остана да поприказва с брат си. „Дали за развода, за Вронски, какво прави той в клуба, или за мене?“ — мислеше Левин. И въпросът какво говори тя със Степан Аркадич го вълнуваше дотолкова, че той почти не слушаше какво му разправя Воркуев за написания от Ана Аркадиевна роман за деца.

По време на чая продължи същият приятен, съдържателен разговор. Не само нямаше нито миг, когато трябваше да търсят тема за разговор, но напротив — чувствуваше се, че не успяваш да кажеш това, което искаш, и на драго сърце се въздържаш и слушаш какво казват другите. И всичко, което казваха, не само тя, но и Воркуев, и Степан Аркадич — всичко, както се струваше на Левин, добиваше особено значение благодарение на нейното внимание и забележките й.

Слушайки интересния разговор, през цялото време Левин й се любуваше — и на красотата, и на ума, и на образованието й, и заедно с това на простотата и искреността й. Той слушаше, говореше и през цялото време мислеше за нея, за вътрешния и живот, мъчеше се да разбере чувствата й. И макар че по-рано я осъждаше така строго, сега, поради някакъв странен ход на мислите, я оправдаваше и същевременно я съжаляваше и се страхуваше, че Вронски не я разбира напълно. В единадесет часа, когато Степан Аркадич стана да си вървят (Воркуев си беше отишъл по-рано), на Левин му се стори, че току-що е дошъл. Левин стана също със съжаление.

— Сбогом — каза му тя, като задържа ръката му и го гледаше в очите с привличащ поглед. — Много се радвам, que la glace est rompue^[7].

Тя пусна ръката му и зажумя.

— Предайте на жена си, че я обичам както по-рано и че ако не може да ми прости моето положение, пожелавам й никога да не ми прощава. За да ми прости, трябва да преживее това, което преживях аз, а нека Бог я пази от това.

— Непременно, да, ще й предам… — каза Левин и се изчерви.