Лев Толстой
Ана Каренина (109)

III

След като се върна от литургия, Алексей Александрович прекара цялата сутрин в хотела. Тая сутрин му предстояха две работи: първо, да приеме и да напъти заминаващата за Петербург и намираща се сега в Москва депутация от малцинствата; и, второ, да напише обещаното писмо до адвоката. Депутацията, макар че бе извикана по инициатива на Алексей Александрович, представляваше много неудобства и дори опасности и Алексей Александрович беше много доволен, че я завари в Москва. Членовете на тая депутация нямаха ни най-малка представа за ролята и задълженията си. Те наивно вярваха, че работата им се състои в това, да изложат нуждите си и истинското положение на нещата, искайки помощта на правителството, и съвсем не разбираха, че с някои от декларациите и исканията си поддържаха враждебната партия и затова проваляха цялата работа. Алексей Александрович се разтака дълго време с тях, написа им една програма, от която не трябваше да отстъпват, и след като ги изпрати, написа писма в Петербург да напътят депутацията. Главен помощник в тая работа трябваше да бъде графиня Лидия Ивановна. Тя беше специалистка по депутациите и никой като нея не умееше да пресилва нещата и да даде истинска насока на депутациите. Като свърши с това, Алексей Александрович писа писмо и до адвоката. Без ни най-малко колебание той му даде разрешение да действува, както намери за добре. Към писмото приложи трите писъмца на Вронски до Ана, които бе намерил в отнетата от кея чанта.

Откак Алексей Александрович бе излязъл от дома си с намерение да не се връща в семейството, откак бе ходил при адвоката и бе казал поне на един човек намерението си и особено откак бе превърнал това дело на живота в канцеларско дело, той все повече и повече свикваше с намерението си и сега виждаше ясно, че то може да се изпълни.

Той запечатваше плика до адвоката, когато чу високия глас на Степан Аркадич. Степан Аркадич се разправяше със слугата на Алексей Александрович и настояваше да доложат за него.

„Все едно — помисли Алексей Александрович, — толкоз по-добре: още сега ще му съобщя в какво положение се намирам по отношение на сестра му и ще му обясня защо не мога да ида на обед у тях.“

— Нека влезе! — високо каза той, като прибра книжата си и ги сложи в бювара.

— Ето на, виждаш ли, че лъжеш, той е в стаята си! — чу се да казва Степан Аркадич на лакея, който не го пускаше, и Облонски влезе в стаята, като събличаше вървешком палтото си. — Е, много се радвам, че те заварих! И тъй, надявам се… — весело започна Степан Аркадич.

— Не мога да дойда — студено каза Алексей Александрович, който стоеше прав и не канеше гостенина си да седне.

Алексей Александрович смяташе веднага, както подобава, да почне да се държи студено с брата на жена си, срещу която завеждаше бракоразводно дело; но той не се надяваше да види това море от добродушие, което преливаше бреговете на душата на Степан Аркадич.

Степан Аркадич разтвори широко блестящите си ясни очи.

— Защо не можеш? Какво искаш да кажеш? — с недоумение каза той на френски. — Не, ти обеща вече. И ние всички разчитаме на тебе.

— Искам да кажа, че не мога да дойда у вас, защото роднинските отношения, които съществуваха между нас, трябва да се прекратят.

— Как? Отде-накъде? Защо? — усмихнат каза Степан Аркадич.

— Защото завеждам дело за развод със сестра ви, моята жена. Аз трябваше…

Но Алексей Александрович още не бе успял да довърши думите си, когато Степан Аркадич вече постъпи съвсем не така, както очакваше той. Степан Аркадич изохка и седна в креслото.

— Не, Алексей Александрович, какво приказваш ти! — извика Облонски и на лицето му се изписа страдание.

— Така е.

— Извинявай, но аз не мога и не мога да повярвам това…

Алексей Александрович седна, чувствувайки, че думите му не са имали онова въздействие, което той очакваше, и че ще трябва да му се обясни, и че каквито и да са неговите обяснения, държането му с шурея ще си остане същото.

— Да, аз съм поставен в тежката необходимост да искам развод — каза той.

— Ще ти кажа само едно, Алексей Александрович. Познавам те като отличен, справедлив човек, познавам и Ана — извинявай, че не мога да променя мнението си за нея — като прекрасна, отлична жена и затова, извинявай, не мога да повярвам на това. Тук има недоразумение — каза той.

— Да, ако беше само недоразумение…

— Моля ти се, разбирам — прекъсна го Степан Аркадич. — Но, разбира се… Трябва само едно: да не се бърза! Не трябва, не трябва да се бърза!

— Аз не съм бързал — студено каза Алексей Александрович, — а за такава работа човек не може да се съветва с никого. Решил съм твърдо.

— Това е ужасно! — каза Степан Аркадич, като въздъхна тежко. — Аз бих направил едно, Алексей Александрович. Моля ти се, направи го! — каза той. — Доколкото разбрах, делото още не е заведено. Преди да заведеш дело, срещни се с жена ми, поприказвай с нея. Тя обича Ана като сестра, обича и тебе и е славна жена. За Бога, поприказвай с нея! Послушай ме, моля ти се!

Алексей Александрович се замисли и Степан Аркадич съчувствено го наблюдаваше, без да прекъсне мълчанието му.

— Ще дойдеш ли при нея?

— Не зная. Затова не дойдох у вас. Смятам, че нашите отношения трябва да се променят.

— Защо пък? Аз не го виждам така. Позволи ми да мисля, че освен нашите роднински отношения ти изпитваш към мене, макар и отчасти, същите приятелски чувства, които аз винаги съм имал към тебе… И истинско уважение — каза Степан Аркадич и стисна ръката му. — Дори ако бяха прави твоите най-лоши предположения, аз не се наемам и никога не ще се наема да съдя едната или другата страна и не виждам причини защо нашите отношения трябва да се променят. Но сега направи това, ела при жена ми.

— Е, ние гледаме различно на тая работа — студено каза Алексей Александрович. — Впрочем да не говорим за това.

— Не, защо пък да не дойдеш? Поне днес на обед? Жена ми те очаква. Моля ти се, ела! И главното, поприказвай с нея. Тя е чудесна жена. За Бога, на колене ти се моля!

— Щом толкова искате, ще дойда — каза с въздишка Алексей Александрович.

И в желанието си да промени разговора попита за онова, което интересуваше и двамата — за новия началник на Степан Аркадич, който беше още млад човек, а бе получил изведнъж такова високо назначение.

Алексей Александрович и по-рано не обичаше граф Аничкин и двамата винаги бяха на различни мнения, но сега не можеше да се въздържи от присъщата за чиновниците омраза на човек, който е претърпял поражение в службата, към човека, който е получил повишение.

— Е, вижда ли го? — попита Алексей Александрович с ядовит присмех.

— Разбира се, той идва вчера в съда. Изглежда, че е запознат отлично с работата и е много деен.

— Да, но към какво е насочена дейността му? — каза Алексей Александрович. — Към това ли да върши работа, или да преправя направеното? Нещастието на нашата държава е канцеларщината, на която той е достоен представител.

— Наистина аз не зная какво в него може да се критикува. Не зная неговото направление, но знам едно — че е отличен момък — отвърна Степан Аркадич. — Преди малко бях при него и право да ти кажа, той е отличен момък. Похапнахме и аз го научих да прави, знаеш ли, онова питие — вино с портокали. То разхлажда много. И чудно е, че той не знаел това. Много му се хареса. Не, наистина той е славен момък.

Степан Аркадич погледна часовника.

— Леле майчице, вече е пет, а аз трябва да се отбия и у Долговушин! И тъй, моля ти се, заповядай на обяд. Иначе не можеш си представи колко ще огорчиш и мене, и жена ми.

Алексей Александрович изпрати шурея си вече съвсем не така, както бе го посрещнал.

— Обещах и ще дойда — умърлушено отвърна той.

— Вярвай, че те ценя и се надявам, че няма да се разкаеш — усмихнат каза Степан Аркадич.

И като обличаше вървешком палтото си, той докосна с ръка лакея по главата, засмя се и излезе.

— В пет часа, и то в сюртук, моля ти се! — още веднъж извика той, като се върна до вратата.