Лев Толстой
Ана Каренина (182)

Вронски и Ана прекараха цялото лято и част от есента на село все при същите условия и все така не вземаха никакви мерки за развод. Бяха решили помежду си, че няма да отидат никъде; но и двамата чувствуваха, че колкото по-дълго живеят сами, особено през есента, и без гости, не ще издържат тоя живот и ще трябва да го променят.

А иначе животът им беше такъв, че не можеха да желаят по-добър: имаха всичко в изобилие, бяха здрави, имаха дете и двамата имаха занимания. Когато нямаха гости, Ана все така се занимаваше със себе си и доста много четеше — и романи, и сериозни книги, каквито бяха на мода. Тя си доставяше всички книги, за които имаше похвални отзиви в получаваните от нея чужди вестници и списания, и ги четеше с онова внимание към четенето, което се среща само в усамотението. Освен това тя изучаваше по книги и специални списания всички въпроси, с които се занимаваше Вронски, така че той често се обръщаше направо към нея по агрономически, архитектурни и дори понякога конезаводски и спортни въпроси. Той се учудваше на нейните знания и памет и отначало се съмняваше и искаше потвърждение; тя намираше в книгите това, за което той питаше, и му показваше.

Уредбата на болницата също я занимаваше. Тя не само помагаше, но и много работи измисляше и уреждаше сама. Но главната й грижа все пак беше самата тя — доколко е скъпа на Вронски, доколко може да му замени всичко, което той бе оставил. Вронски ценеше това, станало единствена цел в живота й желание не само да му се харесва, но и да му служи, но заедно с това се измъчваше от тая любовна мрежа, в която тя се мъчеше да го уплете. Колкото повече време минаваше, колкото по-често той се виждаше уплетен в тая мрежа, толкова повече му се искаше не да се измъкне от нея, а да опита дали тя не пречи на свободата му. Ако не беше това постоянно усилващо се желание да бъде свободен, да няма сцени всеки път, когато трябва да отиде в града на заседание или на надбягвания, Вронски щеше да бъде напълно доволен от живота си. Ролята, която той си беше избрал, роля на богат земевладелец, от каквито трябва да се състои ядрото на руската аристокрация, не само му бе допаднала напълно, но сега, след като бе прекарал така половин година, му доставяше постоянно растящо удоволствие. И работата му, която все повече и повече го занимаваше и поглъщаше, вървеше отлично. Въпреки грамадните суми, които му костваха болницата, машините, доставените от Швейцария крави и много други работи, той беше уверен, че не разпилява, а увеличава имота си. Там, дето ставаше въпрос за доходи, продажба на гори, жито, вълна и даване земя под наем, Вронски беше твърд като кремък и умееше да държи цена. В работите на едрото стопанство, както в това, така и в другите имения, той се придържаше към най-прости, нерискуващи методи и беше във висша степен пестелив и пресметлив в дребните стопански работи. Въпреки хитростта и ловкостта на немеца, който го въвличаше в покупки и представяше всяка сметка така, че отначало трябваше много повече, но след като се пресметнеше, същото нещо можеше да се направи и по-евтино и да се получат веднага печалби, Вронски не му се поддаваше. Той изслушваше управителя, разпитваше и се съгласяваше с него само когато доставяното или урежданото беше най-ново, неизвестно още в Русия, и което можеше да предизвика учудване. Освен това той се решаваше на големи разходи само когато имаше излишни пари, но и тогава, когато правеше тия разходи, проучваше всички подробности и настояваше да има най-хубавото срещу парите си. Така че, както бе повел работите, беше ясно, че не разпилява, а увеличава имота си.

През месец октомври имаше дворянски избори в Кашинска губерния, дето бяха именията на Вронски, Свияжски, Кознишев, Облонски и една малка част на Левин.

Тия избори поради много обстоятелства и поради лицата, които участвуваха в тях, привличаха общественото внимание. Много говореха и се готвеха за тях. Московски, петербургски и задгранични жители, които никога не бяха участвували в избори, се събраха сега на тия.

Вронски отдавна вече бе обещал на Свияжски да отиде на тия избори.

Преди изборите Свияжски, който често посещаваше Воздвиженско, се отби да вземе Вронски.

Един ден преди това между Вронски и Ана стана почти скарване за това предполагаемо заминаване. Беше най-скучното, тежко на село есенно време и затова, готвейки се за борба, със строг и студен израз, както никога по-рано не бе говорил с Ана, Вронски й съобщи за заминаването си. Но за негово учудване Ана посрещна много спокойно това съобщение и само попита кога ще се върне. Той я погледна внимателно, понеже не можеше да разбере това спокойствие. Тя се усмихна на неговия поглед. Той познаваше тая нейна способност да се затваря в себе си и знаеше, че това става само тогава, когато е решила нещо, без да му съобщи плановете си. Той се страхуваше от това; но така му се искаше да отбягва сцените, че се престори и донейде искрено повярва в това, в което му е искаше да вярва — в благоразумието й.

— Надявам се, че няма да скучаеш?

— Надявам се — каза Ана. — Вчера получих един колет книги от Готие. Не, няма да скучая.

„Тя нарочно държи тоя тон, и толкоз по-добре — помисли той, — иначе се повтаря все едно и също.“

И той замина за изборите, без да успее да я предизвика към откровено обяснение. За първи път от началото на тяхната връзка той се разделяше с нея, без да се обясни докрай. От една страна, това го безпокоеше, а от друга страна, той смяташе, че така е по-добре. „Отначало ще бъде както сега, нещо неясно, прикрито, а след това тя ще свикне. Във всеки случай аз мога да й дам всичко, но не и мъжката си независимост“ — мислеше той.