Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Анна Каренина, –1877 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 189 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2009 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2009 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Ана Каренина

Руска. Шесто издание

Народна култура, София, 1981

Редактор: Зорка Иванова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Божидар Петров

Коректори: Наталия Кацарова, Маргарита Тошева

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Допълнителна корекция – сливане и разделяне на абзаци

Съпоставени текстове

V

 

Из улиците беше още пусто. Левин тръгна към къщата на Шчербацки. Парадната врата беше затворена и всичко спеше. Той се върна, прибра се в хотела и си поръча кафе. Донесе му го дневният лакей, не вече Егор. Левин искаше да го заприказва, но позвъниха за лакея и той си отиде. Левин се опита да сръбне кафе и да отхапе от кравайчето, но устата му просто не знаеше какво да прави с кравайчето. Той го изплю, облече палтото си и тръгна отново да върви. Часът беше десет, когато втори път стигна до външната стълба на Шчербацки. В къщата току-що бяха станали и готвачът отиваше за провизии. Трябваше да се изчака поне още два часа.

Цялата тая нощ и сутринта Левин живееше съвсем несъзнателно и се чувствуваше напълно извън условията на материалния живот. Той не бе ял цял ден, не бе спал две нощи, бе прекарал няколко часа съблечен на студа и се чувствуваше не само бодър и здрав като никога, но и напълно независим от тялото си: движеше се без усилие на мускулите и чувствуваше, че може да направи всичко. Беше уверен, че ако потрябва, би полетял нагоре или би отместил ъгъла на къщата. През цялото останало време крачеше по улиците, като поглеждаше постоянно часовника си и се озърташе настрани.

И това, което той видя тогава, отпосле никога вече не го видя. Особено го трогнаха децата, които отиваха на училище, сивите гълъби, които се спускаха от покривите на тротоара, и хлебчетата, посипани с брашно, които една невидима ръка постави напреде му. Тия хлебчета, гълъбите и двете момченца бяха неземни същества. Всичко това стана едновременно: момченцето хукна към гълъба и усмихнато погледна Левин; гълъбът изпляска с криле и хвръкна, като блестеше на слънцето между трептящите във въздуха прашинки сняг, а от едно прозорче лъхна миризма на печен хляб и се появиха хлебчетата. Всичко това вкупом беше така необикновено хубаво, че Левин се засмя и заплака от радост. След като направи голям кръг по Газетна и Кисловска, той се върна отново в хотела, седна, сложи часовника пред себе си и зачака да стане дванадесет. В съседната стая говореха нещо за машини и за измама и кашляха с утринна кашлица. Те не знаеха, че стрелката наближава вече дванадесет. Стрелката стигна дванадесет. Левин излезе на външната стълба. Очевидно файтонджиите знаеха всичко. Ощастливи лица те наобиколиха Левин, като се караха помежду си и предлагаха услугите си. Като гледаше да не обиди другите файтонджии и обеща друг път да пътува и с тях, Левин нае едного и му поръча да кара към Шчербацки. С бялата си риза, изскочила изпод кафтана и пристегнала с яката си наления му червен и здрав врат, файтонджията беше прелестен. Шейната му беше висока, удобна, на такава отпосле вече Левин никога не се вози, а конят беше хубав и искаше да тича, но не се помръдваше от мястото си. Файтонджията знаеше къщата на Шчербацки и като се обърна особено почтително към клиента, закръгли ръце и каза „прру“, спря пред входа. Вратарят на Шчербацки навярно знаеше всичко. Това личеше по усмивката на очите му и от начина, по който каза:

— Отдавна не сте идвали, Константин Дмитрич!

Той не само знаеше всичко, но очевидно ликуваше и правеше усилия да прикрие радостта си. Когато го погледна в старческите мили очи, Левин долови дори нещо ново в щастието си.

— Станаха ли?

— Заповядайте! А това оставете тук — усмихнат каза той, когато Левин поиска да се върне да вземе шапката си. Това значеше нещо.

— Кому ще заповядате да доложа? — попита лакеят.

Макар, че беше млад и от новите лакеи, конте, лакеят беше много добър и любезен човек и също разбираше всичко.

— На княгинята… На княза… На княжната… — каза Левин.

Първото лице, което той видя, беше mademoiselle Linon. Тя минаваше през салона и къдриците и лицето й сияеха. Той току-що заприказва с нея, когато изведнъж зад вратата се чу шумолене на рокля и mademoiselle Linon се скри от очите на Левин и го обхвана радостен ужас от близостта на щастието му. Mademoiselle Linon се разбърза и като го остави, тръгна към другата врата. Още щом тя излезе, по паркета прозвучаха бързи-бързи и леки стъпки и неговото щастие, животът му, самият той — най-хубавото от самия него, това, което бе търсил и желал толкова дълго, бързо-бързо се приближаваше към него. Тя не вървеше, а с някаква невидима силя носеше към него.

Той виждаше само ясните й искрени очи, изплашени от същата любовна радост, която изпълняше и неговото сърце. Тия очи светеха все по-близо и по-близо, като го ослепяваха със светлината на любовта. Тя спря до самия него и го докосна. Вдигна ръце и ги отпусна на раменете му.

Тя направи всичко, което можеше — спусна се към него и се отдаде цяла, плаха и радостна. Той я прегърна и притисна устни към устата й, която търсеше целувката му.

Тя също не бе спала цяла нощ и го чакаше цяла сутрин. Майка й и баща й бяха напълно съгласни и щастливи от нейното щастие. Тя го чакаше. Искаше първа да му съобщи за своето и неговото щастие. Готвеше се да го срещне сама и се радваше на тая мисъл, и се стесняваше, и се срамуваше, и сама не знаеше какво ще направи. Чуваше стъпките и гласа му и чакаше зад вратата, докато си отиде mademoiselle Linon. Mademoiselle Linon си отиде. Без да мисли, без да се запита как и какво ще направи, тя пристъпи до него и направи това, което направи.

— Да отидем при мама! — каза тя и го улови за ръка.

Той дълго време не можа да каже нищо не толкова защото се страхуваше да не оскверни с думи висотата на чувството си, колкото поради това, че всеки, път, когато искаше да каже нещо, чувствуваше, че вместо думи от него ще се изтръгнат сълзи от щастие. Той улови ръката й и я целуна.

— Нима това е истина? — с глух глас каза най-после той. — Не мога да повярвам, че ме обичаш!

Тя се усмихна на това „ти“ и на тая плахост, с която той я погледна.

— Да! — многозначително, бавно рече тя. — Аз съм така щастлива.

Без да пусне ръката му, тя влезе в гостната. Когато ги видя, княгинята задиша често и веднага заплака, и веднага се засмя, и с такива енергични крачки, каквито Левин не очакваше, се спусна към него, обгърна главата му и го целуна, като измокри бузите му със сълзи.

— Значи, всичко е свършено! Радвам се. Обичай я. Радвам се… Кити!

— Бързо се разбрахте! — каза старият княз, като се мъчеше да бъде равнодушен; но Левин забеляза, че когато се обърна към него, очите му бяха влажни.

— Отдавна, винаги съм желал това! — каза той, като улови Левин за ръка и го притегли към себе си. — Още тогава, когато тая глупачка бе намислила…

— Папа! — извика Кити и затвори устата му с ръце.

— Не, няма да говоря! — каза той. — Много, много… се ра… Ах! Колко съм глупав…

Той прегърна Кити, целуна лицето, ръката й, отново лицето и я прекръсти.

И Левин бе обхванат от ново чувство на любов към тоя по-рано чужд за него човек, към стария княз, когато гледаше как Кити дълго и нежно целува месестата му ръка.